Тези плитки гробове

Глава петдесет и първа

Еди, разгневен, се изправи в леглото.

– Кучи син! – извика той и стресна Джо.

– Забрави ли какъв е Шивача, Новинарче? – грубо го попита Фей. – Изигра те като последния глупак. И ти му позволи.

– Белязания е бил там, нали? Защо, по дяволите, не ми каза, Фей?

– А какво трябваше да направя? Да ти го извикам? – кресна Фей.

Тя разтвори палтото си и разкопча най-горното копче на блузата си. По шията ù имаше синини.

– Тези ги получих, защото онази вечер не спечелих достатъчно. Какво мислиш, че щеше да ми направи, ако ти бях казала за Белязания, и то в негово присъствие?

Гневът на Еди се изпари. Мястото му зае тъгата. Джо я виждаше в очите му. Видът на синините по шията на Фей сякаш му причиняваше повече болка от собствените му рани.

– Ти си тръгна, Новинарче. Ти. Не аз – каза Фей и закопча блузата си.

– Съжалявам – меко каза Еди.

Джо се разстрои от белезите от насилие по тялото на Фей, шокира се от изблика му на гняв, а разговорът между двамата я обърка.

– Може ли някой от вас да ми обясни какво става, моля? – попита тя.

– И на мен кажете, като сте почнали – додаде Оскар, който си миеше ръцете в мивката на Еди.

Еди обясни.

– Мъжът с белега на лицето е бил у Шивача, когато и ние бяхме там, Джо. Чул е всяка дума, която каза.

– Къде е бил? – Джо се ужаси от мисълта, че е била в едно и също помещение с такъв опасен престъпник. И че Фей и останалите сирачета на Шивача също са делили стая с него. Мисълта, че този мъж е успял да научи името на Еди и нейното собствено и че сега знае всички подробности за смъртта на баща ù.

– В дъното на стаята има ниша, закрита със завеса – обясни Фей. – Там спи Шивача. Белязания се криеше там през цялото време. Седеше на леглото.

– Кой е той? Замесен ли е във всичко това? – попита Джо.

– Не знам – отвърна Фей. – Шивача не спомена името му, а и не чух кой знае колко от разговора им.

Устните ù се свиха в напрегната усмивка.

– Обаче видях какво мина от ръцете на Белязания в тези на Шивача – двайсет долара. Белязания каза на Шивача какво иска от него: да открие какви ги вършите вие двамата. Оттам нататък всичко бе работа на Шивача. Никога преди това не съм го виждала, а съм прекарала в дома на Шивача почти целия си живот. Но имам чувството, че се познават добре.

Оскар свърши с миенето и се върна до леглото на Еди. Фей и Джо се дръпнаха.

– А, не ми обръщайте внимание – рече Оскар, седна на леглото и отново се зае с раните на Еди. – Аз само ще се погрижа да те промия и да те опазя от септицемия или гангрена.

Той се обърна към Джо.

– Тъй като никой от вас не желае да ме осветли за какво говорите, поне вземете да затоплите малко вода.

Джо се засрами. Оскар им беше дал информация, която нямаше как да получат от някой друг, и сега се грижеше за раните на Еди. Редно беше да му обяснят как стоят нещата. Тя погледна Еди и с поглед го попита дали е безопасно.

– Бих му поверил живота си. И този на Фей – отвърна Еди, разбрал неизречения въпрос.

– Ами тя? – Джо посочи към Песоглавата, която все така седеше пред камината.

– Не се притеснявайте за нея – каза Фей. – Нищо няма да каже на Шивача. Не той я прегръща, когато се събуди през нощта с писъци заради кошмарите си. Всеки път едно и също, нали, момиче? Кучета в уличката.

Песоглавата кимна, без да продума.

И все пак Джо се колебаеше. Не беше свикнала да споделя тайните си. И в училище, и с приятелите у дома правилото беше, че колкото по-малко знаят за теб, толкова по-добре. Клюката беше смъртоносно оръжие и момичетата в обкръжението ù знаеха как да си служат с него.

Фей хвърли унищожителен поглед на Джо.

– Значи така, а? – подхвана тя. – Еди го пребиват. Ако Шивача открие какво съм направила, и мен ме чака бой. Сега вече и Оскар е намесен. А той даже не знае защо. И ти не желаеш да му кажеш.

