Тези плитки гробове

Глава петдесет и седма

– О, да му се не види – каза Джо, загледана след ферибота, който се отдалечаваше от брега.

Стоеше зад дървената порта на кея с ясното съзнание, че сега ще трябва да изчака ферибота да разтовари пътниците си в Манхатън и после да се върне. Не гореше от желание да прекара цял час на негостоприемното пристанище.

– Да не изпуснахте ферибота, госпожице? – чу се учтив глас.

Една пухкава усмихната жена стоеше на малка баржа, закотвена до кея. Беше точно вдясно от мястото, където хвърляше котва фериботът. Лицето на жената беше загрубяло от вятъра и водата. Ръкавите на роклята ù бяха навити. Бършеше ръце в някаква кърпа.

– За нещастие, да! – отвърна Джо.

– Можем ние да ви закараме с мъжа ми. Караме товар зебло към кея на Олсън, на юг от „Пекс Слип“. Ще ви закараме дотам. Качвайте се. Пристанището не е място за едно почтено момиче. Аз съм госпожа Ръдж.

– Благодаря! – трогна се Джо.

Тръгна към баржата, но усети една ръка да я хваща за рамото.

– Недей – предупреди я някой.

Джо се стресна и се обърна. Срещу нея стоеше младо момиче с червена коса, екстравагантна шапка и кариран костюм в кехлибарени нюанси. Изглеждаше като младата съпруга на някой преуспяващ търговец.

– Фей? – учуди се Джо.

– Не тръгвай с нея – повтори Фей, без да пуска рамото на Джо.

Джо хвърли поглед към баржата. Любезната усмивка на жената беше замръзнала.

– Пусни я, Фейо Фей – рече тя. – Нямаш работа от тази страна на реката.

– Разкарай се, Уилма – отвърна Фей.

– Ще съжаляваш за тези думи, момиче – изсъска госпожа Ръдж.

Тя се качи на кея. Фей изплези език, върху който блесна бръснарско ножче. Бутна Джо зад себе си.

– Идвай тогава, Уилма – подкани я тя и стисна ножчето между палеца и показалеца си. – Да видим дали грозната ти физиономия ще се разхубави, ако няма нос.

Госпожа Ръдж се закова на място.

– Ханк! – изрева тя, вперила във Фей поглед, пълен с омраза. – Ела тук! Веднага!

– Какво искаш, жено? – избумтя мъжки глас от вътрешността на баржата.

Фей не изчака Уилма да му разкаже. Хвана отново Джо за ръката и я задърпа обратно към Фултън Стрийт.

– Къде отиваме? – попита Джо, останала без дъх и доста притеснена от компанията на момичето, което неотдавна я беше обрало.

– В Манхатън – каза Фей, без да спира да я дърпа.

– Но пристанището е нататък! – възрази Джо и посочи зад тях.

– Знам. Ще вървим пеша – тя хвърли поглед към брега. – Да се надяваме, че Уилма е решила да не ни гони. Не ми се умира с теб.

– Да умираме ли? Фей, какви ги говориш? Просто изпуснах ферибота и госпожа Ръдж предложи да ме закара с лодката си до Манхатън.

Фей се подсмихна.

– Не се и съмнявам. Уилма и Хенри Ръдж си изкарват хляба, като качват нищо неподозиращи пътници. Изчакват, докато стигнат насред реката и наоколо няма други лодки, после ограбват пътниците и ги хвърлят през борда. Повечето успяват да стигнат до брега. Някои – не.

Джо се потресе. Може би щеше да оцелее след подобно нещо, защото можеше да плува, но пък от друга страна, можеше и да се удави. Да плуваш в тихо заливче край Нюпорт през лятото не беше същото като да се бориш със силните течения на Ист Ривър в рокля и палто в студен есенен ден.

– Фей, благодаря ти – каза тя.

Фей най-вероятно ù бе спасила живота. Фей махна с ръка.

– Хайде, не спирай. Още не сме в безопасност – подкани я тя и ускори крачка.

– Как така не са ги хванали? Жертвите не се ли оплакват в полицията? – опита Джо, която подтичваше, за да не изостане.

