Тези плитки гробове

Глава петнайсета

– Изпий го – каза Еди. – Трябва.

– Не мога. Мирише ужасно.

– До дъно. На една глътка.

Джо, отново седнала до масата на Еди, взе малката чашка, която той ù подаваше, и я пресуши. Уискито изгори гърлото ù. Очите ù се насълзиха, а бузите ù порозовяха, когато огънят му се разля в гърдите ù.

– Боли само за секунда – каза Еди.

– Но дали помага, господин Галахър? – дрезгаво попита тя.

– Да. И нека бъде Еди. Мисля, че е време да преминем към малки имена.

– Да, наистина. Съжалявам. Не знам какво ми стана – извини се Джо, силно смутена от сцената, която бе направила в негово присъствие.

– Нарича се скръб. И няма нужда от извинения.

Джо имаше чувството, че е абсолютно изпразнена от съдържание, сякаш бе куха обвивка на човек. Ударите идваха един след друг. Ударът, който бе получила тази нощ, я беше съсипал.

– Така и не успях да повярвам, че смъртта му е нещастен случай – каза тя и завъртя в ръце чашката. – Самоубийството също не ми звучеше логично, въпреки това, което ми каза чичо – че татко изглеждал не на себе си. Не спирах да се питам: „Кой би могъл до такава степен да потисне баща ми, че да го накара да се самоубие?“ и не успявах да намеря отговор. Убийството е логично. Само то е логично, колкото и странно да звучи това.

Тя бутна чашката.

– Отивам в полицията. Утре сутринта, веднага щом стана – каза решително.

– Не бих го направил. Не и докато не намерите доказателства – рече Еди.

– Но нали това правят полицаите? – обърка се Джо. – Събират доказателства.

– В този град събират пари. Чичо ти им е платил да запишат смъртта на баща ти като нещастен случай. Сега те в никакъв случай няма да позволят някой да оспори това. Ако го допуснат, ще изглеждат като глупаци.

– Мога да помоля Оскар да ми помогне – каза Джо. – Може да каже на някой съдия това, което каза на нас.

– Съдията няма да го приеме, точно като Кьолер. Оскар може да предложи единствено собственото си мнение. Аз му вярвам на сто процента, но вероятно съм единственият. Останалите го мислят за луд. Повечето хора не са и чували за криминалистика, а и... – Еди млъкна рязко.

– А и какво? – попита Джо.

– А и повечето доказателства са на два метра под земята. Съжалявам, че съм толкова прям, но тялото на баща ти се разлага от две седмици.

Джо нямаше желание да си представя картината.

– Ще отида при чичо си. Той ще знае какво трябва да се направи – предложи тя. После поклати глава. – Не, няма. Достатъчно зле беше, когато отидох в „Стандарт“. Ако открие къде съм била тази нощ... Е, можеш да си представиш какви неприятности ще имам. Бих рискувала да го разгневя, ако имах доказателства, но както ти каза, нямам. И не знам къде да ги търся.

– Аз ще ти помогна – каза Еди.

– Наистина ли? – изненада се Джо. Стана ù приятно, че е променил решението си, но и се озадачи. Преди посещението в моргата не бе пожелал да ù сътрудничи.

– Ще работим като екип – започна Еди. – Аз ще поразпитам наоколо. Ще спомена имената от бележника на баща ти тук и там. Ти си дръж ушите наострени, когато си около приятелите на баща си и деловите му партньори. По вечери, конни надбягвания, танци и т.н.

– Не ходя на надбягвания.

Еди подбели очи.

– По чаени партита, тогава. Ще ми разказваш каквото чуеш.

– Ще трябва да остана в града, ако искам да открия нещо – размисли се Джо на глас. – Ще кажа на майка си, че не се чувствам достатъчно силна, за да се върна в училище. Ще кажа, че бих предпочела да си остана вкъщи за празниците. Но, господин... Но, Еди...

– Да?

– Защо реши да ми помогнеш? – попита тя.

– Трябва да си създам име и тази история ще ми помогне да го направя – отвърна той.

Джо разбра – зад промяната на решението му стоеше амбицията. За момент си беше помислила, че се е трогнал от мъката ù, но не. С изненада откри, че се чувства наранена, но набързо си внуши, че това е глупаво. Имаше значение помощта на Еди Галахър, не мотивите му.

– Искам да си сменя работата – обясни той. – Не мога да остана в „Стандарт“ още дълго. Стоутман не е нищо повече от кукла на конци. Твоето семейство му казва кои материали да публикува и кои да спира. Бях започнал да пиша статия за смъртта на баща ти, когато мислех, че се е самоубил, и Стоутман я спря. Но сега историята е по-голяма. Наистина може да привлече внимание.

– Но господин Стоутман никога няма да публикува такъв материал. Нали ти самият току-що го каза – напомни му Джо. – Чичо ми никога няма да го допусне.

Еди се наведе напред.

– Ще предложа материала си на друг вестник. Ще го използвам, за да ме вземат на работа. Въпреки че съм на щат в „Стандарт“, работя на парче и за други вестници.

– На парче?

– На свободна практика. Плащат ми за всяка статия, която им напиша. Стоутман не знае. Използвам псевдоним. Помниш ли материала за Оливър Литъл? Той е за „Уърлд“.

– Разбирам – каза Джо.

– Големите истории осигуряват добра работа – продължи Еди. – Да се разбере, че смъртта на Чарлс Монтфорт е била убийство? Това е огромна новина. Съжалявам, че го описвам така, но е истина. Никого не го е грижа особено за оливърлитъловците на този свят. Неговата история ще получи няколко реда на трета страница и ще бъде забравена. Но Чарлс Монтфорт – богатият, уважаваният, стожерът на обществото? Това е съвсем друга работа. Ако открием сериозни доказателства за убийството, случаят ще трябва да се разследва отново. Дори Филип Монтфорт няма да успее да го потули.

– Не би и поискал – защити чичо си Джо.

Еди повдигна вежда.

– Не го познаваш така, както го познавам аз. Да, той потули самоубийството, но за това си имаше причини. Освен това и той, като всеки друг, знае много добре, че самоубийството е едно, а убийството – съвсем друго. Ако повярва, че баща ми е бил убит, ще направи всичко по силите си убиецът да си получи заслуженото.

Еди кимна и каза:

– Както ти казах и по-рано, нещата могат да станат много грозни. А аз никога не се отказвам от някоя история. Ще направя всичко възможно да я разнищя. Все още ли си съгласна?

– Да – каза Джо, благодарна, че си е осигурила помощта му. – Съгласна съм.

Обстоятелствата около смъртта на баща ù се бяха променили, но не и нуждата ù да намери отговори на въпросите си.

Еди протегна ръка и те скрепиха съглашението си с ръкостискане. Джо, която никога досега не бе сключвала сделка, продължи да разтърсва ръката му известно време.

– Вече можеш да ме пуснеш – подсказа Еди.

– О – възкликна тя смутено. – Добре.

Все така смутена, тя вдигна чашата си с кафе и отпи от вече не толкова горещата течност.

– Кога ще започнем? – попита.

– Веднага, но...

– Веднага? – грейна Джо. – Наистина ли?

Еди вдигна ръце, за да я накара да замълчи.

– Да, но чакай малко. Преди да започнем да търсим отговори, трябва да зададем още един въпрос. Въпросът вече не е „Кой е успял да потисне Чарлс Монтфорт до такава степен, че да го накара да се самоубие?“ Въпросът е: „Кого е успял Чарлс Монтфорт да ядоса до такава степен, че този човек да поиска да го убие?“