Тези плитки гробове

Глава двайсет и седма

Джо, застанала на площадката пред входа на една жилищна сграда на Варик Стрийт, се опита да не гледа втренчено едрата гола гърда пред себе си. Бледа, нашарена със синкави вени, гърдата бе увиснала от мърлявата блуза на собственичката си до корема ù.

Никога не бе виждала толкова голяма гърда. Никога не беше виждала никакви гърди освен своите собствени, които не се и доближаваха до размерите на тази. Едно бебе бе захапало гърдата и лакомо сучеше.

– Аз съм Елинор Оуенс. За какво става дума? – попита жената, в чиято гърда се взираше Джо. Иззад полите ù срамежливо надничаха две малки деца.

– Добро утро – поздрави Джо и вдигна поглед към лицето на жената. Беше репетирала разказа си. – Търся Елинор Оуенс, която е работила като чистачка във „Ван Хутън Шипинг“. Това вие ли сте?

– Не, не съм. Не съм и чувала за „Ван Хутън Шипинг“ – каза с безпокойство жената. – Тази друга Елинор Оуенс да не се е замесила в някакви неприятности? Да не ми се стоварят на главата ченгета?

Джо се разочарова, но се насили да се усмихне.

– Съвсем не. Госпожица Оуенс наскоро напусна фирмата, но не си взе заплащането за последната седмица – излъга тя. – Не остави и адрес, на който да ù го препратим. Сега се опитваме да я издирим, за да ù дадем дължимото.

Жената се успокои.

– Де да бях аз. Парите щяха да ми дойдат добре.

Джо погледна двете дечица, които се криеха зад майка си. Бяха босоноги, дрехите им – парцаливи.

– Всъщност фирмата ме упълномощи да компенсирам всеки, на когото причиним неудобство по време на издирването си – каза тя.

Тази част не я беше репетирала, но думите излязоха от устата ù съвсем гладко.

– Моля? – обърка се жената.

– Мога да ви платя един долар за изгубеното време – обясни Джо. Подаде на зарадваната жена парите, пожела ù приятен ден и се запъти към колата, която беше наела – малък кабриолет с две колела, теглен от един кон. Колата бе отворена отпред, бърза и маневрена. Кочияшът седеше отзад, зад пътниците.

– Източна 36-а улица, номер 167, моля – поръча тя, когато се качи.

Кейти, прислужницата ù, я чакаше вътре.

– Зле ще свършите, госпожице, ако се занимавате с неподходящи мъже – започна тя с тежък ирландски акцент. – Като сестрата на мъжа на братовчедка ми, Мийв. Замесила се с някакъв актьор. Той я поставил в трудно положение, после си вдигнал чуковете. Когато бащата на Мийв разбрал, я изхвърлил на улицата. Наложило се да отиде в приют за бедни. Изгубила бебето и изкървила до смърт. Свърши в просешки гроб на осемнайсет. Сама си го изкопа, а нейният актьор ù подаде лопатата, тъй да се каже.

– Е, хиляди благодарности за поучителната история, Кейти – каза Джо и я изгледа многозначително. – При все това, аз не съм се замесила с неподходящ мъж.

– Тогава защо се измъквате от къщи през нощта? И през деня също. Казвате на майка си, че сте на едно място, а ходите на друго.

– За да събирам информация за един материал, върху който работя – отвърна Джо.

Кейти повдигна вежда.

– За какво е материалът? – попита.

– Не мога да ти кажа. Още не.

– Защото няма материал, нали така, госпожице Джо? – продължи Кейти.

– Разбира се, че има. Щях ли да върша всичко това, ако нямаше?

Скептичното изражение на Кейти се превърна в тревога.

– Всички тези глупости започнаха, след като почина господин Монтфорт. Откакто го изгубихте, не сте същата – каза тя. – Всички така казват. Готвачката. Другите прислужници. „Госпожица Джо не е същата“ – казват. – Госпожица Джо се държи много особено.“

– Искаш ли онова черно кадифено палто от витрината на „Симпсънс“, или не? – попита Джо, на която ù бе дотегнало от злокобните пророчества на Кейти.

– Бих продала мястото си в рая отдясно на Господ за това палто.

– Тогава си дръж устата, или няма да получиш допълнителния долар, който ти обещах.

Кейти се престори, че заключва устните си с ключ и после го хвърля.

– Ще видим колко ще издържиш този път – изкоментира Джо.

Кейти я изгледа кръвнишки. Приглади полата си. Огледа си ботушките. Нагласи си шапката. Накрая думите се изляха от устата ù.

– И защо е нужно да се занимават с това...

– Цели десет секунди. Нов рекорд.

– ...като наближава балът и трябва да си изберете рокля и обувки? Кой би искал нещо повече?

– Всеки, който има мозък – отряза я Джо.

– Трябваше да останете у госпожица Ади. С госпожица Джени и госпожица Карълайн. Нали казахте на госпожа Монтфорт, че там отивате – упрекна я Кейти. – Трябваше да ви придружа дотам, да ви изчакам и после да ви доведа вкъщи. Госпожа Монтфорт нищо не спомена за скитосване из града.

– Не бих го нарекла скитосване. Освен това не можех да остана там. Беше твърде опасно. За малко да умра.

– От какво?

– От скука.

Ади Олдрич бе поканила Джо, Карълайн и Джени на чай. Целта на сбирката бе да обсъдят Бала на младите благодетели и тоалетите на всички поканени.

Майка ù се колебаеше дали да я пусне у Ади, но както обикновено чичо ù се застъпи за нея. Каза, че младите дами в траур имат нужда да прекарват известно време с приятелките си, и майка ù отстъпи. Джо се зарадва. Не ù се ходеше на чай, но се вълнуваше от мисълта, че може да си тръгне по-рано.

След като прекара цял час в обсъждане на бални рокли, които съвсем не я интересуваха, тъй като нямаше да носи такава, а щеше да е отново в черно, тя помоли да я извинят с обяснението, че се чувства отпаднала. Приятелките ù си бяха разменили тревожни погледи. Джени ù предложи да се консултира с лекар. Джо им благодари за загрижеността и ги увери, че ù е нужна само почивка. Щом двете с Кейти свиха зад ъгъла, тя спря файтон. Имаше на разположение три часа, преди да стане време да се прибира, и възнамеряваше да ги оползотвори.

– Вироглавите момичета винаги свършват зле – каза сега Кейти.

– Вироглав е просто дума, Кейти. Дума, с която хората те наричат, когато не правиш това, което те искат – заяви Джо.

Тя взе бележника, който лежеше на седалката до нея, и го отвори. Беше накарала Кейти да ù го купи от „Улуърт“. Беше същият като на Еди. На първата страница бяха написани шест адреса. Четири бяха задраскани. Сега Джо зачерта и петия – Варик Стрийт 84. Пет задънени улици.

„Елинор Оуенс, р. 1874 г.“ бе записал баща ù в своя бележник. Тя беше решила, че „р.“ означава че това е годината на раждането на Елинор, което значеше, че сега трябва да е на шестнайсет, но тъй като не беше сигурна, реши да провери всички Елинор Оуенс в града, независимо от възрастта, и да види дали имат някаква връзка с „Ван Хутън“. Някои от адресите бе намерила в градския справочник, който Тийкстън държеше в стаичката, която ползваше за офис, а с останалите се сдоби при едно излизане, което трябваше да е до музея „Метрополитън“, за да разгледа скулптурите, но всъщност бе до Бюрото по вписванията.

След като си тръгна от дома на Ади и прекара целия следобед в обикаляне на града по списъка с адреси, Джо успя да установи, че никоя от Елинор Оуенсите, които живееха на тези адреси, не беше тази, която тя търсеше. Една от тях беше петдесетгодишна, друга бе на седемдесет и осем, третата бе на осем, четвъртата – на две, а жената, с която бе разговаряла сега, изглеждаше на около трийсет. Джо бе разказала историята с чистачката на всички с изключение на децата. Никоя от тях нямаше връзка с „Ван Хутън“.

Сега ù оставаше един последен адрес. Информацията за тази Елинор Оуенс бе получила от Бюрото по вписванията. Според акта ù за раждане родителите ù се казваха Самюъл Оуенс и Лавиния Арчър Оуенс. Живееха на 36-а улица, пресечка на Парк авеню. Поне там бяха живели през 1848 г., когато се бе родила Елинор. Ако имаше късмет, все още щяха да живеят на същия адрес, който се намираше в аристократичната част на Мъри Хил. Джо знаеше, че там чистачки не живеят. Трябваше да измисли друга история.

– Господин Тийкстън знае, че вършите нещо нередно – каза Кейти и прекъсна мислите ù. – Чух го да казва на госпожа Нелсън. Късмет имате, че не ви хвана последния път, когато се измъкнахте през нощта. Обаче рано или късно ще ви хване. Ще иде право при госпожа Монтфорт и тогава ще си имате неприятности! – тя присви очи. – Какво правихте онази нощ, между другото?

„Какво ли не – помисли си Джо, когато си припомни нощта преди три дни и пристанището. – Ходих на пристанището, запознах се с един местен взломаджия и една джебчийка, влязох незаконно в сградата на „Ван Хутън“ и целунах Еди Галахър.“

Споменът за целувките все още я сгряваше, но сега тя се намръщи, когато се сети за нещо, което той бе отказал да ù каже. Нещо, което я озадачаваше.

– Кейти, чувала ли си за жена на име Дела Макивой? – попита тя.

Кейти пребледня.

– Боже небесни, госпожице, там ли сте ходили? Моля ви, кажете, че не сте.

– Не съм ходила там. Казах ти. Работя върху един материал. Името на Дела бе споменато от един от източниците ми. Коя е тя?

– Не мога да ви кажа – рече Кейти. – Не е редно. Неудобно ми е.

Джо извади един долар от джоба си и го размаха пред лицето ù.

– Това дали ще успокои съвестта ти?

Кейти сграбчи банкнотата.

– Дела Макивой продава момичета – каза тя. – На мъже.

Джо си спомни оскъдно облечените жени край входа на дома на Дела. Спомни си Джордж Адамс и Теди Фарнъм да се препъват по улицата.

– Как така ги продава? – обърка се Джо. – Да работят за тях ли?

– Не, не за да работят. Поне не и по начина, за който си мислите. Дела продава момичета за през нощта.

Джо си помисли за Тийкстън и за всичко, което вършеше през нощта.

– За да правят какво? Да лъскат среброто? – предположи тя. – Да навиват часовниците?

– Не! Дела държи мръсен дом.

– Не ме интересува дали е мръсен, или чист – започна да се ядосва Джо. – Интересува ме какво се прави вътре.

– За бога, госпожице – Кейти се отчая. – Дела Макивой е посредничка. Сводница. Държи бардак. Момичетата, които живеят там, правят секс с мъже за пари. Наричат се проститутки. Така достатъчно ясно ли е?

Джо се отпусна шокирана на седалката.

– Откъде знаеш?

Кейти изсумтя.

– Как бих могла да не знам? Дела е една от многото. Градът е пълен с публични домове. Щяхте и вие да го знаете, ако трябваше да ходите пеша, вместо да се возите на файтони. Разходете се някой път из квартала на червените фенери. Момичетата направо висят от прозорците, а някои техни части висят от корсетите. Спират хората по улицата, съвсем нахални са станали.

Джо си спомни един разговор с Труди.

– Те като любовници ли са? – попита.

– На любовниците им е лесно. Те имат да се оправят само с един мъж. Той плаща наема. Дава пари за разходи. Някои се справят доста добре. Момичетата на Дела обаче лягат с всеки, който ги пожелае – обясни Кейти.

– И какво става с тези момичета? След... след като... – Джо не бе сигурна как да зададе въпроса си.

– След като са лягали с всеки, който има долар в джоба? Не изкарват дълго, поне повечето. Хващат болести – каза Кейти.

– Какъв ужас – Джо потръпна. – Защо го правят?

Кейти погледна Джо, сякаш бе малоумна.

