Тези плитки гробове

Глава шейсет и девета

– Място за един, госпожице? – попита чевръстата млада жена на касата, докато въвеждаше сметката на друг клиент.

– Всъщност търся един приятел. Ще седна при него, ако е възможно – отвърна Джо.

Жената кимна. Хвърли бърз поглед на Джо, после я огледа по-внимателно, докато тя си проправяше път през гъстата тълпа, събрала се да обядва в „Чайлдс“ на „Парк Роу“. Джо, в скъпите си дрехи, много се различаваше от обичайните клиентки на заведението с техните бели памучни блузки и практичните им шевиотени поли.

„Чайлдс“ беше част от верига модерни заведения за работещи хора. Джо бе чувала за тях, но никога не беше влизала в подобно заведение. Сега се възхити на безупречно белите плочки по стените, на блестящите от чистота плотове и лъскавите метални столове пред тях, както и на дългите маси с мраморен плот, на които редом сядаха напълно непознати хора, за да изядат купа със супа или някой дебел сандвич, сервирани от келнерки с колосани престилки.

– Еди Галахър ли? Сигурно е в „Чайлдс“ – бе казала администраторката в „Стандарт“ преди няколко минути. – Обикновено там обядва. Точно отсреща е.

Джо отново бе използвала библиотека „Астор“ и историята, която уж пишеше, за оправдание да излезе от къщи. Беше добавила, че новината за смъртта на господин Бийкман я е разстроила и иска да се поразсее.

– И как върви историята? – беше попитала майка ù. – Бих искала да я прочета.

– Мамо, никога не си показвам първата чернова – бе казала Джо. – Нека я изгладя и тогава може да я прочетеш.

Ана се беше съгласила, но бе предупредила Джо да побърза да я довърши, защото има да мисли за други, по-важни неща от драскачеството си.

„Да я довърша? – бе си помислила гузно Джо. – Трудно ще е, предвид факта, че още не съм я започнала.“

Сега вървеше към дъното на ресторанта, покрай репортери и редактори, покрай чиновници и счетоводители, машинописки, секретарки и продавачки, и най-сетне видя Еди. Седеше на маса до прозореца с Оскар Рубин. Всички места на тяхната маса бяха заети, освен едно до Оскар.

– Господин Галахър, господин Рубин, радвам се да ви видя – каза тя, когато стигна до масата.

Еди, хванал чаша с кафе в ръце, вдигна очи и простена, но стана, както подобава на джентълмен. Оскар също стана.

– Извинявай. Тъкмо щяхме да...

„Да си тръгнем“ – това щеше да каже. Джо беше сигурна. Само че Оскар го прекъсна.

– Да поръчваме! Радвам се да те видя, Джо. Ще обядваш ли с нас?

Еди му хвърли убийствен поглед.

– С удоволствие – каза Джо. – Благодаря.

Тя седна. Еди и Оскар също седнаха.

– Какво те води в това чудесно заведение? – попита Оскар. – Осоленото говеждо? Или рулото „Стефани“?

– Готови ли сте да поръчате? – попита сервитьорката, преди Джо да успее да му отговори.

Еди си поръча кренвирши и боб, хлебчета и шейк от коренова бира и сладолед.

– Леле! Добре, че няма да спя в едно легло с теб довечера – изкоментира Оскар. – Знаете ли, че човек отделя средно един литър газове на ден? При това – без да смятаме боба.

– Оскар – предупреди го Еди и кимна към Джо.

Джо прехапа устни, за да скрие усмивката си. Ако друг мъж кажеше нещо подобно в нейно присъствие, тя щеше да изпадне в ужас. Но при Оскар телесните функции бяха просто част от разговора.

– Извинявай, Джо – рече Оскар. – Забравям, че си момиче. Донесете две лъжици за шейка, става ли? – каза той на сервитьорката. После си поръча специалитета на деня. Джо не знаеше какво да прави, затова и тя поръча специалитета.

– Трябва да се погрижа за естествените си нужди – съобщи Оскар и стана. – Ей сега се връщам, деца.

– Това е комплимент, между другото – каза Еди, когато приятелят му се отдалечи. – Това, което Оск каза, дето забравял, че си момиче. Това значи, че се чувства комфортно в твое присъствие.

– Поласкана съм – каза Джо с известна неловкост сега, когато бяха останали сами. Погледна го изпод периферията на шапката си. Нарочно я беше нагласила така, че отдясно да закрива лицето ù, за да не се виждат драскотините по бузата ù.

– Еди, причината, поради която дойдох тук...

