Тези плитки гробове

Глава шейсета

Ана Монтфорт се усмихна. А Джо осъзна колко отдавна не бе виждала усмивка на майчиното си лице.

– Изглеждаш великолепно, Джоузефин – каза Ана, а в очите ù блеснаха сълзи. – Как ми се иска баща ти да можеше да те види.

– О, мамо – промълви Джо, изненадана от внезапното омекване на майка си. Тя посегна към ръката ù и я стисна. – Недей. Ако ти се разплачеш, и аз ще се разплача.

– Е, тогава ще се постарая да не се разплача. Ако се осмелим да отидем на празненството на Маминка със зачервени очи, без съмнение ще чуем колко лошо е потеклото ни – каза Ана и стисна ръката на Джо, преди да я пусне.

Джо се засмя. Тези няколко минути с майка ù ù доставиха истинско удоволствие. Бяха в екипажа и пътуваха към тържествената вечеря в чест на Маминка Олдрич.

Джо, която беше предполагала, че майка ù няма да позволи да отиде, се изненада, когато тя даде съгласието си, а още повече се изненада, когато майка ù реши да я придружи.

– Сбирката е в тесен кръг – обясни Ана. – Само семейството и близки приятели. Ще има музика, доколкото разбрах, но не и танци. Не бих искала да ходиш сама, Джоузефин.

Джо се изненада за пореден път, когато същия следобед в къщата пристигна колет за нея. Кутията беше от шивачката на леля ù Маделин, тя позна фирмения знак. Първо си помисли, че доставчикът е сбъркал адреса, но майка ù я увери, че е за нея.

– За теб е. Специален подарък от Филип и Мади. Отвори я – каза тя.

Джо вдигна капака на кутията, махна опаковъчната хартия и извади от кутията официална рокля от тъмносива коприна. Корсажът беше тесен и завършваше с остър връх, деколтето бе квадратно, а дългите ръкави бухваха под рамото, но само леко, тъй като нито Маделин, нито Ана вярваха в стриктното следване на модата. Роклята беше семпла, без бродерии и дантели, тъй като те биха били твърде смели за млада дама в траур, но не беше черна и само поради тази причина Джо се влюби в нея.

– Чичо ти и леля ти са много по-напредничави от мен и сметнаха, че е крайно време да разнообразиш черното – обясни Ана. – Аз допуснах да ме убедят.

Тя вдигна пръст предупредително.

– Но само за тази вечер.

Джо прегърна майка си, прати по Кейти благодарствена бележка на леля си и чичо си и се качи горе да се изкъпе.

Новата рокля внесе много навременно разнообразие в мислите ù. Досега се беше ужасявала от мисълта за празненството на Маминка, защото отиването ù там значеше, че ще трябва да слуша излиянията на същата тази Маминка, но имаше и други тревоги – най-вече Брам и евентуалните му очаквания към нея. Трябваше да му каже, че не иска да се жени за него. Как би могла, щом бе влюбена в Еди Галахър?

Джо си припомни нощта, която бяха прекарали заедно. Как млекарят задрънча с бутилките из целия площад „Грамърси“ и ги събуди малко преди разсъмване. Еди беше изругал, след като си бе погледнал часовника, убеден, че Резето си е тръгнал заедно с последната възможност да намерят Кинч.

Бяха хукнали надолу по стълбите и през кухнята бяха изскочили от къщата точно преди госпожа Нелсън да излезе от стаята си и да се заеме със закуската за прислугата. Джо беше успяла да изведе Еди, без никой да ги види, а той успя да си открадне една последна целувка.

Госпожа Нелсън се беше изненадала от присъствието на Джо в кухнята в такъв ранен час, но Джо светкавично беше измислила обяснение – каза, че е слязла да си налее чаша топло мляко, защото не можела да заспи. Госпожа Нелсън бе настояла тя да ù стопли млякото. Джо ù бе благодарила, след което с млякото в ръка се беше върнала в стаята и беше легнала в леглото, където започна да превърта в съзнанието си всяка минута, прекарана с Еди.

Припомни си звука от дишането му, биенето на сърцето му, объркването, изписано по лицето му, когато се бе събудил, и топлата усмивка, която замени това объркване, щом Еди се сети къде е. Спомни си колко омайващо различно усещаше тялото му до своето. Приятната тежест на ръката му, отпусната на гърба ù. Брадичката му с набола брада. Спомни си колко различно усещаше собственото си тяло. За пръв път то не бе нещо, което трябваше да се укротява и да се стяга с връзки и банели, а нещо пищно, свободно и меко.

Докато лежеше в прегръдките му в мрака и слушаше дишането му, ù се бе приискало да го събуди, за да му зададе хиляди въпроси. Искаше да знае повече за детството му. Какво го разгневяваше. Какво го разсмиваше. Искаше да научи какви са надеждите и мечтите му, и искаше да му сподели своите. Искаше да му каже колко е вълнуващо да ходиш по улиците на нощния град и да разглеждаш жителите му. И колко ù се иска да запише историите на всеки от тях. Еди беше единственият човек, на когото можеше да каже. Единственият, който щеше да я разбере.

„Това ли е любовта?“ – чудеше се тя в тишината на нощта. Само преди няколко дни си беше помислила, че може би започва да се влюбва. Когато небето навън започна да просветлява тази нощ, вече беше сигурна.

