Тези плитки гробове

Глава двайсет и шеста

– Брам знае.

Джо се сепна. Лъжичката падна от ръката ù и издрънча на пода.

– Та... така ли? – едва издума тя.

– Разбира се – каза Ади Олдрич и вдигна лъжичката.

– Но как? Кой му е казал? – Джо започна да изпада в паника.

– Никой, глупаче. Изписано ти е на лицето. Брам знае колко си разстроена, че няма да можеш да дойдеш на Бала на младите благодетели. Всички знаем. Погледни се само. Толкова нещастна изглеждаш.

Джо се засмя с огромно облекчение.

– О, Ади, толкова добре ме познавате. Нищо не мога да скрия от вас – каза тя.

За няколко инфарктни секунди се беше уплашила, че Ади иска да каже как Брам знае за Еди. През последните четири дни не бе мислила за нищо друго, освен за Еди и за целувките им на пристанището. Спомни си вълнуващото чувство, когато я прегърна, и вкуса на устните му, както и ужаса, който я обзе веднага след това.

– Аз не... не трябваше да правя това – бе казала тя, след като се отдръпна от прегръдките му. – Съжалявам.

– Наистина ли?

– Да! Ти не съжаляваш ли?

– Не.

– А би трябвало, господин Галахър.

– Еди, забрави ли? И защо да съжалявам?

– Защото аз... защото ти... защото...

Еди отново я привлече към себе си и я целуна. По устните. Бавно и дълбоко.

– Още ли съжаляваш? – попита той дрезгаво.

– Да – каза Джо.

Той я целуна по бузата и после проследи с устни нежната извивка на челюстта ù.

– Още ли?

– Да.

Той целуна шията ù, после вдлъбнатинката в основата ù.

– О, Еди, не. Изобщо не съжалявам.

Тя не искаше да намират файтон. Не искаше да се отделя от него. Затова поеха към „Грамърси“ пеша, ръка за ръка. Не размениха и дума, преди да стигнат до площада, и там Джо наруши мълчанието.

– Еди, трябва...

– Брам Олдрич. Знам. Уил Ливингстън и Хенри Джей също се интересуват от теб. Чета клюкарските страници.

– И не мога...

– Не те и карам.

– Тогава какво...

– Не знам, Джо. Не знам.

След тези думи той бе взел лицето ù в ръцете си и я бе целунал отново, а тялото му бе толкова топло, устните толкова сладки и ударите на сърцето му под пръстите ù толкова силни, че въпросите изгубиха значение. После той я пусна и изчака на улицата тя да си влезе вкъщи, да се качи в стаята си, да запали свещ и да я сложи до прозореца, за да знае, че е в безопасност.

Докато се приготвяше за лягане, Джо мерна отражението си в огледалото. Оттам я гледаше момиче едновременно познато и непознато. Това момиче беше разрошено и поруменяло от приключенията си. Любопитно. Решително. Тя знаеше, че не е такова момиче, не още, но ù се искаше да бъде. А Еди ù бе показал, че е възможно. Толкова различна бе с него. По-смела. По-добра във всичко. Жива.

Тя лежа в леглото загледана в тавана повече от час, докато се опитваше да намери дума за чувството, което изпитваше. Брам никога не бе предизвиквал подобно чувство у нея – да копнее отчаяно за докосването му, за целувките му. Така ли се бе чувствала Труди със своя доставчик на ябълки? Не, не е възможно, защото го бе захвърлила като тоалет от миналия сезон веднага щом Гилбърт ù направи предложение.

Тогава, малко преди да заспи, Джо се сети как се нарича това чувство.

– Мисля, че се влюбвам в него – прошепна тя в мрака.

Сега бе неделя следобед и на Джо и майка ù гостуваха неколцина близки приятели и роднини. Джо седеше с братовчедка си Карълайн и още няколко момичета. Останалите гости стояха прави край камината или се разхождаха из стаята. Почти всички говореха за бала, който щеше да се проведе по-следващата събота.

Джо се усмихваше и полагаше усилия да се държи като добра домакиня, но всъщност изобщо не искаше да се намира тук. Искаше да е с Еди, да вървят по улиците, да се срещат с Бил Хокинс и Фей, и Резето, да се крият в килера на чистачката. Чувстваше се като приказна принцеса, събудена с целувка и озовала се в нов свят, населен с нови хора и нови емоции. „Събуди се“ – казваше този нов свят. Но как? Дори само да излезеше от стаята, щеше да предизвика любопитство и въпроси.

– Заради траурните дрехи си толкова нещастна, Джо – казваше Карълайн. – Черното кара всяко момиче да изглежда като недоволна стара мома.

Джо бе облечена според етикета – в черна ежедневна рокля. Кейти бе прибрала косата ù на прост кок, закрепен с гребен от черен кехлибар.

– Елизабет Адамс си е поръчала рокля от Париж специално за бала. Иди Уоринг я е видяла и казва, че е великолепна – избъбри Джени Райнландър.

