Генезис

96.

Няколко секунди по-рано

— Ти каза, че днес никой няма да умре тук. — Линда отправи на Хънтър и Амбър мъртвешка усмивка, лишена от всякакви чувства. — Сгреши.

С движение, което никой не предугади, Линда протегна ръка наляво, прицелвайки се не в Хънтър или в Амбър, а във Фил, който се беше свил на седалката и беше притиснал колене до гърдите си.

Всичко се случи толкова бързо, че Хънтър и Амбър нямаха възможност да реагират. Когато осъзнаха, че Линда не е насочила пистолета към тях, тя вече беше натиснала спусъка.

Бум.

— Не! — изкрещя с пълно гърло Хънтър и се хвърли напред с всички сили, но белезниците, с които беше прикован към Амбър и вградената в стената дръжка, не му позволиха да стигне до Линда, която беше най-малко на два метра от него.

Това обаче нямаше значение.

Част от секундата, след като стреля по Фил, Линда допря дулото под брадичката си и пак натисна спусъка.

Куршумът, деветмилиметров, с мек връх, влезе в черепа през долната ѝ челюст и разкъса езика и небцето ѝ, а после проникна в мозъка ѝ, разруши всичко по пътя си и излезе през горната част на черепа ѝ.

Хънтър беше уловил погледа на Линда точно преди пръстът ѝ да натисне спусъка.

Той не видя в очите ѝ нищо — никакви чувства… никакъв гняв… никакъв живот… сякаш душата ѝ беше напуснала тялото още преди куршумът да излети от пистолета.

Когато безжизненото тяло на Линда се свлече на пода, шокът на Хънтър от случилото се току-що го парализира за момент. Той остана неподвижно, с широко отворени очи, увиснала челюст и затаен дъх.

Това не трябваше да се случва.

И тогава Хънтър чу, че вратата на самолета се отваря. Екипите на специалните части влизаха. Това принуди мисълта му най-после да започне да функционира отново.