Тези плитки гробове

Глава единайсета

– Как се влиза в това нещо, като няма звънец и иконом? – зачуди се Джо на глас.

Тя стоеше пред вратата на един пансион и гледаше през стъклата. В запуснатия вестибюл гореше мъждива крушка и осветяваше един ръждив радиатор и няколко празни бутилки от мляко. Тясно стълбище водеше към горния етаж.

Джо вдигна ръка в ръкавица и потропа на вратата, но никой не отвори. Тъкмо се готвеше да потропа отново, когато някакъв човек кресна така силно откъм тротоара зад гърба ù, че я стресна.

– Ей, Томи! Томи Бартън! – човекът почака няколко секунди, после сви ръце около устата си на фуния и пак кресна: – Бартън, лениво копеле! Отваряй!

Над главата на Джо някой отвори прозорец.

– За бога, Ал, какво искаш? Спя!

– Вече не спиш. Пресата в „Трибюн“ се е счупила. Шефът казва да си занесеш задника там моментално!

Размениха се още няколко вулгарни думи, прозорецът се тресна и Ал си тръгна. След минута един млад мъж със сънени очи и рошава коса се понесе надолу по стълбите. Отвори широко вратата и профуча покрай Джо. Решена да не пропуска този шанс, тя хвана вратата, преди да се е затворила.

– Извинете, господине! – викна след мъжа. – Търся Едуард Галахър. Може ли да ми кажете на кой етаж е неговият апартамент?

Томи Бартън спря и се обърна. Изгледа я от глава до пети. Джо бе облечена в тъмносиво палто и рокля в същия цвят. Тоалетът ù беше отпреди два сезона. Кройката бе семпла, но привлекателна. Косата ù бе завита в кок, придържан от гребен от черен кехлибар.

– На мен ми се налага да ходя при Дела Макивой, ако ми се прииска момиче, и която и да избера, никога не изглежда като теб – каза Бартън. – Ти от кой дом си, сестро?

Що за странен въпрос, помисли си тя.

– От собствения си, разбира се. На площад „Грамърси“ – отвърна тя.

Томи Бартън подсвирна.

– Богаташка, а? Явно добре им плащат в „Стандарт“.

Джо премигна насреща му неразбиращо.

– Нямам представа от размера на заплащането на господин Галахър. Бъдете добър да...

– На втория етаж е. Втория етаж вдясно. Бъдете мила с него.

Джо кимна несигурно.

– Непременно.

Тя пристъпи във вестибюла и се огледа. Стените бяха опушени, а линолеумът на пода бе силно износен. Във въздуха се носеше острата миризма на кисело зеле. Някой викаше.

„Отивай си вкъщи. Веднага – подкани я някакъв вътрешен глас. – Това е лудост.“

И наистина беше лудост. Беше поела огромен риск. По-рано през деня беше взела от бюрото на баща си ключа му за входната врата и една стодоларова банкнота от бележника. После бе пратила прислужницата си Кейти да изтича до банката, за да развали банкнотата на по-дребни. Преди половин час, в десет вечерта, бе излязла от дома си без придружител, и то за да отиде при мъж. Беше ù се наложило да надхитри Тийкстън, за да успее. Момичетата от добри семейства не обикаляха по улиците след мръкване. Ако някой я познаеше, репутацията ù щеше да бъде съсипана.

Джо знаеше, че трябва да послуша вътрешния си глас. Само преди два дни чичо ù бе подчертал колко е важно поведението ù да бъде безукорно. Сега, докато си припомняше строгите му предупреждения, почти изгуби смелост да продължи.

„Ако някой ме види тук, ако се разбере какво правя...“ – тревожеше се тя, а очите ù колебливо оглеждаха стълбището.

Тъкмо щеше да се обърне и да си тръгне, когато си помисли за Нели Блай. Блай се беше престорила на душевноболна, за да успее да влезе в лудницата и да опише кошмарното отношение, което бяха принудени да търпят пациентите. Щом Блай имаше достатъчно смелост да изтърпи десет дни изтезания в търсене на истината, тогава и тя, Джо Монтфорт, имаше достатъчно смелост да изкачи едно стълбище.

