Тези плитки гробове

Глава трийсет и шеста

– Той беше, Еди, знам, че беше той! – каза Джо.

Обикаляше в кръг на улицата в търсене на човека с белега, но той бе изчезнал.

– Кой? За кого говориш? – попита я Еди, когато излезе от бара.

Тя беше изтичала навън като подпалена.

– Човекът, който ей сега излезе от „При Уолш!“ Той е същият, когото видяхме в музея. Онзи, който ни търсеше из скулптурната галерия.

– Джо, сигурна ли си?

– Напълно. Преследва ни. Кой е? – попита тя.

– Нямам представа – отвърна Еди. – Но Шоу го познава. И нищо повече няма да ни каже.

Еди тръгна обратно към „Мълбъри“. Джо го последва.

– Какво е имало на този кораб? – с раздразнение каза Еди. – С какво са търгували „Ван Хутън“, освен с чай и подправки?

– Кафе, хинин и какао. Но ние даже не сме сигурни дали корабът е бил на „Ван Хутън“. И Шоу не беше сигурен – напомни му Джо.

Еди ù хвърли кос поглед.

– Ти все още ли вярваш, че никой във „Ван Хутън“ не е замесен в нищо нередно? Баща ти бе убит. Някакъв непознат изнудва Скъли. Странен, призрачен кораб кара подозрителен товар. А, и да не забравя – някакъв белязан бияч изглежда решен да не допуска да научим нещо повече за кораба или товара.

Саркастичният му тон я нарани, затова Джо не отговори веднага. Думите на Шоу кънтяха в главата ù. „Ако ще погребваш миналото, погреби го надълбоко, момиче. Плитките гробове винаги разкриват обитателите си.“ Завладя я тревога, студена и злокобна като зимна нощ.

– Не знам в какво вярвам – призна тя.

Еди изръкопляска.

– Най-сетне! – възкликна той.

– Налага ли се да говориш толкова снизходително? – раздразнено попита Джо.

– Прости ми – престори се на разкаян Еди. – Исках да прозвучи насърчително, не снизходително.

Джо го изгледа гневно. Нима само преди няколко часа копнееше да го целуне? Сега ù идваше да го удуши. Беше свикнала на учтива отстъпчивост от страна на мъжете и все забравяше, че Еди не е нито учтив, нито отстъпчив. Заспориха разгорещено, но един глас ги прекъсна.

– Еди. Еди Галахър.

Еди замръзна. Протегна ръка и спря Джо. Пред тях стоеше едно момиче, точно на ъгъла на „Байард“ и „Мълбъри”. Беше облечено в копринена рокля на райе, с кадифена наметка и шапка с пера. Джо не би имала нищо против да облече такъв тоалет, а и на момичето той стоеше извънредно добре. Внезапната ù поява обаче подейства дезориентиращо на Джо. Момичето бе толкова красиво и толкова не на място тук. Никой друг, изглежда, не забелязваше. Подминаваха я, без да ù обърнат внимание. „Сякаш – каза си Джо, някой бе хвърлил великолепен скъпоценен камък на мръсната улица и никой не си даваше труда да го вдигне оттам.“

– Фей – кратко каза Еди, без да сваля очи от момичето. Не звучеше щастлив.

Момичето кимна и Джо я позна. Беше същото момиче, което бяха видели на пристанището с Резето, но днес изглеждаше толкова различно. Не само дрехите ù бяха много по-хубави – сега се беше напудрила и косата ù беше червена, не руса.

– Той те вика, Новинарче – каза тя.

Еди хвърли поглед към „Мълбъри“. В същия момент от сенките се появи Резето. Две други момчета се материализираха от тъмните входове . Две момичета, седнали на площадката пред една къща, се изправиха. Всички те бяха облечени великолепно. С бледите си безизразни лица заприличаха на Джо на порцеланови кукли, внезапно оживели.

– На твое място не бих бягала – посъветва го Фей. – Резето и Пепелника имат ножове.

Еди изруга. Стисна по-силно ръката на Джо. За пръв път тази нощ Джо бе не просто нервна или неспокойна, а истински уплашена.

– Само аз, Фей – каза Еди. – Без нея. Аз ще дойда с теб, но тя си отива вкъщи с файтон.

Фей поклати глава.

– Съжалявам, Новинарче – каза тя и се усмихна извинително. – Той ви иска и двамата.