Тези плитки гробове

Глава седемдесет и девета

Джо, Еди и Оскар се умълчаха, когато пред погледите им се откри голият гръден кош на Стивън Смит.

Приличаше на страница от книга, покрита с думи. Някои все още можеха да се разчетат, но останалите бяха размазани от петната на ливор мортис и от разлагането.

Джо наруши мълчанието.

– Това е неговата история. Записана върху сърцето му. Точно както каза.

Обзе я надежда, че тези думи най-сетне ще ù разкрият онова, което иска да знае.

– Каза на Скъли, че хората, които го татуирали, били араби и африканци, но думите били на английски – спомни си Еди.

– Сигурно им е написал текста. Не е било нужно да разбират знаците, само да ги пресъздадат – добави Оскар. – Дай ми бележника. И приближете фенера.

Еди коленичи на ръба на гроба, наведе се към ковчега и протегна ръка с фенера точно над гърдите на Кинч. Оскар записваше всичко, което виждаше, като оставяше разстояния за буквите, които бяха станали нечетливи. Когато свърши, показа бележника на другите двама.

АЗ С М ИВЪ СМ Т. ОНАВ РАШ ПИТ Х СПР О ЯХ ОСТАВ НА ОТ ДЯВО Е ЕМЕ ДУШАТА МУ ОТО ОГ ИСКА

Тримата се замислиха какво може да означава посланието.

– Аз съм Стивън Смит... – започна Оскар.

– „Бонавентура“ караше... – добави Еди.

– Какво е карал корабът? – извън себе си от гняв попита Джо. – Оскар, може ли да разчетеш тези букви?

– Не, има твърде много петна.

Джо продължи да се взира в бележника.

– Опитах се да ги спра, но бях изоставен на... – продължи да разчита буквите тя. Вдигна поглед към Оскар. – На какво?

– И тези не се разчитат – каза Оскар. – Както и буквите след ОТ.

– Бил е изоставен – тихо каза Джо. – Не е загинал в бурята, бил е изоставен някъде да умре.

– На бас, че буквите, които липсват, оформят името на този, който го е изоставил. И мястото, на което са го изоставили – каза Еди. – И на бас, че този, който го е направил, е същият, който е отговорен за престъплението, което Смит е разкрил.

– „Дяволът ще вземе душата му, защото Бог не я иска“ – дешифрира Джо последните думи в текста.

Еди я изгледа продължително.

– Все така ли мислиш, че никой във „Ван Хутън“ не е направил нищо нередно? – попита той.

Джо вдигна очи от бележника и срещна погледа му.

– През цялото време ми беше трудно да повярвам, че във фирмата се е вършело нещо нередно, но сега ми е трудно да не вярвам – каза тя. – Дали е бил някой от тези, които загинаха? Скъли или Бийкман? Или някой от оцелелите? Ейса Тълър? Джон Бревоорт?

– Въпросната личност, която и да е тя, може да е свързана с Малън – предположи Оскар. – Може би това е връзката между „Ван Хутън“ и Малън, която търсите. Джо кимна.

– Прав си, Оскар – каза тя. – Звучи логично.

Еди мълчеше. После каза:

– Има още двама съдружници, които ти пропусна да споменеш, Джо. Двама, освен Стивън Смит. И двамата са били в Занзибар, когато и Смит е бил там.

Джо го разбра.

– Не – разпалено каза тя. – Това просто не е възможно, Еди. Казваш, че чичо ми и баща ми са отговорни за престъплението? Че един от тях е оставил Смит да умре? Не мога да повярвам.

– Не можеш? Или не искаш? – попита Еди.

Джо се беше ядосала и не отговори веднага. Той просто не знаеше какво говори. Не познаваше чичо ù и не беше познавал баща ù. И те като Джо не бяха в състояние да наранят друго човешко същество.

Еди поклати глава.

– Внимавай, Джо. Подобна слепота е опасна. Може да паднеш в някоя дълбока дупка.

Този коментар я ядоса още повече. Имаше чувството, че Еди говори не само за разследването им.

– Твърде много време прекарваш в „Уърлд“ и „Хералд“. Няма какво друго да е – нападна го тя. – Подобни скандални безсмислици подхождат на тях, не на теб.

Думите ù прозвучаха по-силно и по-злостно, отколкото бе възнамерявала. Трупът, медальонът, фактът, че Кинч се бе оказал Стивън Смит, всичко това изкарваше емоциите ù на повърхността.