– Джо, онзи ден говорех сериозно. Не мога повече да се виждам с теб – твърдо каза той. – Всеки път, когато те видя, сякаш се обелва коричката на рана.

– Знам. Съжалявам. За мен също не е лесно и нямаше да дойда, освен ако не се...

Шейкът на Еди пристигна. След като сервитьорката се отдалечи, той бръкна с лъжицата в чашата и поднесе порция полуразтопен сладолед към нея. Тя поклати глава.

– Не си ли яла шейк със сладолед? Пробвай една хапка – каза той малко по-меко. – Вкусно е.

Приближи лъжицата към лицето ù и тя нямаше избор, освен да изяде съдържанието ù. По брадичката ù потече разтопен сладолед. Еди я избърса със салфетката си и бутна неволно периферията на шапката ù. Джо побърза да я намести, но не беше достатъчно бърза.

Еди присви очи.

– Какво е станало с лицето ти? – попита той.

– Паднах.

Тя дръпна периферията още по-надолу в опит да скрие драскотините на бузата си, но за нейно раздразнение Еди се пресегна и свали шапката от главата ù. Тя я грабна от ръцете му и я сложи в скута си.

– Къде? – продължи да пита той.

– В банята. Ударих си бузата отстрани на ваната.

– Ваните са гладки. Ако се беше ударила в нея, щеше да имаш синина или порязано, ако си уцелила ръба. Не драскотини.

– Ти за кого се мислиш, за Оскар Рубин ли? – пошегува се Джо в опит да отклони по-нататъшните въпроси.

– Дошла си тук, защото искаш нещо от мен. Кажи ми какво се е случило, иначе си тръгвам и няма да получиш това, за което си дошла – заяви Еди.

– Казах ти, че...

– Истината. Веднага.

Джо не искаше да говори за това. Да говори за случката означаваше отново да я изживее, но нямаше избор.

– Той ме проследи – призна тя накрая.

Очите на Еди се разшириха. Той бутна чашата с шейка.

– Кинч ли? – попита.

– Не знам. Може би. А може да е бил и Белязания. Не успях да го видя.

– Какво стана? Заплаши ли те?

Джо не отговори.

– Джо – подкани я Еди. Едва успяваше да говори нормално.

– Дръпна ме в една уличка. Каза, че ще влезе в дома ми някоя нощ и ще ми отреже носа. С нож. С ножа, който държеше пред лицето ми.

Еди скочи на крака, зачервен от гняв.

– Ще го убия. Ще го открия, който и да е, и ще го убия – закани се той.

– Седни! – изсъска Джо, засрамена. – Не прави сцена.

– Това мина всякакви граници. Слагам край. Веднага – заяви той и удари с юмрук по масата. – Никога, никога повече няма да излизаш от къщи късно вечерта. Даже не трябваше да идваш тук!

Джо се засмя кисело.

– Звучиш точно като човека, който ме нападна. И той ще се радва да си остана вкъщи.

Еди заклати глава.

– Не мога да повярвам, че го каза. Това е абсолютна глу... абсолютно нечестно!

– И да ми казваш да си стоя вкъщи е нечестно! – каза Джо, побесняла.

– Казах го само защото се тревожа за теб! Ами ако не е Кинч? Ами ако е Белязания и сега те наблюдава? Той заплаши да ме убие...

– Отиваш ли някъде? Ако да, остави пари за обяда. Не си и помисляй да ми харижеш цялата сметка – каза Оскар на Еди, докато си дърпаше стола. Премести поглед от Еди на Джо и направи гримаса.

– Опа. Гълъбчетата се карат, а? – попита той.

– Оскар! – възкликна Еди.

– Ей, какво е станало с лицето ти, Джо? – попита Оскар. – Чакай. Няма значение. Сигурно и за това ще ми се развика.

Той вдигна втората лъжица, която беше донесла сервитьорката, и дръпна чашата с шейка.

– За тайнствения господин Кинч ли говорехте? Онзи, когото арестуваха за убийството на Бийкман?

– Да – отвърна Еди.

Той извади пари от джоба си и остави банкнота от един долар на масата. Сърцето на Джо слезе в петите. Той наистина се готвеше да си тръгва.

– Аха! Най-сетне една приемлива тема на разговор – зарадва се Оскар. – Ченгетата казват, че го чака бесилката. Ако е така, ще обесят невинен човек – продължи той с уста, пълна със сладолед. – Поне за убийството на Бийкман е невинен.

Еди си прибра парите.

– Откъде знаеш? – попита той.

Оскар облиза лъжицата и отговори:

– Защото не той го е направил.