Преди да изгуби баща си, Джо с нетърпение бе очаквала Бала на младите благодетели. И преди да открие Еди. Сега нямаше никакво желание да участва в подобни събития.

– Не ме интересува какво прави Елизабет. Според мен всяко момиче, което не оставя парижките си рокли прибрани поне за една година, е вулгарно – изсумтя Ади.

– Знаеш, че ще я облече по една-единствена причина – за да привлече вниманието на Брам. Набелязала го е. Иска той да ù кавалерства на бала. Всеки, който има очи, може да го види – заяви Джени.

– Джени, скъпа, притежаваш истински талант да казваш възможно най-неподходящите неща – скара ù се Карълайн.

– Не е неподходящо, вярно е! – възрази Джени.

– Такова си дете. Истината винаги е неподходяща за казване – заяви Карълайн. – Затова я избягваме в разговор.

– Елизабет си губи времето. Брам се интересува от друга – каза Ади и стисна леко ръката на Джо. – А и наистина ли мислите, че Маминка ще позволи внукът ù да се ожени за една Адамс? Бащата на Елизабет е забогатял от боя за обувки, за бога. Поканена е на бала единствено защото организаторите нямаха избор – баща ù е дарил на музея десет хиляди долара.

– Срамота е да не дойдеш, Джо – каза Джени. – Няма ли някакъв начин?

– Леля Ана никога няма да позволи – отвърна ù Карълайн. – Не и толкова скоро след смъртта на чичо Чарлс.

– О, ще видим – лукаво рече Ади.

– Какво имаш предвид? – попита Карълайн.

– Ана Монтфорт спазва правилата, но Маминка ги създава. И когато ù е изгодно, ги нарушава – каза Ади. – Сега е тук и възнамерява да говори с Ана за бала.

Джо с тревога си спомни разговора между Маминка и госпожа Олдрич, който двете с Труди бяха подслушали. Изглежда, Маминка бе говорила съвсем сериозно.

„Не! – помисли си Джо с растяща тревога. – Не бива да говори с мама. Не искам да насърчавам Брам.“

Джо се огледа за майка си, като се постара напрежението, което изпитваше, да не проличи. Ако успееше да седне при майка си преди Маминка, може би щеше да успее да предотврати всякакви разговори за балове. Накрая я видя. Ана седеше с Филип и Маделин Монтфорт в ъгъла на стаята, който Джо наричаше джунглата заради четирите огромни палми в саксии. Точно до майка ù имаше празен стол.

– О, мили боже. Никой не е предложил на чичо Филип от лимоновите курабийки, а той толкова ги обича. Къде е тази прислужница? Ще трябва аз сама да му занеса няколко. Моля да ме извините – каза Джо на приятелките си.

После забърза към бюфета, върху който бяха наредени закуски и напитки. Докато вървеше, видя Маминка до пианото, само на няколко метра от майка ù. Трябваше да побърза. Подреди няколко курабийки на една чиния и тъкмо щеше да го понесе към чичо си, когато се появи Брам.

– Това лимоновите курабийки на госпожа Нелсън ли са? Непременно трябва да хапна една, преди Маминка да ги даде всичките на Лоли – каза той. Взе една курабийка от чинията и я лапна.

– Нахалник такъв. Лоли поне прави номера, за да получи курабийка – скара му се Джо, усмихната и любезна, но вътрешно почти отчаяна.

Брам ù намигна и се отмести от пътя ù. В този момент я завладя вина, тежка, задушаваща вина.

„Той има очаквания към мен – помисли си Джо, загледана след него. – Не бива. Вече не. Трябва да му кажа.“

Джо видя как Брам се наведе да си поговори с направо древната госпожа Де Пейстър, която страдаше от ужасен артрит в краката и сега седеше сама близо до камината, за да се топли. Той взе тънката ù съсухрена ръка и ù каза нещо, което я разсмя. Очите ù заблестяха и бузите ù поруменяха. Потупа го гальовно по ръката.

От гледката Джо я заболя сърцето. Брам беше толкова добър. Той бе стабилен, почтен мъж, който винаги щеше да се държи добре с нея, да се погрижи нищо да не ù липсва, но тя знаеше, че ако стане негова съпруга, той никога нямаше да ù позволи да пише статии за вестници. Или да я пусне да отиде в моргата. Или да я целува така, както я целуваше Еди, влагайки в целувката цялото си същество. Знаеше, че и тя не би могла да го целува така, с цялото си същество.

„Какво ще правя? Какво, за бога, ще правя?“ – питаше се тя.

„Не знам, Джо. Не знам“ – бе казал Еди. Тя също не знаеше и това я плашеше. Това, което знаеше обаче, бе, че трябва да избегне отиването на Бала на младите благодетели. На всяка цена.

