Тези плитки гробове

Глава трийсет и осма

Джо очакваше свирепи злодеи. Пистолети и ножове. Купчини пари. Бутилки джин.

Изобщо не очакваше дантела.

Когато прекрачи през прозореца в леговището на Шивача, почти падна в кошница с дантели. По стените бяха наредени топове плат – фин крепон, коприна, богато извезани дамаски. Имаше купища тенекиени кутии от кафе, пълни с мъниста и копчета. В далечния край на стаята стояха няколко шивашки манекена. На единия бе надяната бледовиолетова рокля, която сякаш бе излязла изпод ръцете на прочутия дизайнер Чарлс Уърт. Джо се приближи до нея и докосна ръкава. Не можа да се сдържи.

– Ще ти стои божествено, скъпа – каза глас.

Тя се обърна и видя мъж, седнал до дървена работна маса. В ръката си държеше внушителна ножица. Беше слаб, с тясно, ъгловато лице, високо чело и хлътнали очи, които проблясваха в мрака. Косата на мъжа, кестенява, изпъстрена със сребърни нишки, беше прибрана в мазна опашка. Облеклото му се състоеше от мръсна бяла риза, сива вълнена жилетка и тесни панталони от същия плат. На едната си китка имаше завързан игленик.

– Джейкъб Бекет, първокласен шивач, на вашите услуги – каза той и сведе глава.

Нещо в усмивката му изплаши Джо, но тя успя да го скрие. Срещна погледа му и се представи:

– Джоузи Джоунс, репортерка. Приятно ми е да се запознаем.

В същия момент една малка, мръсна ръчичка се показа над ръба на масата и хвана копче със скъпоценни камъни. С бързо, елегантно движение мъжът заби ножицата в масата. Джо се сепна, сигурна, че остриетата са се забили в детската ръчичка, но се оказа, че са пронизали ръкава на ризата. Детето, дребно русо момченце с празен поглед, захленчи и започна да се дърпа.

Шивача сложи ръка на главата на момчето.

– Ногин, крадеш за мен, не от мен, забрави ли? Ако ми донесеш нещо, аз ще... – напомни той. – Какво ще направя, момче?

– Храниш Ногин – каза момчето.

– А ако вземеш нещо от мен, аз ще... какво? Хайде, кажи го...

– Биеш Ногин.

– Много добре. Бягай.

Мъжът издърпа ножицата си от дървото и освободи ръкава на момчето, после се обърна пак към Джо.

– Прост е като галош, но има ангелско лице. Толкова е хубав в моряшкото костюмче, което му уших, че дамите замират на място, като го видят, и веднага хукват да му се радват.

– И съвсем не усещат, когато Фей започне да си върши работата – довърши Еди.

Тъкмо беше прекрачил през прозореца, след като издърпа стълбата на балкона. Шивача не обърна внимание на забележката му.

– Седнете, моля – покани ги той и посочи два празни стола до масата. – Фей, скъпа, направи кафе за гостите.

Джо загледа Фей, която отиде до голяма черна печка. Видя още деца, няколко десетки. Всичките бяха слаби, оглеждаха се подозрително и избягваха да срещат погледа ù. Някои имаха синини по ръцете и краката. Най-малките спяха в дървени кошчета. По-големите внимателно лъскаха сребърни прибори, чистеха бижута или подреждаха монети.

Едва тогава Джо си даде сметка колко голямо е предприятието на Шивача. Всички тези сираци бяха възпитавани като престъпници. Тя дотолкова се раз§строи от вида на децата, че заговори, без да помисли.

– Тук си имате фабрика, фабрика за малки крадци. Артфул Доджър би се почувствал у дома си при вас.

– Джо... – предупредително започна Еди.

Но Шивача се усмихна.

– Благодаря ви за комплимента. Творбите на Дикенс ме вдъхновяват, а Фейгин е моят герой.

– Не ви правех комплимент, господине – възрази Джо. – Дикенс е написал „Оливър Туист“, за да възпира престъпността, не за да я насърчава. Вие експлоатирате невинни деца. Превърнали сте ги в престъпници. Не ви ли мъчи съвестта?

