Тези плитки гробове

Глава седемдесет и трета

По черния чадър на Джо се сипеше ситен дъжд и мокреше подгъва на черното ù палто.

– Още едно погребение. Още един член на социалния ни кръг под земята. Изглежда, цял живот ще носим черно – каза чичо ù.

Вървяха под ръка в гробището на черквата „Божия благодат“ с десетки други опечалени. Допреди минута всички стояха пред гроба на Алва Бийкман и гледаха как спускат ковчега му в земята.

Викове пронизаха въздуха. Пред портите на гробището се разхождаха вестникарчета и обявяваха високо последните заглавия.

– „Погребват Бийкман!“

– „Третата жертва на Татуирания поема последния си път!“

– „Мор и мъка в Манхатън!“

– Няма покой за мъртвите дори и тук – отбеляза Филип сухо. – Нито пък за живите.

Историята за самопризнанията и самоубийството на Кинч се беше разчула предишния ден и вестникарчетата не бяха млъквали оттогава. Някакъв лунатик, познат като Кинч, убил трима от съдружниците във „Ван Хутън Шипинг“. Но защо? Ето това искаше да знае цял Ню Йорк и вестниците, с изключение на „Стандарт“, с удоволствие им разказваха.

Говорител на „Даркбрайър“, някой си доктор Елсуърт, каза на пресата, че от момента на довеждането му в приюта до смъртта му четирийсет и осем часа по-късно няколко лекари се опитали да изкопчат нещо, свързано от Кинч, но без успех. В един момент бърборел безсмислици, в следващия изпадал в кататонично състояние.

Опитали се да го прегледат, но когато санитарят започнал да му сваля дрехите, Кинч дотолкова се разярил, че се опитал да убие човека. Същият този санитар, Франсис Малън, изказал мнението, че Кинч се намира под влияние на наркотици. Било взето решение да изчакат ден-два, докато ефектът от веществото, което си инжектирал Кинч, премине, и после отново да опитат да го разпитат.

За жалост, преди това да стане, той се обесил с колана си на решетката пред прозореца в килията си.

Вестниците пишеха, че разумът на Кинч се бил избистрил в нощта на смъртта му и той помолил Малън да поседи с него, за да си облекчи Кинч съвестта. Малън се съгласил и Кинч му разказал цялата история. Казал, че в миналото работел за „Ван Хутън“ и плавал с няколко от корабите на фирмата. Полицията поискала от Филип Монтфорт да потвърди това. Той казал, че нито името, нито лицето на Кинч му говорят нещо, но че било напълно възможно мъжът да е работил за фирмата. Самият той не знаел наизуст имената и лицата на всеки един човек, плавал на корабите им.

Кинч казал, че „Ван Хутън“ го била лишила от огромно богатство, и добавил, че искал да си отмъсти. Когато Малън го попитал какво е това богатство, Кинч му казал, че било сандък, пълен със съкровища. Малън изразил учудване и Кинч се разярил. Казал му, че научил адреса на Чарлс Монтфорт и отишъл в дома му една нощ, за да си върне съкровището.

Чарлс го познал и го пуснал да влезе. Двамата се качили в кабинета на Чарлс, където той чистел револвера си. Кинч си поискал съкровището и когато разбрал, че Чарлс няма да му го даде, хванал револвера, който Чарлс бил оставил на бюрото си, и го застрелял. Изплашен, той сложил пистолета в ръката на Чарлс, за да изглежда като нещастен случай или самоубийство, само не и убийство. После избягал, като прескочил през прозореца и оттам скочил на земята.

Кинч казал на Малън и че пресрещнал Ричард Скъли на кея на „Ван Хутън“, ударил го по главата и го хвърлил, както бил в безсъзнание, в реката. Прерязал гърлото на Алва Бийкман и се опитал да стори същото и с Филип Монтфорт.

Заключението беше, че човекът е безнадеждно луд. Никой в „Даркбрайър“ не успял да разкрие истинската му самоличност, откъде идва или какво е предизвикало състоянието му. Санитарят, който отговарял за него, подготвил тялото за погребение и Кинч бил погребан с дрехите, които носел при ареста си, в самотното гробище на „Даркбрайър“. Никой не присъствал на погребението.

– Надявам се след днешния ден поне известно време да не стъпвам в гробище – каза сега Филип.

– Как се чувстваш? – попита го Джо.

На бузата му, там където го беше ударил Кинч, имаше грозна синина, а раната от нож на гърдите му още не беше заздравяла.

– Съвсем добре. И много щастлив, че всичко това най-сетне свърши. След няколко дни и на вестниците ще им омръзне да разчепкват историята, нещата ще се успокоят и ще можем да се върнем към нормалния си начин на живот.

– Значи няма да се наложи да наемаме имение извън града, така ли? – пошегува се Джо.

Не беше забравила заплахата му да се изнесат от Ню Йорк, ако журналистите започнат да ги преследват.

– Да се надяваме, че не – усмихна се той. – Най-лошото скоро ще свърши.

Той сложи ръка върху нейната и усмивката му помръкна.

– Джоузефин, проявих небрежност. Искам да ти благодаря.

– За какво, чичо Филип? – попита Джо, поразена от внезапната му сериозност.

– За това, че ме предупреди – рече той. – Трябваше да те слушам по-внимателно, когато ми каза, че си видяла странен човек пред къщата. Бях дотолкова убеден, че Чарлс е извършил самоубийство, че в главата ми нямаше място за друго обяснение. Сбърках, Джо. Сбърках по много опасен начин. Но най-сетне стигнахме до истината и сега за Чарлс, Ричард и Алва бе въздадена справедливост, поне донякъде. Най-добре да оставим нещата така.