– Понякога, но имат само своята дума срещу тази на Ръдж – обясни Фей. – Няма много свидетели насред Ист Ривър. А и Уилма веднага се отървава от плячката, така че, ако дойдат ченгетата, не намират нищо.

– Много се радвам, че по случайност беше на Фултън Стрийт – каза Джо. – Защо всъщност си толкова далече от дома си?

– В момента за мен е малко горещо в Манхатън – каза Фей. – Преди няколко дни ме хванаха. Изкарах две нощи в кафеза. Ченгето, което ме спипа, ме предупреди, че следващия път отивам в затвора, не в килия в участъка.

Докато Фей говореше, Джо забеляза избледняла синина под пудрата на лицето ù.

– Кой те удари по бузата? – попита тя.

Фей сви рамене.

– Рисковете на професията – каза тя.

– Какво значи това? – попита Джо. После разбра. – Полицаите ли те удариха?

– Не, жертвата – отвърна Фей. – Полицаите внимават да не удрят по лицето. Обикновено целят ребрата или корема. Там не се виждат синините. Обаче проклетото ченге ми държеше ръцете.

– Защо?

– Защото жертвата я беше страх да се бие честно.

Джо се закова на място.

– Двама мъже срещу едно момиче?

– Не съм сигурна, че бих ги нарекла мъже – отбеляза Фей и пак я бутна да върви.

– Трябва да кажем на някого за това – възмути се Джо. – Не трябва да ги оставяме да им се размине.

– Добра идея – саркастично рече Фей. – Ей, дай да извикаме полицията.

Джо осъзна колко трудно живее Фей. Шивача я биеше, ако не крадеше за него, а полицията я биеше, ако го прави.

– Де да можех да направя нещо. Съжалявам за случилото се – каза тя с неудобство.

Нейният живот беше толкова лесен в сравнение с този на Фей. Фей се усмихна мрачно.

– Не колкото жертвата. Знам къде живее. Чух как ченгето на приемното гише го пита за адреса и името – каза тя.

Все още държеше ножчето, с което беше заплашила Уилма Ръдж. Пред погледа на Джо тя го сложи на езика си и го притисна към небцето.

– Недей! Ще се порежеш!

– Не и ако внимавам. Искаш ли да пробваш?

Джо енергично поклати глава.

– Безнадеждна си, знаеш ли? Доколкото виждам, нямаш никакви умения – заяви Фей. – Ако ще ходиш в Мълбъри Бенд и на пристанището, ще трябва поне да можеш да се защитаваш. Иначе Уилма Ръдж и подобните ù ще те изкормят.

На Джо идеята ù хареса. Мисълта да може да се защити от нападение ù се стори привлекателна.

– Можеш ли да ми покажеш как? – попита тя. – Но без бръснарски ножчета – добави бързо.

Фей кимна.

– Мога да ти покажа някои основни неща. Но не тук. Горе, на моста. Там е по-тихо.

– Моста ли? – повтори Джо.

– Да. Ей това голямо нещо над нас – обясни Фей и посочи Бруклинския мост.

– Разбира се, мостът. По него ли ще минем? – ентусиазира се тя.

– А какво друго да направим? Да прелетим? – Фей ù хвърли кос поглед. – Май не излизаш често, а?

– Никога не съм минавала по Бруклинския мост, а винаги съм искала. Татко каза, че не било безопасно за млади дами да минават по него. Колко вълнуващо! – възкликна Джо, вече забравила срещата с Уилма Ръдж, нетърпелива да види града отвисоко.

Сега Фей се изуми.

– Откога ходенето пеша по мръсен стар мост е нещо вълнуващо? Кажи ми, Джо Монтфорт, всички богаташи ли са луди? – попита тя.

– Ходенето където и да е без придружител е вълнуващо – каза Джо и вдигна възхитен поглед към извисяващата се грамада на моста.

За момент забрави, че момичето с нея е прочута джебчийка, опасна и лъжлива. Забрави и че самата тя е млада дама от добро семейство. За момент съществуваха просто две момичета, потеглили заедно на приключение.

– Нали каза, че не трябва да спираме? Хайде, Фей. Да вървим! – подкани я.

Фей се засмя, когато Джо я дръпна за ръката. Смехът ù звучеше някак пресипнало, ръждиво. Сякаш бе забравила какво е да се смееш.

Или така и не се бе научила.