Джо си даде сметка, че Фей я предизвиква – предизвиква я да им се довери. На всички тях. Даде си сметка и за още нещо – колко много ù се искаше да го направи. Тя напълни чайника с вода, както беше помолил Оскар, и го сложи върху огъня. После седна край масата на Еди и разказа историята си от игла до конец. Оскар слушаше внимателно. Фей също. Някои неща бяха новост за нея, тъй като се бяха случили след посещението на двамата при Шивача.

– Е, това е – каза Джо накрая. – Съжалявам, че те намесих, Оскар, но съм ти много задължена за помощта.

Оскар не отговори. Погледът му се отмести от Еди и се насочи към прозореца. Намръщи се. Джо погледна Еди.

– Да не ми е ядосан? – прошепна тя с тревога.

– Не. Той така мисли – рече Еди. – Дай му малко време. След минутка ще е на линия.

– Ще си държа очите отворени на четири за Белязания. Ще ви кажа, ако го видя – каза Фей. – Шивача вече ни е наредил да търсим Кинч. Белязания и него иска да намери. Само че Кинч, изглежда, не иска да бъде намерен. Спотайва се. Сигурно в някой порутен бълхарник, където никой не задава въпроси. Проблемът е, че в града е пълно с такива бълхарници.

Оскар изведнъж си пое дълбоко дъх, сякаш изплуваше от голяма дълбочина. Погледна Еди над рамките на очилата си. Сега погледът му беше остър и съсредоточен.

– Ченге е – каза той. – Или ченге, или работи в болница.

– Кой? – попита Еди. – Кинч ли?

– Белязания.

– Откъде знаеш? – попита Джо.

– Заради хватката, която ти е приложил. Когато ти хванал ръката и я извил назад. Ченгетата правят така, за да озаптят арестантите. Виждал съм и санитарите в „Белвю“ да го правят с буйстващи пациенти. Огледайте около участъците и болниците.

– Непременно. Благодаря ти, Оск – рече Еди.

Оскар се намръщи. Хвана Еди за брадичката и му обърна главата наляво и надясно.

– Това не спира да кърви – отбеляза и посочи раната на слепоочието му.

После сложи конец в иглата и натърка и нея, и конеца с алкохол.

– Сигурно скоро ще спре – опита се да го разубеди Еди, загледан нервно в иглата.

– Не, няма. Нищо няма да усетиш. Дадох ти лауданум.

– Недостатъчно – възрази Еди.

Джо извърна поглед, когато Оскар започна да шие.

– Ох, Оск. Ох, ох, ох, ох! – застена Еди, когато иглата прониза кожата му.

– Мирувай, лигльо – нареди Оскар.

Когато свърши с шиенето, Оскар съблече окървавената риза на Еди и му почисти раните с водата, която бе затоплила Джо, и със сапун. Докато си прибираше инструментите в чантата, стомахът му изкъркори силно.

– Очарователно – изкоментира Еди.

– Напълно естествен резултат на мускулните контракции, чрез които стомашната каша се придвижва по храносмилателния канал – обясни безгрижно Оскар.

– Стомашна каша ли? – повтори Еди. – Това пък що за гадост е?

– Това е течната смес от храна и храносмилателни сокове. Къркоренето се причинява от джобове по трасето, пълни с газ, които биват притискани от сместа по пътя ù към ануса. Звукът е по-силен, когато стомахът е празен. Какъвто е моят. Пропуснах обяда с идването си тук. Какво имаш за ядене?

– Нищо.

– Естествено – рече Оскар. – Е, тръгвам тогава. Имам две аутопсии този следобед. Не мога да ги правя на празен стомах.

– Как можеш да ги правиш на пълен стомах, се питам аз – каза Еди.

Фей въздъхна.

– И ние трябва да тръгваме. Имаме работа, след като не успяхме да вземем онова издуто портмоне, което си бяхме набелязали сутринта – заяви тя и изгледа Оскар многозначително.

– Не ти ли е съвестно понякога да ограбваш трупове? – попита я той.

– А на теб не ти ли е съвестно да ги режеш? – контрира го Фей.

– Не, защото са мъртви – отвърна Оскар.

– Именно – каза тя.

После повика Песоглавата, потупа Еди по бузата и каза:

– Умната, Новинарче.

Еди хвана ръката ù.

– Непременно. Благодаря ти, Фей. Ако не бяхте вие, още щях да лежа в онази уличка. Длъжник съм ти.

– Едва ли – възрази тя с внезапна свенливост.

Издърпа си ръката и тръгна към вратата. Изведнъж обаче спря на място, обърна се и посочи към Джо.