– Скандални? Защо? Защото виждам истината, а ти не? – разгорещи се Еди.

– Но това не е истината! – кресна Джо.

– Защо, Джо? Защото никой в твоя красив, идеален малък свят не е способен да извърши нещо лошо? Това го можем само ние, които живеем извън него, така ли?

Определено не говореше само за чичо ù. Говореше за грешката, която бе допуснала, когато сметна сестра му за негова приятелка, и за това, че бе приела предложението на Брам.

– Не е честно, Еди! Казах, че съжалявам. Опитах се да ти обясня в нощта, когато ходихме на Пит Стрийт, но ти не ми даде възможност. Не става въпрос само за нас двамата. Щеше да го знаеш, ако си беше направил труда да ме чуеш. Но ти си тръгна и...

– Хм, Еди? Джо? Извинете, че прекъсвам кавгата – каза Оскар. – Но още ли говорим за умрелия? Този, над чийто ковчег стоя в момента? Защото ако е така, имам един въпрос...

– Извинявай, Оск. Кажи – каза Еди, а Джо си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

– Защо е направил всичко това Смит? Разбирам защо си е татуирал лицето – за да не го познаят. Но в другите татуировки няма логика. Моряшките татуировки се правят с мръсни игли. Болезнено е. Стават инфекции. Някои хора умират. Та защо просто не е записал историята на хартия? Защо я е написал на тялото си?

– За да не могат да му я отнемат. Защото са му отнели всичко друго – меко каза Джо и се засрами от сълзите, които течаха по бузите ù. – Толкова дълго търсихме грешния човек. Стивън Смит е заплашвал съдружниците във „Ван Хутън“, но не ги е убил. Малън е бил. Вече съм сигурна.

– Защо? – попита Еди. И неговият глас бе омекнал.

– Заради медальона – каза Джо. Все още го държеше в ръка. Погледна го и се трогна от всичко, което символизираше – постоянство, вяра, любов. – Само Бог знае през какво е минал Стивън Смит и как е оцелял, но никога не е спрял да опитва да се върне при Елинор. Как би могъл такъв човек да стане хладнокръвен убиец? Той просто се е опитвал да си върне своето – жената, която е обичал, и детето им.

През гробището премина силен повей на вятъра. Джо потръпна. Еди стоеше наблизо и явно усети тръпката.

– Искаш ли да ти дам сакото? – предложи той.

– Не, благодаря – отвърна тя.

Тръпката нямаше нищо общо с вятъра.

– Убиецът все още е на свобода – каза тя и изтри бузите си с опакото на дланта. – Всички мислят, че със смъртта на Кинч всичко е свършило, но ако сме прави, Малън е убил трима души и е на свобода. Ами ако нищо не е свършило? Ами ако животът на чичо ми е все още в опасност?

– Ще му кажеш ли за Малън? – попита Еди.

– Ще трябва – отвърна Джо.

„Но как?“ – зачуди се тя. Той даже не искаше тя да мисли за събитията от изминалите няколко седмици. Как щеше да реагира, ако му кажеше какво е научила тази нощ и как го е научила? Щеше ли да ù повярва?

Някъде в града часовник удари дванайсет пъти.

– Полунощ – каза Еди.

– Колкото и да ми беше забавно, време е да приключваме и да тръгваме – каза Оскар.

Той дръпна трупа до седнало положение, свали ризата и огледа гърба му. Имаше още татуировки, но бяха картини от същите виещи се линии с шипове, които красяха лицето на Кинч. Оскар облече тялото, после скръсти ръцете на Смит на гърдите му. Тъкмо се готвеше да сложи капака обратно, когато Джо го спря.

– Не трябва ли да кажем нещо? – попита тя. Съмняваше се, че Флин си е направил труда да произнесе траурно слово над гроба на Стивън Смит.

– Какво например?

Джо помисли няколко секунди и каза:

– Извинявайте, че ви притеснихме, господин Смит, но ви благодаря, че ни разказахте историята си. Надявам се да не възразите, че взех медальона ви. Той ще ми е нужен като доказателство, когато разговарям с чичо си. Трябва да защитя живота му. Иска ми се Елинор да беше още жива. Щях да я намеря и да ù дам сърцето ви. Щях да ù кажа, че сте я обичали и сте направили всичко възможно да се върнете при нея. Щях да ù разкажа историята ви.