„Да – помисли си Джо. – Да ги оставим така.“

Беше по-лесно да спре да рови, да души, да задава въпроси, чиито отговори никога нямаше да научи. Де да можеше да го направи.

Трябваше да намери начин да отреже част от себе си – неспокойната, търсещата част. В следващите седмици и месеци щеше да се наложи да отреже още много части от себе си. В ателието на мадам Гавар бе решила да изпълни дълга си към майка си и семейството си и да се омъжи за Брам. Днес и през остатъка от живота си трябваше да спазва това решение.

И все пак въпросите оставаха. И я гризяха.

– Бих искала да оставя нещата така, чичо Филип – каза тя. – Но има още много отговори, които бих искала да науча. Искам да знам как е успял да избяга убиецът на татко, щом вратата на кабинета е била заключена отвътре. А самопризнанието на Кинч не обяснява куршума, който намерих под завесите.

– Баща ти може да го е изпуснал преди векове, Джо. И случайно да го е ритнал под завесите.

– Възможно е – съгласи се Джо. – Но какво ще кажеш за твърдението на Оскар Едуардс, че убиецът на Бийкман е бил левак, а Кинч – десняк?

Джо продължаваше да се позовава на измисления частен детектив, когато станеше дума за спорните въпроси в разследването. Имаше места, за които никога не би признала на чичо си, че познава, и моргата бе едно от тях.

– Не знам какво да кажа по този въпрос. Мога само да споделя с теб онова, което помня – как Кинч ме удари и после се хвърли към Алва и мен с нож в ръка – обясни Филип.

Джо си спомни твърдението на Оскар, че чичо ù е бил ударен два пъти в главата и следователно не е надежден свидетел. Напълно възможно бе спомените му от случката да са само за Кинч, не за Белязания.

Припомни си и колко уверено бе казал Оскар, че Кинч не би могъл да е убил Бийкман. Тя беше повярвала на Оскар, но Еди каза, че повечето хора отхвърляли теориите му. Да не би да е прибързала с доверието си? Ами ако Оскар бъркаше? Фактът, че водещата му ръка е била дясната, със сигурност не би го спрял да застреля баща ù или да удари Ричард Скъли по главата. Сега си каза твърдо, че Оскар е сбъркал. И усърдно се постара да си повярва.

И въпреки това оставаха още хиляди въпроси.

– Ами Елинор Оуенс и списъците? – попита тя чичо си. – Какво е превозвала „Бонавентура“? И кой е човекът с белега, който нападна Оскар Едуардс?

„И мен“ – додаде наум.

– Не знам дали някога ще разберем – каза Филип.

Погълната от въпросите си, Джо не усети нотката на досада в гласа на чичо си.

– Това, което ме притеснява най-много – продължи тя, – е тъгата на татко. Ти самият каза, че се чувствал не на себе си, преди да умре. Не мога да се отърся от чувството, че тази тъга, това отчаяние има нещо общо със смъртта му. Въртя се в кръг и все стигам до тази тъга.

Филип рязко спря.

– Джоузефин, защо продължаваш да се ровиш в мрака? – смаяно възкликна той. – Не се ли сблъскахме с твърде много мрак вече?

„Защото искам отговори, чичо Филип. Искам истината! – идеше ù да извика. – Защото съм такава!“

Вместо това каза:

– Разстроих те, чичо Филип. Съжалявам.

– Ти си обсебена, Джоузефин – каза чичо ù, а в челото му се вдълбаха тревожни бръчки. – Тъгата на баща ти е била просто съвпадение. Всички ние минаваме през периоди, когато не сме на себе си. Но сега трябва да оставим цялата грозна история зад гърба си. Най-вече ти. Не може да прегърнеш бъдещето, ако отказваш да пуснеш миналото. Добрият брак, удобният дом, децата – за това трябва да мислиш сега. Това би искал баща ти за теб.

– Ето къде си била, Джо – чу се глас зад тях.

Джо се обърна. Беше Брам. Групата опечалени бе стигнала портите на гробището. Джо и майка ù бяха пътували до черквата и гробището в екипажа на Олдричови и сега щяха да продължат пак заедно към дома на Бийкман.

– Може ли да ви я открадна, господин Монтфорт? – попита Брам.

– Боя се, че вече я открадна, Брам. Цялата – усмихна се Филип.

– Ама че работа, Лоли! Излез оттам веднага! – прогърмя гласът на Маминка някъде отзад.

Брам направи гримаса. Разпозна гласа на баба си. Всички го разпознаха.

Изведнъж се появи Ади, зачервена и задъхана.

– Брам, ще помогнеш ли на Маминка? Изгубила е едно от кучетата си в храстите. Защо изобщо ги е довела? На гробище! – тя кимна на Филип. – Здравейте, господин Монтфорт. Моля да ме извините за натрапването. Разбира се, ужасена съм от постъпката си. Брам, ела, моля те!

– Съжалявам за това – извини се Брам.

– Отивай – рече Джо. – Ще се видим при екипажа.

Когато Брам се отдалечи в търсене на загубения шпаньол, Джо пусна ръката на чичо си.

– Ще се видим у Бийкман, чичо Филип – каза тя.

– Джо – каза той и я хвана за ръкава.

– Да? – каза тя и се обърна.

По лицето му бе изписана силна тревога.

– Какво има, чичо Филип? – попита тя стресната. – Не ти ли е добре?

Той я хвана за ръката по-здраво.

– Добре съм. За теб се притеснявам. Ужасно – каза той. – Не допускай мрака, който сполетя това семейство, да те погълне и да не можеш да излезеш от него. Обърни му гръб, мила моя Джо. Сега. Докато все още можеш.