– Гледайте да не го убият, госпожице Монтфорт. Иначе ще трябва да внимавате и за мен, заедно с Шивача, Белязания, Кинч и всички други лунатици убийци, които са по петите ви.

– От всички тях ти си най-страшната – каза Джо.

Фей се усмихна.

– Ще приема това като комплимент – каза тя и излезе.

– Ще дойда пак довечера да те видя. Може да ти донеса нещо за ядене – каза Оскар и си взе чантата. – Обичаш ли гулаш?

– Каквото донесеш, това ще ям. Благодаря, Оск.

Джо затвори вратата след Оскар и се облегна на нея.

– В най-горното чекмедже на скрина има една стара риза, Джо – каза Еди. – Имаш ли нещо против да ми я дадеш?

Джо отвори скрина. Най-отгоре видя избеляла синя памучна риза с ниска яка. Под нея имаше две колосани бели ризи, такива, които се носят на работното място. При вида на оскъдното количество дрехи, спретнато подредено, сърцето ù се сви. Когато беше малка, баща ù я оставяше тя да му избира ризите, докато той се бръснеше. Имаше десетки рафтове с ризи, от които можеше да избира. А Еди имаше три ризи. Само три.

– Откри ли я?

Джо бързо се обърна.

– Тази ли? – попита тя и я вдигна.

Еди кимна. Тя му помогна да се наведе напред, облече му ризата и го подпря отново на възглавницата. Той затвори очи.

– Фей те харесва. Виждам го – каза той.

– Така ли? Страх ме е да си помисля как би се държала с мен, ако ме мразеше – рече Джо. Седна на крайчеца на леглото внимателно, за да не бутне Еди.

– Това е само фасада. Иначе не е толкова лоша – той отново отвори очи.

Джо си припомни синините по шията ù.

– Шивача... той я бие, така ли?

– Бие ги всичките, ако не му носят достатъчно плячка – отговори Еди. – Мен ме скъсваше от бой.

Джо направи гримаса.

– Съжалявам – каза тя. – И за теб, и за Фей. За всички онези деца.

– Аз съм добре. За Фей обаче си права да се притесняваш. Тя е най-голямата и най-често опира пешкира, когато Шивача е ядосан.

Джо сведе поглед към ръцете си. Беше ù хрумнало нещо, когато Фей я предупреди да внимава да не убият Еди. Нещо, от което почувства ревност.

– Изглежда, доста добре се познавате с Фей – каза тя. – Докато живееше в Завоя вие... хм... близки ли бяхте?

– Да не ме питаш дали сме били двойка? Не, не бяхме – отговори Еди. – Фей ми е като сестра. И двамата оцеляхме при Шивача. Поне засега. Такива неща пораждат доста дълбока привързаност.

Джо кимна. Беше едновременно облекчена от това, но и разстроена. Опита се да преглътне сълзите си, но не успя. Търкулнаха се по бузите ù и закапаха по ръцете ù.

– Ей, какво има? – попита Еди. – Истината ти казвам за Фей. Кълна се.

– Не е това – Джо вдигна глава. – За всичко съм виновна аз, Еди. За това, което ти се случи. Ако не те бях намесила в моите неща, сега нямаше да си тук, целият в кръв и рани и...

– Спри, спри – прекъсна я Еди. – Ако не ме беше намесила в своите неща, ти щеше да си на моето място. А от това щеше да ме заболи много повече от некадърния шев на Оскар.

Джо избърса сълзите от бузите си с ръка.

– Боли ме, като се надигам, иначе щях да го направя. За да мога да те целуна – каза той.

– Е, тогава, предполагам, ще трябва аз да те целуна – рече Джо.

Сърцето ù заби лудо от собствената ù откровеност. Тя се наведе към него с намерението да го целуне по устните.

Той обаче отвърна лице.

– Не там – каза. – Много боли.

Тя се наведе към бузата му, но там имаше голяма синина.

– И там не.

На другата му буза пък имаше струйка кръв от раната, която Оскар току-що бе зашил.

– Но това е невъзможно! – възкликна тя.

– Така е – съгласи се Еди.

В гласа му прозвуча тъга, която подсказа на Джо, че той не говори само за целувката. Тя вдигна ръката му, обърна я и целуна дланта. После я допря до бузата си и затвори очи. Искаше да му разкрие чувствата си, да му покаже, че може би има начин да бъдат заедно. Трябваше само да го намерят.

– Така ли е, Еди? – прошепна тя. – Наистина ли е невъзможно?

Но Еди не отговори.

Очите му бяха затворени. Дишаше дълбоко.

Беше заспал.