– В богаташките квартали животът е черно-бял, но тук, на Завоя е мръсносив – каза Шивача. Вече не се усмихваше. – Аз запазвам живота на изхвърлени деца, това правя. Виждате ли Джейкс ей там? – той кимна към дребно момченце. – Намерих го изхвърлен в клозета, в който е бил роден. А Песоглавата – той посочи слабичко момиченце, чието лице беше нашарено от жестоки белези – беше изхвърлена в една уличка и я бяха нахапали кучета. Снежка открих – той посочи друго момиче, около десетгодишно – на улицата, да замръзва до смърт на Мот Стрийт. Майка ù я изхвърли. Нямаше избор. Вътре имаше още седмина като нея, а печелеше по-малко за цяла година, отколкото харчите вие за някое боне. Прибирам ги и ги храня, а те, от своя страна, трябва да си заработят храната и подслона. Така че не, госпожице Монтфорт, съвестта не ме мъчи. Как е вашата?

Джо премигна.

– Откъде знаете...

– Старая се да знам истинските имена на хората, които влизат в дома ми.

Джо бе поразена, но не възнамеряваше да се отказва от думите си.

– Има сиропиталища, в които тези деца могат да отидат. Има черкви.

– Действително, има ги – съгласи се Шивача. После обърна блестящите си очи към Еди. – И повечето деца биха предпочели да умрат от глад на улицата, отколкото да живеят в тях. Не съм ли прав, господин Галахър?

Еди го изгледа така, сякаш му се искаше да го убие.

– Цяла нощ ли ще си бъбрим? – попита той. – Какво искаш?

Преди Шивача да отговори, Фей, все още в елегантния си тоалет, се появи зад Еди и Джо и сложи чаши с черно кафе пред тях. После заобиколи масата, застана до Шивача и изсипа шепа сребърни копчета на масата.

Очите му светнаха.

– Много добре! Къде ги намери? – попита я.

– В театър „Пастър“ – отвърна тя. – Вмъкнах се в гардеробната и ги отрязах.

Пред изумения поглед на Джо, Фей започна да вади плячката си. Два портфейла и един златен часовник се появиха от джобове, изкусно скрити между плисетата на полата ù. От едната си бота извади сребърна табакера, а от другата – щипка за пари. От корсета ù излязоха пет сребърни долара, последвани от златен пръстен с диамант.

Шивача подсвирна с възхищение, докато оглеждаше пръстена и Фей гордо разказа как се престорила, че се спъва пред театъра, и го свалила от ръката на мъж, който ù помогнал да се изправи.

– Браво – похвали я Шивача и грейна в усмивка.

– Чакай – рече Фей, – има и още нещо...

С подигравателна усмивка тя му подаде златен дамски часовник и петдоларова банкнота.

Джо позна часовника. Бръкна в джоба на полата си. Беше празен.

– Тези са мои! – викна тя.

– Вече не – весело каза Шивача.

– Върни ù ги – нареди Еди.

– Бих могъл – каза Шивача, – но бих могъл и да ги задържа, да ви пребия и двамата и да ви изхвърля през балкона.

Еди се надигна от стола си. Двамата с Джо светкавично бяха заобиколени от десетина деца, всяко с оръжие в ръка – ножица, кухненски ножове, шило за лед, гаечен ключ.

Джо хвана Еди за ръката и го дръпна да седне обратно. Сега вече беше много уплашена, но знаеше, че не бива да губи самообладание. Портретът на адмирал Монтфорт се мерна в главата ù. Чу строгия му глас, който казва, че един Монтфорт прави това, което трябва да се направи. Това, което трябваше да се направи сега, бе да измисли как двамата с Еди да се измъкнат оттук. Живи.

– Какво правите тук? – попита Шивача. – Не обичам репортерите. Особено много не обичам да ги намирам в задния си двор.

– Работим по един материал. Експозе за битовите условия в Завоя – излъга Еди.

Шивача поклати глава.

– Искам истината, момче – каза той.

