Тези плитки гробове

Глава седемдесет и пета

– Не. Абсурд. Всичко свърши. Окончателно този път. Кинч е мъртъв.

– Забравù, че питам аз.

– Това е някак невъзможно.

– Моля те. Налага се – каза Джо. – Защото, ако съм права, то теорията, която измислихме, докато бяхме у мадам Естер, е погрешна – Кинч и Белязания не са работели заедно. Защо тогава са били заедно, когато Бийкман е бил убит?

Еди се предаде.

– Добре, дай да видя – каза той.

Джо седеше пред бюрото на Еди в редакцията на „Стандарт“. Беше четвъртък вечер и повечето от колегите на Еди си бяха тръгнали. Джо извади късмет, че го хвана там.

Тя извади вестника от чантата си.

– Той е – каза и приглади страницата върху бюрото.

– Откъде знаеш? Лицето му е съвсем размазано.

– Виждаш ли това? – попита тя и му посочи сянката върху лицето на мъжа. – Първо помислих, че е сянка. Но не е. Белег е. Има ли други снимки? Това искам да знам. Ако има, може да са го хванали на тях. И може да успеем да видим лицето му по-ясно.

– Добре, ще проверим. Ела.

Те излязоха от редакцията на „Стандарт“ и тръгнаха към тази на „Уърлд“. Еди поговори с някакъв журналист, негов приятел, и му обясни какво им трябва. Онзи го поведе към фотографския отдел. Шефът на отдела тъкмо разчистваше бюрото си и се готвеше да си тръгва.

Еди му показа снимката във вестника и попита дали могат да разгледат останалите снимки, направени на местопрестъплението. След няколко минути гледаха три други фотоса. Кинч беше размазан на всичките, но не и човекът от дясната му страна.

Кръвта на Джо се смръзна във вените ù, когато зърна назъбения белег и жестокото лице. На повечето снимки той държеше Кинч за лакътя. На една обаче бе вдигнал ръка, за да предпази очите си от светкавицата на фотоапарата.

– Проклет да съм – рече Еди. – Той е. Виж... вдигнал е лявата си ръка, за да се предпази от светкавицата, значи тя е водещата. Същата ръка, с която е държал ножа пред лицето ти. И с която е прерязал гърлото на Алва Бийкман.

– Знаех си – каза Джо. – Той е. Франсис Малън е Белязания.