Генезис

10.

Главната сграда на Института по съдебна медицина в Лос Анджелис беше във всяко отношение внушително произведение на архитектурата, явно повлияно от стила на Ренесанса. Фасадата на старата болница, превърната в морга, представляваше стилна комбинация от червени тухли и светлосиви трегери. От двете страни на екстравагантното входно стълбище имаше готически на вид стълбове с лампи, които добавяха още очарование към красивата сграда, която по ирония на съдбата не приютяваше нищо друго, освен смърт.

В сутрешното улично движение краткото пътуване от Главното управление на полицията дотам отне на Хънтър и Гарсия само десетина минути. Те влязоха във входното фоайе и Марта, рецепционистката от Ямайка с добри очи и закръглени бузи, кимна вежливо. Тя беше овладяла до съвършенство изкуството на сериозно и почтително изражение на лицето, усмивките ѝ за поздрав неизменно бяха мили и учтиви, израженията на лицето ѝ показваха съчувствие и разбиране и тонът ѝ беше успокояващ.

— Детективи — поздрави ги Марта, когато Хънтър и Гарсия се приближиха до рецепцията, и им подаде два пропуска на посетители.

— Марта — отговори Хънтър и също кимна любезно. — Как са децата?

— Струват ми по-скъпо от всякога — отвърна тя и завъртя очи. — Надявам се, че вие сте добре. Доктор Хоув ви очаква. Тя е в зала за аутопсии номер едно, долу, в сутерена.

Хънтър и Гарсия бяха идвали в Института по съдебна медицина толкова много пъти, че можеха да се ориентират във всеки коридор, етаж и сграда със завързани очи.

Марта натисна бутона, за да ги пусне да минат през вратата на охраната, и те тръгнаха към стълбището вдясно от рецепцията.

Стигнаха до сутерена и в дъното на първия коридор завиха надясно, после наляво в края на следващия, и се озоваха пред двойни летящи врати.

На табелката над вратите пишеше „Зала за аутопсии №1“. Хънтър натисна бутона на интеркома и зачака. След три секунди вратата забръмча и се отвори и двамата детективи влязоха в голяма студена стая, осветена от две редици флуоресцентни лампи, монтирани по дължината на тавана. В средата имаше две маси за аутопсия от неръждаема стомана, едната — закована за пода, а другата — на колелца. На всяка лежеше по един труп, покрит с бял чаршаф. Двете кръгли хирургични лампи над масите бяха угасени. До стената с хладилни камери за трупове имаше болнична носилка на колела. Доктор Каролин Хоув стоеше до втората маса, която бе закована за пода. Носеше сини латексови ръкавици и дълга лабораторна престилка над цивилните си дрехи.

— Робърт, Карлос — поздрави ги тя и леко кимна.

— Има бележка? — веднага попита Гарсия, без да губи време.

— Елате да видите и ще ви обясня всичко. — Доктор Хоув им направи знак да се приближат, докато говореше.

Хънтър и Гарсия надянаха ръкавици и се приближиха до масата за аутопсии. Доктор Хоув протегна ръце, хвана двата горни краища на белия чаршаф, с който беше покрита жертвата, и го смъкна до кръста ѝ.

— О, боже! — възкликна Гарсия и леко дръпна глава назад.

Хънтър не трепна.

Трупът на масата пред тях беше на Мелиса Хоторн, но сега лицето ѝ не беше цяло. Липсваше цялата долна челюст.

Като част от следсмъртния преглед, доктор Хоув трябваше да изреже остатъците от кожата, мускулите, сухожилията и съединителната тъкан и да махне цялата мандибула, за да определи степента на пораженията, причинени от риболовната кука и натиска, упражнен върху челюстта.

— Какво? — попита тя. — Мислех, че си бил на местопрестъплението.

— Бях, но и челюстта ѝ беше там. Разместена и висяща на косъм, но все още си беше там.

— Виждал си подобни неща, знам.

— Подобни, да — съгласи се Гарсия, — но дори ти трябва да признаеш, че това е различно.

— Е, какво установи, докторе? — попита Хънтър.