После с бързо, ловко движение се надвеси над масата и заби ножицата си в дървото – този път само на сантиметри от ръката на Джо.

– Дяволите да те вземат! – извика Еди.

Отново бе скочил от мястото си, готов да се метне върху Шивача, но Песоглавата го спря.

Беше изпълзяла изпод масата безшумно като пепелянка. Сега се изправи между Еди и масата, с шило за лед в ръката. Вместо да го размахва, както преди малко, сега го държеше насочено към една точка под лявото око на Еди. Върхът на оръжието го одраска. По бузата му бавно потече капка кръв.

– Ти може да си се отървал, момче, но аз все още съм тук – изсъска Шивача. – Забрави ли ме? Забрави ли кой съм? Доста смел трябва да си, за да дойде да душиш из Завоя, из моя Завой, без да минеш да се обадиш. Говори. Веднага. Или ще се прибираш опипом.

Само че не Еди започна да говори, а Джо. Беше изпаднала в ужас. Не за себе си, а за него. Толкова бе уплашена, че думите се лееха от устата ù като порой.

– Баща ми бе убит. Опитвам се да открия кой го е извършил и защо. Еди ми помага. Затова сме тук – разказа тя.

Шивача вдигна вежда.

– Продължавай – нареди той.

Джо продължи. Без да поглежда към Еди. Знаеше, че ако го зърне, дори за секунда, ще се срине. Разказа на Шивача за ходенето им до моргата. За Кинч, Елинор Оуенс и „Бонавентура“. Каза, че се връщат от „При Уолш“, където са разговаряли с човек на име Джаки Шоу.

– И какво ви каза Шоу? – попита Шивача. – Искам истината, момиче.

– Не каза много. Не знае кой е Кинч – отвърна Джо, напрегнала всички сили, за да не остави страха да я завладее напълно.

– А за кораба?

– Каза, че „Бонавентура“ хвърлял котва в Занзибар – обясни Джо. – Намекна ни, че носел тайнствен товар, но така и не каза какъв. Мисля, че щеше, но тогава някой го изплаши. Един мъж. Имаше белег на лицето. Тъмноок. С къса коса. Щом го видя, Шоу си тръгна много бързо.

Шивача помисли малко, после кимна.

– Долу, Песоглавке – нареди той.

Момиченцето свали шилото за лед и изчезна обратно под масата, а Джо усети как биенето на сърцето ù се забавя до някакво подобие на нормален ритъм. Страхът я поотпусна, а на мястото му се настани гневът. Шивача бе насилник, а тя ненавиждаше насилниците. Той живееше на гърба на деца и налагаше – и на тях, и на гостите си – подчинение с насилие.

Еди избърса кръвта от лицето си с опакото на дланта.

– Даде ти каквото искаше. Пусни ни – каза той.

– Преди това бих искала да си получа обратно часовника – заяви Джо.

Шивача се изкикоти.

– Не се и съмнявам, че би искала – рече той.

Джо кипна, но лицето ù остана спокойно, както и гласът. Шивача, доколкото виждаше, разбираше от две неща: грубата сила и парите. До първото тя нямаше достъп, но с второто можеше да си послужи.

– Боя се, че не ме разбрахте – поясни тя. – Майка ми ще забележи, че часовникът не е у мен, и ще поиска да узнае какво е станало с него. Не искам да събуждам подозрение у нея. И в момента ми е достатъчно трудно да излизам от дома си през нощта. Може да задържите петте долара.

Шивача я изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

– О, позволяваш ми, значи? Колко мило – саркастично каза той. – Въпреки това се изкушавам да последвам първоначалната си идея и да ви изхвърля през балкона.

Джо го погледна със съжаление.

– Това би бил злополучно решение.

– Много, при това – съгласи се Шивача. – За вас.

– Не, господине. За вас.

– И защо смяташ така?

– Ако ми вземете нещата и ме убиете, ще се лишите от доходна сделка – заяви тя. – Часовникът е само позлатен. Купен е от „Улуърт“. Нима бих проявила глупостта да нося нещо ценно в Завоя? Разбира се, че не. Вече платих за услугите на Резето. Ще плащам и на вас за подобни услуги, както и за всяко сведение, свързано с Кинч или „Бонавентура“.

Тя махна с ръка към децата.

– Тези деца ходят навсякъде, не е ли така? Може някое от тях да види Кинч. Предложението ми ще ви донесе по-голяма печалба от тази, която ще получите от продажбата на една дрънкулка.

Еди премигна. Шивача наклони глава и я изгледа преценяващо.

– Истинска Монтфорт – изкоментира той. После рязко кимна на Фей. Тя подаде на Джо часовника, но петдоларовата банкнота даде на Шивача.

– Как да ù взема файтон за вкъщи без пари? – попита Еди.

– Умен младеж си. Ще измислиш нещо. Но внимавайте, мили мои. В Завоя е опасно – завърши Шивача с подкупваща усмивка.

Джо не я интересуваха файтоните и колко време ще трябва да върви пеша до дома си. Единственото, което изпитваше в момента, бе облекчение, че са оцелели след разговора с този толкова опасен човек. Тя се изправи с едно-единствено желание в главата – да отиде някъде далеч от него.

Еди също стана и двамата се приготвиха да си тръгнат, когато Джо видя как Фей, която бе свалила грима си, хвана косата си и я дръпна. Беше перука. Истинската ù коса, прибрана на тила в кок, беше сребристоруса. Двете се вторачиха една в друга.

Джо бе ядосана на Фей за това, че ги доведе тук, но в същото време бе и заинтригувана. Доколкото можеше да прецени, бяха на една възраст, но това бе единственото общо нещо между тях.

– Изглеждаш съвсем различно – каза Джо.

– Това е целта – отвърна Фей.

– Светла е като приказно създание. Затова ù викам Феята Фей. Дойде при мен съвсем мъничка. Впиянчената ù майка я изоставила на едно стълбище. Беше много слаба и болна, извади късмет, че я намерих. Отличничка е моята Фей. Бързо научи занаята. С това лице и с роклите, които ù шия, може навсякъде да изглежда като у дома си, но, уви, започва да става известна. Познават я въпреки ружа и перуките – въздъхна той. – Кариерата ù на джебчийка е към края си и я очаква нова. Под полата си има нещо по-ценно от портфейлите и копчетата.

Фей отвърна поглед, но не и преди Джо да забележи безнадеждността в очите ù.

Шивача също я видя.

– Е, стига, де! Така ли ми се отплащаш за добрината? – той стана и се приближи към Фей. Застана зад нея. – Прибрах те от улицата, момиче. Научих те на занаят.

Той прокара ръце по талията и хълбоците ù. Тя се напрегна, но не помръдна.

– Когато му дойде времето, мадам Естер ще те научи на още един. Само богаташите могат да си позволят да стоят със скръстени ръце – завърши той и изгледа многозначително Джо.

Джо настръхна, докато гледаше как Шивача докосва Фей.

– Коя е мадам Естер? – попита тя. Обръщаше се към Фей.

В очите на момичето проблесна страх. Тя се обърна, без да продума, и отиде до печката, където се престори на заета.

Джо искаше отговор. Обърна се към Шивача.

– Коя е мадам Естер?

Еди я хвана за ръката.

– Забрави – каза той. – Тръгваме си. Веднага.

Когато слязоха по стълбата, видяха, че дворът се е опразнил. Веднага щом стълбата се прибра нагоре, Шивача се появи на балкона.

– Не сте толкова умела в преговорите, колкото си мислите, госпожице Монтфорт – рече той подигравателно.

– Така ли? – тя вдигна глава към него.

– Следващия път ще очаквам десетачка за сведенията, които ви дам. Освен това удвоявам заплащането на Резето – злорадо я уведоми той. – Ако искате помощта ми, госпожице, ще си платите за нея.

– Да, предполагам, че сте прав – съгласи се Джо. – И все пак не се справих толкова зле – добави тя след малко. – Помните ли часовника от „Улуърт“, който ми върнахте?

Шивача кимна.

Джо се усмихна.

– Всъщност е оригинален „Картие“.