Генезис

60.

— Детективи? — изненада се Томас Молина, когато отвори вратата на апартамента, където живееше с Джанет Ланг, и отново видя Хънтър и Гарсия. — Какво ви води пак тук толкова скоро?

— Съжаляваме, че идваме, без да се обадим предварително — отговори Хънтър. Въпреки че беше учтив, гласът му не търпеше възражения. — Но на всяка цена трябва да зададем на госпожица Ланг още един-два въпроса.

— За какво? — попита Том, докато държеше вратата открехната и блокираше с тяло входа. — Пак ли за онези откачени цитати? — В тона му прозвуча раздразнение.

— Не — отвърна Гарсия. — Този път не.

Том изпухтя.

— Вижте, Джанет плака два часа, след като вие си тръгнахте. Едва се успокои. — Той погледна часовника си. — Вече наближава шест и тя най-после успя да похапне нещо и да положи глава за няколко минути. Както казах, Джанет не може да спи нощем и трябва да подремне. Предпочитам да не я разстройвате отново, особено с въпроси, за които тя не може да ви помогне.

— Точно за това става дума, господин Молина — отвърна Гарсия. — Този път госпожица Ланг е една от малцината, който може да ни помогне. — Тонът му беше сърдечен, но твърд. — Още веднъж, обещавам, че няма да отнеме много от времето ѝ, но въпросът не може да чака.

— Какво искате да я питате? — настоя Том.

— Може да присъствате, ако искате — отвърна Гарсия.

— О, непременно. Няма съмнение в това.

— Кой е, Том? — Гласът на Джанет се чу някъде навътре в апартамента.

Том наведе глава и стисна устни.

— Страхотно — прошепна той. — Събудихте я. — Той се извърна настрана от Хънтър и Гарсия. — Пак са детективите, миличка. Искат да те питат нещо друго.

Джанет се появи зад Том. Очите ѝ бяха сухи, но подпухнали и зачервени. Все още беше с долнището на пижама, футболната фланелка от гимназията и халата за баня в розово и бяло. Тя погледна детективите и повдигна вежди, сякаш разпозна сериозността в израженията им.

— Пак ли става дума за поезия?

— Не — увери я Хънтър. — Нещо съвсем друго.

Джанет пристегна халата плътно около себе си и скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава мисля, че е по-добре да влезете.

Том най-после отстъпи встрани и позволи на двамата детективи да влязат в апартамента.

— Моля ви, не я разстройвайте — прошепна той, докато Хънтър и Гарсия минаваха покрай него. В тона му прозвуча искрена загриженост.

Всички се настаниха около масата в дневната.

Джанет пак седна на фотьойла до прозореца.

Хънтър започна, без да губи време.

— Може ли да ви попитам къде сте учили, госпожице Ланг? Прогимназия… гимназия… някъде наблизо ли беше?

— Не. Не живеех тук, когато ходех на училище. — Тя погледна футболната фланелка, която носеше под халата си. Логото беше голяма буква „Г“10 в зелено, с муцуната на черна пантера, която се показваше в средата на буквата. Джанет я посочи. — Учих в гимназия „Гардина“. Там живеехме навремето. — Тя наклони глава надясно. — Имам предвид от осми клас нататък. Преди това живеехме в Ингълуд, затова от първи до седми клас учих в „Морнингсайд“.

— И сестра ви ли? — попита Хънтър и кимна към фланелката ѝ.

— Не, Мел не е учила в гимназия „Гардина“ — обясни Джанет. — Тя остана в „Морнингсайд“, въпреки че се преместихме в друг квартал. Тя беше три години по-голяма от мен и това означаваше, че когато се преместихме от Ингълуд в Гардина, тя започваше последната си година. Би било лудост да смени училищата точно тогава. — Джанет повдигна рамене. — Да завърши с куп ученици, с които се е запознала наскоро, докато всичките ѝ приятели от училище се дипломират само няколко квартала по-нататък? За Мел? Никакъв шанс. — Тя се засмя тихо. — Помня как се караха с мама, че Мел не иска да се прехвърли в гимназия „Гардина“. Мама се побъркваше, но Мел държеше на своето, затова накрая, разбира се, победи. Мел ставаше в пет сутринта, понякога дори по-рано, за да се качи на автобуса за „Морнингсайд“. Всъщност на два автобуса. И го правеше всеки ден… през цялата последна учебна година. — Очите ѝ отново се натъжиха. — Мел беше непоколебим човек. Ако реши, че иска да направи нещо… правеше го.

— В училище бяхте ли част от сплотена група приятели? — попита Гарсия.

Джанет го изгледа с любопитство.

— В училище, особено в гимназията — опита се да поясни той, — повечето хлапета обикновено движат с една и съща група приятели… една и съща банда. Правят разни неща заедно, ходят навсякъде заедно. Знаете какво искам да кажа, нали?

Джанет изглеждаше объркана за момент.

— Както казах, Мел не учеше в „Гардина“. Освен това тя беше три години по-голяма от мен. Не се мотаехме заедно в училище…

— Не, не. Не вие и сестра ви, само вие — поясни Гарсия. — Излизахте ли с една и съща група хлапета, когато учехте в „Гардина“?

Джанет се намръщи и погледна Том.

— Детективи — каза той, без да крие раздразнението си. — Бихте ли зарязали приказките за незначителни неща и задайте истинските въпроси! Затова сте дошли, нали? Нека приключим по-бързо… моля ви.

— Не говорим за незначителни неща — възрази Гарсия и погледна партньора си.