Тя се обърна към ъгъла на стаята, където седеше майка ù, и с ужас видя, че празният допреди малко стол е зает от Маминка. „Дявол го взел!“ – изруга тя наум. Сега нямаше как да се присъедини към компанията. Нямаше къде да седне, а да стои права до тях щеше да е невъзпитано.

Приемната в дома на Джо се състоеше всъщност от две стаи, всяка със своя врата откъм коридора и резбована арка между тях. Джо излезе през едната врата с надеждата, че никой не я е забелязал, изтича по тесния коридор и влезе през другата врата. Сега се намираше зад групичката около майка ù, скрита от палмите. Не виждаше кой знае какво, но чуваше всичко.

– ... вятърничаво момиче, Ана, неспокойно. Момиче, в което бушуват страсти – казваше Маминка.

„Говори за мен“ – помисли си Джо с растяща тревога.

– Най-добре е подобни неща да се изрязват от корен, и то бързо, преди да е започнала да рисува, да пуши или – недай боже – да пише. Ади ми каза, че вече драска някакви статии за училищния си вестник.

– Тя не драска – поправи я Филип, готов веднага да защити Джо. – Пише добре. Което не е признак на вятърничавост, между другото. Признак е на интелигентност.

В гърдите на Джо бликна силна благодарност към чичо ù. Той винаги бе на нейна страна.

– Е, предполагам, че умението да си служи с думите би могло да е от полза на едно момиче – призна Маминка. – В края на краищата, налага се да общува с търговците, за да спести това усилие на съпруга си, но това трябва да е всичко. Онази особнячка Едит Джоунс четеше прекалено много – добави тя зловещо. – Но Теди Уортън я излекува. Уортън са спортно семейство. Не са много по книгите. Едит извади късмет, че успя да хване Теди. Извади късмет, че изобщо успя да хване когото и да било. Омъжи се чак на двайсет и три! Още няма деца, а минаха пет години. Ако питате мен, най-добрият начин да уредиш живота на едно момиче е да го омъжиш рано и да се погрижиш до една година да роди, преди разните необичайни идеи да пуснат корени. Виждам го в кучетата си. Колкото по-дълго се упражняват лошите навици, толкова по-трудно е да се пречупят.

– Маминке, ела да се видиш с госпожа Де Пейстър. Пита за теб.

Говореше майката на Брам. Тъкмо се беше приближила до групичката под палмите.

– А защо не може Тиодора да дойде тук? – кисело попита Маминка.

– Защото я болят коленете.

Джо чу Маминка да става.

– Лоша кръв – рече тя самодоволно. – Тиодора е от семейство Монтгомъри. Те всичките са със слаби кости.

– Непоносима е! – изсъска майката на Джо, след като Маминка се махна. – Как смее да сравнява дъщеря ми с шпаньол!

– Може би трябва да кажеш на госпожа Нелсън да сервира кокали на младите дами тук, вместо лимонови курабийки – пошегува се чичо ù.

Джо прехапа устни, за да не се засмее.

– Не се шегувай, Филип. Можеш ли да повярваш, че иска Джо да отиде на Бала на младите благодетели? И дума не може да става.

Облекчение завладя Джо. Беше ù се разминало.

– Наистина се държи по-зле от обикновено, съгласен съм, но за това има причина. Състоянието на Питър се влоши рязко миналата седмица. Сега е по-добре, но не много. Докторът казва, че няма да преживее второ подобно влошаване. Маминка държи на всяка цена да види Брам задомен скоро – обясни чичо ù.

„О, не!“ – помисли Джо, разстроена от новината за господин Олдрич и от евентуалните последствия за самата нея.

– Искрено съжалявам да го чуя, но в момента не мога да приема предложение за женитба – настоя майка ù. – Семейство Олдрич ще трябва да изчакат, докато свърши траурът ни.

Филип помълча малко, после попита:

– А ако не изчакат? И ти като мен знаеш, че Брам е най-добрият избор за Джо. Семейство Олдрич ще бъдат на бала, както винаги. Брам желае да кавалерства на Джо. Ако не може, вероятно ще стане кавалер на друга млада дама.

– А ти знаеш, че Джо е най-добрият избор за Брам. Няма друга млада дама – високомерно заяви майката на Джо. – Не и от нейната класа.

– Има, Ана.

– Коя?

Джо знаеше отговора.

– Елизабет Адамс – каза чичо ù.

Ана се изсмя пренебрежително.

– Тя може и да не е от класата на Джо, но е много решителна, а решителността може да помогне на едно момиче да постигне целта си. Аз излизам, ходя тук и там, въпреки траура си, както подобава на мъжете. Често се срещам с Брам и забелязвам, че госпожица Адамс нерядко го придружава...

Филип понижи глас и Джо вече не успяваше да чуе какво казва. Рискува да дръпне листата на палмите, за да погледне, и видя как майка ù кима рязко. Сърцето ù слезе в петите. Нямаше нужда да чува разговора, за да разбере какво бе станало.

Благодарение на Маминка, старата бойна брадва, Джо щеше да отиде на Бала на младите благодетели.