Тези плитки гробове

Глава деветдесет и втора

– Всичко започна през 1871 година – каза Филип и си разкопча колана. Свали го и го завърза здраво над коляното си. – Фирмата имаше проблеми. Взехме нов съдружник, Стивън Смит. Парите, които ни плати за своя дял, ни задържаха на повърхността известно време, но после свършиха. Затова измислихме план и купихме кораб, за да го изпълним.

– „Носет“ – каза Джо.

– Да – отвърна Филип и присви лице от болка.

– Но той потънал край бреговете на Португалия.

– Не, не потъна. Платихме на капитана и екипажа да кажат, че е потънал, за да вземем парите от застраховката. Сменихме името на кораба на „Бонавентура“. Направихме фалшиви документи, според които корабът беше португалски.

– Кои вие?

– Съдружниците във „Ван Хутън“.

Джо се боеше да зададе следващия въпрос. Ужасяваше се от отговора.

– Всички съдружници ли?

Филип се усмихна подкупващо.

– Да не би да питаш дали баща ти е бил замесен? Беше. Всички бяха замесени, освен Стивън Смит. Той беше нов. Не знаехме дали можем да му имаме доверие. Всичко – и кораба, и товара, запазихме в тайна от него.

– Какъв товар? – попита Джо.

Филип не отговори.

– Побързай, Монтфорт. Нямаме цяла нощ на разположение – изръмжа Фей, без да сваля от него очи и дулото на револвера си. – Дай ù каквото иска.

– Смит си напъха носа в нашата работа. Разкри какво се готвим да направим, и се опита да ни накара да спрем. Открадна едни документи и заплаши, че ще ги разгласи, ако не се откажем.

– Списъците. Онези, които е изпратил на Елинор Оуенс – каза Джо.

– Да – потвърди Филип. – Те съдържаха подробно описание на товара. Бяхме ги скрили добре, ние двамата с Чарлс. Поне така си мислехме. С „Ван Хутън“ щеше да е свършено, ако съдържанието на тези списъци излезеше наяве. Не можех да го допусна, затова направих каквото трябваше да се направи. Както би направил всеки Монтфорт.

– Изоставили сте Стивън Смит на Амирантите – каза Джо. – Или си платил на някого да го направи. Онази история за кораба, който потънал при буря, също е лъжа, нали?

Филип кимна.

– Казах на Стивън, че ще спрем да използваме „Бонавентура“ и ще намерим други канали за приходи. Убедих го да отиде да проучи Амирантите, за да види дали не можем да направим плантации за подправки. Той тръгна с малък кораб – „Чайка“. Смит не знаеше, че „Бонавентура“ беше отплавал за Амирантите преди него. „Бонавентура“ чакаше край бреговете на един от островите и когато „Чайка“ се показа, се приближи към него. Екипажът на „Чайка“ повреди кораба, за да потъне, и се махна, оставяйки Смит сам.

– Да се удави? – шокира се Джо.

– Да. „Бонавентура“ закара екипажа до пристанище Кохин в Индия. Бяха само четирима и им беше платено добре, за да изчезнат. Завинаги.

– Опитал си се да отнемеш живота на един невинен човек! – каза Джо, стиснала юмруци. – Как си могъл?

– Можах, защото на никой друг не му стискаше да го направи. Fac quod faciendum est – каза той с горчивина.

– Баща ми знаеше ли истината за Смит?

– Мисля, че подозираше. Винаги познаваше кога лъжа, още откакто бяхме деца. Но никога нищо не попита. Така беше по-лесно. Ако ме беше попитал за станалото, щеше да му се наложи да живее, знаейки, че брат му е убиец. „Бонавентура“ плава още две години и после изгоря една нощ, докато стоеше на котва в пристанището.

Филип замълча за секунда, после се усмихна мрачно.

– Признавам му го на Стивън, спази си обещанието.

– Какво имаш предвид? – попита Джо.

– Капитанът на „Бонавентура“ ми разказа как Смит стоял на палубата на „Чайка“, докато корабът потъвал, и ги гледал как отплават. По едно време вятърът стихнал и те го чули да крещи. Заканвал се, че ще си разчисти сметките някой ден. С всички нас. И успя.

– Но защо? – отчаяно попита Джо. – Защо го уби?

– Току-що ти казах – студено каза Филип.

– Не, не си. Не си ми казал кое си струва човек да умре за него.

Филип мълчеше.

– Чичо Филип, какво превозваше „Бонавентура“? – попита Джо.

– Роби – каза той.