— Ами, както спомена Карлос, мандибулата ѝ беше жестоко разместена. И също така счупена на девет места.

Гарсия изкриви лице в гримаса.

— Ще пропусна цялото анатомично обяснение за разкъсаните мускули и така нататък, защото в него няма нищо интересно за вас, но ето това ще ви заинтригува. — Доктор Хоув насочи вниманието им към нещо върху работния плот от неръждаема стомана вляво от нея. — Езикът ѝ е бил умишлено отрязан. Не от куката, напъхана в устата ѝ, а с остър инструмент, нещо като скалпел или ножица. Разрезът беше чист.

Гарсия погледна Хънтър, който беше съсредоточил пълното си внимание върху доктор Хоув. И двамата знаеха, че умишлено отрязаният език може да означава акт на отмъщение — възмездие за нещо, което жертвата е казала или е можело да каже.

— Каква е официалната причина за смъртта? — попита Хънтър.

— Всъщност е комбинация. Жертвата се е задушила и удавила в собствената си кръв.

— Мамка му! — прошепна Гарсия и затвори очи за момент.

— Нараняването на долната челюст е било брутално — обясни доктор Хоув. — И за жалост, както съм сигурна, че вече знаете, тя е била жива през цялото време.

Хънтър кимна.

— Няма съмнение, че жертвата е умряла от болката от перфорацията — продължи доктор Хоув. — Без анестезия, никой не е достатъчно силен, за да издържи на такава болка. — Тя отново насочи вниманието на детективите към трупа. — Въпреки неимоверната болка и жестокостта на нападението, нараняването в челюстта не я е убило, но е напълнило устата ѝ с кръв… твърде много кръв.

Гарсия неспокойно премести тежестта си от единия на другия крак.

— Във всяко друго положение — добави доктор Хоув, — седнала, легнала, изправена и така нататък, тя е щяла да може да изплюе част от кръвта в устата си, но провесена за челюстта… — За да демонстрира, тя отметна глава назад, доколкото можа. — Тази поза е изключително проблематична поради две причини. Първо… — доктор Хоув посочи гърлото си, — стяга гърлото и затруднява преглъщането на каквото и да е, дори слюнка. Второ, създава гравитационно притегляне и затова всичката кръв, напълнила устата ѝ, не е имало къде другаде да отиде, освен надолу. — Тя посочи с показалеца си. — Ако все още е имала езика си, жертвата е щяла да може да го движи нагоре и надолу, изтласквайки част от кръвта в устата си.

— Но езикът е бил отрязан — довърши Гарсия и отново погледна невъзможното лице върху масата за аутопсии.

Доктор Хоув кимна.

— Езикът ѝ е бил отрязан. Всичката кръв в устата ѝ не е имало къде другаде да отиде, освен надолу, към вече стегнатото ѝ гърло. Преглъщала е, разбира се, но кръвта е била твърде много и след известно време е блокирала дихателната система. Открихме кръв в белите ѝ дробове, също както има вода в белите дробове на жертва на удавяне. Както казах, жената се е задушила и удавила. Очите ѝ са осеяни с петехии. Токсикологичното изследване на кръвта ще бъде готово след два дни, но предполагам, че е била упоена, преди да бъде завързана.

В залата настъпи тишина.

— Колко време мислиш, че е издържала, преди да се задуши? — попита Хънтър.

— Не много дълго — отвърна доктор Хоув. — Вероятно само няколко минути, но дори секундите сигурно са ѝ се сторили като цяла вечност. Болката… агонията… отчаянието да не поеме кислород. — Тя възмутено поклати глава. — Последните минути на тази жена на този свят несъмнено са били нечувано болезнени…

Последва още една минута мълчание и после Гарсия попита:

— Била ли е сексуално насилена?

— Не по начина, по който си мислиш. Не е била изнасилена — обясни доктор Хоув, обърна се и насочи вниманието им към листче хартия върху количката с инструментите. — Но това беше оставено във вагиналния ѝ канал.

Двамата детективи се приближиха до количката. Листчето съдържаше едно-единствено изречение, написано на ръка: