Тези плитки гробове

Глава шейсет и четвърта

На площадката пред номер шестнайсет на Пит Стрийт седеше мъж и си чистеше ноктите с ножче. Червените тухли на сградата бяха потъмнели от сажди. Каменните стъпала към входа бяха напукани. Вратата висеше на древните си панти.

Ръцете на мъжа бяха мръсни, дрехите – мърляви и парцаливи. Когато Джо и Еди наближиха, той извади нещо от косата си и го стисна между пръстите си.

– Вие ли сте хазяинът? – попита Еди.

Мъжът посочи вратата.

Джо и Еди се качиха, отвориха я и влязоха в нещо, което някога е било елегантно, просторно фоайе в къщата на заможно семейство. Преди сто години Пит Стрийт беше желано място за живеене, но с разрастването на града на север красивите постройки бяха разпродадени и превърнати в евтини хотелчета.

Вляво от фоайето имаше голяма приемна, чиито високи врати с арки отдавна липсваха. Еди влезе там и Джо го последва. От тавана бяха нападали парчета мазилка. Остатъците от тапети бяха почернели от мухъл. Няколко стари изкорубени стола, през чиято разкъсана дамаска се сипеше пълнежът, стояха безредно пръснати в стаята. Осветлението идваше от потъмнял газов полилей, който излъчваше немощна жълта светлина.

На слабия огън се грееха хора – хора с празен поглед и превити рамене. Неколцина държаха в ръка чаши с мътен джин, който сипваше срещу пени на чаша един мъж, седнал в ъгъла. Пред погледа на Джо друг мъж внимателно сгъна парче вестник и го сложи в обувката си, за да покрие дупката в подметката. Жена в проядено от молци палто си слагаше руж на бузите пред пукнато огледало. После бръкна в деколтето си и повдигна гърдите си така, че почти се изсипаха от дрехата.

– Стая ли искате? – попита някакъв глас.

Беше на мъжа, който продаваше джина. Имаше блестящи очи, мазна кафява коса и проскубана брада.

Джо застина, обидена от подтекста в думите на мъжа.

– Нищо подобно – рече тя.

– Искаме да се срещнем с един от наемателите, господин Кинч – обясни Еди.

– Тук няма такъв – каза мъжа.

– Сигурен ли сте? – попита Джо.

– Да не мислите, че не знам кой живее в къщата ми? – изръмжа мъжът.

Без да трепне, Джо поясни:

– Той изглежда много необичайно Има татуировки по лицето.

– А, тоя ли – сети се мъжът. – Той напусна. Преспа една нощ. Не си каза името.

– Кога? – попита Джо и усети как надеждата ù помръква.

Мъжът изкриви уста в опит да изкара парче храна, заседнало между зъбите му, с език. Загледа се в пространството пред себе си, сякаш изобщо не бе чул Джо. Еди сложи един долар в ръката му. Мъжът докосна ръба на шапката си и каза:

– Днес следобед. Към три.

– В стаята му има ли нов наемател? – попита Еди.

– Не.

– Може ли да я разгледаме?

Мъжът погледна от Еди към Джо, после се засмя.

– Ама разбира се, че може да я разгледате. Наемът е двайсет и пет цента. За разглеждане или каквото друго ви се прави.

Еди хвърли многозначителен поглед на мъжа. После му хвърли парите. Мъжът му подаде ключ.

– Номер 3-С. Третия етаж. В дъното.

Джо последва Еди нагоре по стълбата. Наложи си да не спира. По стъпалата и стените гъмжеше от хлебарки. Когато стигнаха втория етаж, миризмата на немити тела и нощни гърнета стана непоносима. Под нея обаче се просмукваше още по-лоша миризма – миризмата на отчаянието.

Самообладанието на Джо бе сериозно разклатено, когато се добраха до третия етаж. Една врата току до тях се отвори и от стаята с олюляване и залитане излезе мъж. Отправи се към тоалетната на етажа. След секунди Джо го чу как повръща. Тя хвърли поглед през отворената врата и видя жена, която седеше на леглото, хванала се за главата.

– Мислиш ли, че ще открием нещо? – попита тя Еди.

– Струва си да огледаме – отвърна той.

Стигнаха стаята на Кинч и Еди отключи. Откри на стената ключ за осветлението и единствената газова лампа в стаята се съживи със съскане. Джо пристъпи в стаята и се ококори. Беше виждала подобни стаи в Завоя, но отдалече, никога не бе влизала в тях. Пред малкия, потъмнял от мръсотия прозорец висеше прокъсана завеса. Имаше тясно легло с лекьосан дюшек, мръсен килим и малко огнище. След като огледа напуканите мърляви стени и потъмнелия от дима таван, Джо си каза, че би се хвърлила през прозореца, ако ù се наложеше да изкара в тази стая дори една нощ.

– Но това не е логично. Той има пари. Ричард Скъли му даде хиляда долара. Можеше да отседне в приличен хотел. Защо ще идва тук? – запита тя.

– За да изчезне – отвърна Еди. – Обзалагам се, че непрекъснато е в движение. Сигурно никъде не остава повече от една нощ.

Почти не ù беше проговорил, даже не я беше погледнал, откакто тръгнаха насам от Рийд Стрийт. Дори и сега ù отговаряше предимно едносрично. Джо мразеше това мълчание, спуснало се между тях, но не правеше нищо, за да го разпръсне.

Еди се намръщи и тръгна към леглото. Обърна дюшека, после килима, но не откри нищо. Джо погледна към огнището. Там имаше пепел, не от дърва или въглища, а изглежда, от хартия. Тя коленичи и пъхна глава в огнището. До купчинката пепел се белееше нещо малко – парче хартия. По-голямата част бе изгоряла, но това парченце бе непокътнато. Тя го вдигна. Виждаха се части от думи.

сис Мал

аркбра

Джо затаи дъх.

– Еди, виж! – каза тя, забравила за момент гнева си заради вълнението от откритието.

– Тези букви са част от имена – Франсис Малън и „Даркбрайър“. Малън бил санитарят, когото Елинор Оуенс нападнала, когато избягала от „Даркбрайър“, помниш ли? Кинч сигурно е смятал да се срещне с Малън. За да го разпита за Елинор. Може би за да научи дали тя му е казала къде са списъците.

– Знаеш ли какво, Джо? – рече Еди.

Тя се обърна и го погледна с блеснал поглед.

– Какво?

Еди не гледаше нея. Взираше се през мръсния прозорец. С уморен, глух глас той каза:

– Вече изобщо не ме интересува.