Джо не беше сигурна как стоят нещата между нея и Брам. Не беше сигурна и как стоят нещата с Еди. Знаеше обаче, че не е редно да подхранва надеждите на един мъж, когато сърцето ù принадлежеше на друг. Искаше да изясни нещата, да каже истината на Брам. Не можеше да го направи тази вечер – щеше да е ужасно да предизвика неловко положение на такова събитие, но когато го видеше, щеше да го помоли да се отбие у тях на другия ден. Там щеше да му каже истината насаме в приемната и после щеше да каже на семейството си.

Брам щеше да приеме ситуацията като джентълмен, разбира се. Нямаше да вдигне врява, но майка ù и чичо ù щяха сериозно да се разстроят. С отказа си към Брам и признанието за чувствата към един безпаричен репортер щеше да обиди семейството му и да посрами своето. Щеше да скъса със света, който познаваше. Щом това станеше, нямаше да има път назад.

Когато Долан спря екипажа до тротоара пред внушителното имение на семейство Олдрич на Пето авеню, Джо се подготви за изпитанието. Следващите няколко часа щяха да минат под знака на кучета и незначителни разговори. Тя надникна през прозореца и видя госпожа Ливингстън и госпожа Шойлер, и двете увити в кожи, да се изкачват по широките мраморни стъпала на имението. Зачуди се дали Елизабет Адамс е успяла да си издейства покана.

Брам, висок и елегантен в смокинга си, стоеше на площадката. Джо мерна във фоайето вази, пълни с рози, видя госпожа Олдрич, цялата в сатен и перли, и чу от вътрешността на къщата да долита Вивалди. Гледката беше стилна, елегантна и за момент сърцето на Джо се преизпълни от красотата на собствения ù свят, от изяществото на хората, които го обитаваха. Напоследък беше опознала друг, много по-брутален свят и сега една частица от нея копнееше да се потопи във великолепието на стария за последен път, преди да му обърне гръб.

Един лакей в ливрея отвори вратата на екипажа на семейство Монтфорт и помогна на Джо и майка ù да слязат. Щом ги зърна, Брам затича надолу по стълбите, за да ги посрещне. Преди да стъпи на тротоара обаче, старата госпожа Ван Ренселър докуцука до тях.

– Ана, скъпа! Така се радвам да те видя! – викна тя и хвана майката на Джо за ръката. – Ще ми помогнеш ли по стълбите? Ишиасът не ми дава мира тази вечер.

Ана тръгна към стълбите с госпожа Ван Ренселър под ръка, а Брам предложи ръката си на Джо.

– Мило момиче, красива си като картинка – усмихна се той.

Наистина бе така. Новата рокля ù стоеше като излята и подчертаваше сивите ù очи. Кейти се беше постарала с прическата ù – бе събрала и усукала косата ù на тила и я бе закрепила с изящен гребен от черен кехлибар. Майка ù бе влязла в стаята, докато Джо се обуваше. Тя отпрати Кейти и нанесе финалния щрих – подаде на Джо аметистова огърлица, изящна и скромна, която баща ù бе подарил на майка ù в деня на сватбата им.

Сега сърцето на Джо се изпълни с горчиво-сладка тъга, докато поемаше ръката на Брам и тръгваха по стълбите. „Ако баща ми беше жив, с теб щяхме вече да сме женени – помисли си тя. – Щяхме да градим дом заедно, да създаваме семейство.“

Тя се насили да се усмихне и се приготви да върне комплимента на Брам, когато я прекъсна глас с тежък, топъл южняшки акцент.

– Брам Олдрич, ето къде си бил, старо куче!

Брам се обърна.

– Клем! – възкликна той. После каза на Джо:

– Джо, представям ти Клемънт Кодмън. От Рали. Братовчеди сме, далечни. Клем, това е близката ми приятелка Джоузефин Монтфорт.

– Това ли е Джо? Ами че тя е десет пъти по-хубава, отколкото ми я описа, стара лисицо!

Клем пое ръката на Джо и я целуна.

– Опитва се да ви крие от нас, госпожице Монтфорт. Не иска да има конкуренция!

– Много ми е приятно да се запознаем, господин Кодмън – усмихна се Джо на нахакания южняк.

Усмивката ù не трепна, но тя вътрешно се сгърчи от мисълта, че Брам е споменал за нея на братовчед си. Поне я беше нарекъл приятелка. Джо се надяваше, че каквото и да е казал на Клемънт, го е казал отдавна и че сега темата на разговорите им бе Елизабет Адамс.

Клемънт и Брам заговориха за някакъв друг роднина и Джо спря да ги слуша. Ръката ù все още беше върху лакътя на Брам и щеше да е грубо просто да го пусне и да продължи сама. Докато изчакваше разговорът да свърши, тя загледа как пристигат семейство Делано и Ван Ейк, и помаха на Труди.

Вече започваше да се чуди дали Брам и Клемънт изобщо някога ще спрат да говорят, когато по тротоара мина още някой и се промуши между пристигащите при Олдрич гости. Този някой бе облечен в туиден костюм, не в смокинг, а косата му се къдреше под шапката – както обикновено неподстригана. Усмихваше се.

И държеше за ръка момиче.

Момичето беше много хубаво. И тя бе тъмнокоса. Синеока. Румена. Младият мъж ù каза нещо и тя наклони глава към него. Той сложи ръка върху нейната. Тя му се усмихна с обич и го целуна по бузата.

Джо не познаваше момичето. Никога не го бе виждала.

Но познаваше младия мъж.

Той бе Еди Галахър.