Подбра полите на роклята си в една ръка и сложи другата на парапета. На половината път към втория етаж тя чу някъде горе да се затръшва врата. По коридора отекнаха отривисти стъпки и на стълбището се появи втори забързан младеж. Носеше панталони с десен на рибена кост, туидена жилетка и сако. Тя веднага позна красивото лице, въздългата коса и забележително сините очи.

– Господин Галахър! Открих ви! – възкликна тя.

Еди спря на няколко крачки от нея. Ококори се.

– Това трябва да е шега. Какво, по дяволите, правите тук, госпожице Монтфорт?

– Идвам ви на гости.

– В десет вечерта в понеделник? Майка ви знае ли, че сте излезли?

– Искрено се надявам, че не – каза Джо честно. – Платих на прислужницата си Кейти един долар, за да облече моята нощница и да легне в леглото ми, в случай че майка ми реши да ме провери през нощта.

– Много хитро от ваша страна, госпожице Монтфорт.

– Това е доста благосклонна интерпретация на поведението ми, господин Галахър. Аз лично смятам постъпката си за измамна, честно казано, но не успях да намеря друг начин да поговоря с вас.

Еди поклати глава.

– Не мога да говоря сега. Извинете. По следите съм на нов материал.

– Наистина ли? Колко вълнуващо! – възкликна Джо, развълнувана, че се намира в компанията на истински репортер, който работи по истински материал.

Завиждаше му. Искаше тя да е тази, която тича по улиците, подгонила поредната интересна история.

– Може ли да повървя с вас? Мога да ви споделя причината за посещението си по пътя.

– Живеем в свободна страна – сви рамене Еди.

Джо изпадна във възторг от разрешението му, но не го показа, за да не го отблъсне. Излязоха от пансиона и поеха към „Бродуей“. Еди крачеше бързо и тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Докато вървяха, тя му разказа за бележника на баща си, за тайнствените записки в него и за странния човек, който бе видяла да се взира в прозореца на кабинета. Разказа му и за разговора, който бе провела с чичо си.

– Затова дойдох при вас – обясни тя. – Защото чичо ми забрани да ходя на „Парк Роу“.

– Всичко това е много интересно, госпожице Монтфорт, но какво общо има с мен?

– Имам нужда от помощта ви – каза Джо. – Вие сте репортер. А репортерите откриват разни неща. Искам да открия защо баща ми се самоуби. Ще ми помогнете ли? Ще ви се отплатя.

В следващия момент Джо се препъна в един стърчащ от улицата камък и почти падна по лице. Еди я хвана в последния момент.

– Господин Галахър, необходимо ли е да вървим толкова бързо? – попита тя гневно, засрамена от непохватността си и от факта, че ръцете на Еди бяха около кръста ù.

– Да, госпожице Монтфорт, необходимо е – отговори Еди и я изправи. – Получих информация за една история точно преди вие да се появите. Трябва да проверя тази информация. Аз не си играя на детектив. Става дума за работата ми.

– И аз не си играя на детектив. Става дума за баща ми. Поех огромен риск с идването си тук тази вечер. Огромен.

Еди свали ръце от нея и ù предложи ръката си. Джо я прие. Калдъръмът и коловозите превръщаха ходенето в опасно начинание.

Когато стигнаха до тротоара, Еди спря. Не си прибра ръката и Джо не го пусна.

– Ако продължите, ще ви се наложи да поемете още по-сериозни рискове – каза той. Сега гласът му бе по-мек. – Много по-сериозни. Както ви казах, самоубийството е грозно нещо.

– Подготвена съм за всичко, господин Галахър – увери го Джо.

– Така ли? – попита я Еди и я огледа, сякаш ù взимаше мярката. – Добре тогава, госпожице Монтфорт, ето каква е историята. Един мъж изчезнал преди два дни. Тялото му било намерено по-рано тази вечер в един склад на Чери Стрийт. Оказва се, че жена му го напуснала заради друг. Искала развод, но той отказвал. Сега родителите на мъртвеца обвиняват приятеля на жената в убийството на сина си. Приятелят е арестуван. Мъртвецът е в „Белвю“.

Той ù се усмихна предизвикателно. Джо преглътна. Неволно стисна лакътя му.

– „Б-б-белвю“? – заекна тя. – Като...

– Като моргата. Ето къде отивам. Още ли искате да дойдете с мен?