– Защото нямат избор, госпожице. Може би някой ги е насилвал, баща или чичо. Може би са гладни и не могат да си намерят нормална работа. Може би са пристрастени към пиене или наркотици и мадам им ги осигурява. Има стотици причини. Колкото момичета, толкова и причини.

Изведнъж Джо се засрами, че беше питала Еди за Дела. Срамът ù се засили, когато си припомни мъжа пред общежитието на Еди, който си бе помислил, че тя е от дома на Дела. Беше приел, че е проститутка само защото беше сама извън дома си през нощта. Мъжете можеха да се разхождат цяла нощ по улиците и никой нямаше да си помисли нищо лошо, но сама жена... това беше толкова скандално, че веднага я смятаха за проститутка.

Джо настръхна от тази несправедливост, но точно тогава файтонът пристигна на 36-а улица и ù се наложи да овладее чувствата си. Къщата, която ù трябваше, бе на ъгъла между 36-а улица и Парк авеню. След като нареди на кочияша да чака и на Кейти да стои в колата, тя слезе на улицата, качи се по стълбите пред къщата и почука на вратата.

След няколко секунди ù отвориха.

– Мога ли да ви помогна, госпожице? – попита усмихнатият иконом.

– Надявам се – рече Джо. – Търся Елинор Оуенс.

Усмивката на иконома замръзна.

– Тук не живее никой с това име – каза той рязко и започна да затваря вратата.

– Чакайте, моля! – каза Джо и задържа вратата с ръка. – Можете ли да ми кажете къде е?

– Налага се да ви помоля да освободите вратата – студено изрече икономът.

– Господин Бакстър, наред ли е всичко?

Една прислужница, понесла кофа с въглища нанякъде, бе спряла насред фоайето. Тя огледа Джо отгоре до долу.

– Всичко е наред, Сали. Върви си върши работата – нареди икономът.

– Какво става, Бакстър? – чу се друг глас.

Принадлежеше на един добре облечен сивокос мъж, който се появи до иконома. Икономът отстъпи крачка назад и Джо видя в това възможност. Бързо извади една визитна картичка от джоба си и я подаде на сивокосия мъж. Да използва истинското си име носеше огромен риск, но нямаше избор. Тук бе живяла Елинор Оуенс. Може би нейната Елинор Оуенс. Трябваше да научи къде е отишла.

– Господин Оуенс, предполагам? Казвам се Джоузефин Монтфорт. Търся Елинор Оуенс и се чудех дали...

Лицето на мъжа потъмня от гняв.

– Тук няма Елинор Оуенс – заяви той.

– Самюъл? С кого говориш? – долетя до тях женски глас, треперлив и тънък.

– Господин Оуенс, ако ми позволите... – започна Джо.

– Не позволявам. Приятен ден – каза той.

Скъса визитката, хвърли парчетата на пода и затвори вратата в лицето ù. Джо не помръдна известно време. Стоеше смаяна пред вратата и мигаше срещу бронзовото чукало.

– Лъжете, господин Оуенс – каза тя. – Знам, че лъжете. Но не знам защо.

Тя се обърна огорчена от грубостта, с която я бяха посрещнали, и заслиза по стълбите към улицата.

– Е, предполагам, че тази линия на разследване е прекъсната – надуто каза Кейти, когато Джо се качи във файтона. – Сега накъде, Нели Блай?

– Вкъщи – каза Джо с въздишка.

– Слава на небесата.

Джо се сви на мястото си, дълбоко разочарована от неуспеха си в издирването на Елинор Оуенс. „Еди щеше да я намери – помисли си тя. – Той е истински репортер, а не се преструва като мен на такъв.“

Тя си представи хубавото му лице и се зачуди какво ли прави сега, в сряда следобед. Сигурно седи зад бюрото си в „Стандарт“ и чатка бясно по клавишите на машината. Какъв е късметлия, помисли си тя, че има възможността да се занимава с нещо смислено. Нещо, което има значение.

Файтонът зави към Парк авеню и се насочи на юг. Към площад „Грамърси“. И нейния дом. И към поредната дълга, скучна вечер, пълна с незначителни безсмислици.