Хънтър бръкна в джоба на якето си и извади мобилния си телефон. На екрана вече беше заредена снимката, която той направи на едната фотография в рамка на шкафчето на площадката на стълбището на втория етаж в къщата на Оливър и Джоузи Грифит.

— Случайно да познавате този човек? — попита Хънтър, сложи телефона на масата и посочи.

Заинтригуваните очи на Джанет и Том се насочиха към снимката, а Хънтър и Гарсия се втренчиха в израженията им. Том се намръщи, изкриви устни и леко поклати глава. Явно не познаваше човека.

Джанет, от друга страна, се замисли. Гледа снимката най-малко пет секунди и после примига.

— Да, познавам я — каза тя и кимна.

Изображението на екрана на телефона на Хънтър показваше Джоузи Грифит на млади години, с бяла униформа на мажоретка. Държеше два зелени помпона. Логото отпред на униформата ѝ беше голяма буква „Г“ в зелено, с муцуната на черна пантера, подаваща се в средата. Тя беше член на отбора на мажоретките в гимназия „Гардина“.

— Това е Джо — каза Джанет. — Джоузи… — Тя се помъчи да си спомни фамилното ѝ име. — Мос… Мисля, че се казваше Джоузи Мос. Учихме заедно в „Гардина“ — в един клас. — Джанет отново замълча и този път повдигна вежда. — Искам да кажа… до края на девети клас. След това Джо се премести в друго училище.

— Предполагам, че вече не поддържате връзка с нея — каза Гарсия.

Джанет се засмя.

— Не, съвсем не. Честно казано, не съм я виждала, след като тя напусна гимназия „Гардина“. — Тя млъкна и после вдигна ръце в знак, че е малко объркана. — Почакайте… Защо? Защо ме питате за Джо?

Хънтър прехвърли на друго изображение на телефона си. Този път беше същата снимка на Оливър Грифит, която ѝ беше показал по-рано.

— Джоузи Мос е било моминското ѝ име. Сменила го е преди шест месеца, когато се е омъжила за Оливър Грифит — обясни той и посочи снимката.

Джанет отвори широко уста от почуда.

— Почакайте — озадачено каза Том. — Това не е ли убитият мъж, който ни показахте по-рано?

— Точно така — потвърди Гарсия.

— Не съм сигурна дали разбирам — обърканият поглед на Джанет се стрелна от Гарсия към Хънтър. — Какво става тук?

Вместо да отговори, Хънтър пак взе телефона си и зареди друга снимка.

— Ами този човек? Познавате ли го?

Нещата отпреди няколко минути се повториха — Том се намръщи, изкриви устни и поклати глава, но Джанет се втренчи в снимката, без да мига за няколко дълги секунди и още преди да каже нещо, Хънтър видя ясен проблясък на разпознаване в очите ѝ.

— Да, разбира се, че го познавам. Той беше една от звездите в отбора по футбол в гимназия „Гардина“, докато учех там. — Джанет се премести на фотьойла. — Името му е Трой… хмм… Трой Фостър, ако не греша. И той беше в моя клас.

В колата, докато пътуваха към апартамента на Джанет и Том, Хънтър се беше обадил на госпожа Фостър със странна молба. В дома на Оливър и Джоузи, когато Хънтър направи връзката между униформата на мажоретка на Джоузи и фланелката на Джанет, в паметта му проблесна още нещо. Нещо, което му отне три секунди, за да си спомни — друга снимка. Беше я видял, когато посети Трой Фостър в дома на майка му в Силмар преди няколко дни, преди Трой да сложи край на живота си. Снимката беше на Трой, който тичаше с футболна топка, готвейки се да отбележи тъчдаун… и фланелката му беше същата като тази, която носеше в момента Джанет. Това накара сърцето на Хънтър да забие три пъти по-бързо от обикновено. Това беше липсващото парче от пъзела.

Хънтър помоли госпожа Фостър да направи снимка на фотографията и да му я изпрати. И тя го направи.

— Той беше ли във вашия клас през същите години като Джоузи Мос? — попита Гарсия.

Джанет примига озадачено.

— Вие казахте, че тя е напуснала след девети клас, нали? Трой Фостър в същия девети клас ли беше заедно с вас двете?

Джанет се замисли за момент и после кимна.

— Да, той беше в моя клас през цялото време в гимназията. Тримата бяхме в един клас, когато отидох да уча в „Гардина“, в осми клас. — Объркването в гласа ѝ съответстваше на израза в очите ѝ. — Защо? Защо ме питате за Трой? Какво общо имат с всичко това Джоузи и Трой?

Хънтър зареди друга снимка на телефона си — на Кирстен Хансен. Джанет и Том вече я бяха виждали.

— Трой Фостър е бил годеникът на Кирстен Хансен — обясни Хънтър. — Щели са да се оженят след седем месеца.

Думите на Хънтър се задържаха зловещо във въздуха, докато по лицата на Джанет и Том се изписаха съмнение и объркване.

— Това е другата жертва — изречението на Том не прозвуча като въпрос.

— Да — потвърди Гарсия.

— Аз… — Джанет вдигна ръце в отбранителен жест и по лицето ѝ потекоха сълзи. — Не разбирам. Какво означава всичко това? — Тя облиза устни. — Какво се опитвате да ми кажете?

— Госпожице Ланг… — започна Гарсия, но Джанет го стрелна с гневен поглед.

— Джанет — повиши тон тя. — Името ми е Джанет. Мразя да ме наричат госпожица Ланг.

— Извинявам се — каза Гарсия. — И за да отговоря на въпроса ти, честно казано, не знаем точно какво означава всичко това. Още не. Изровихме тази информация само преди един час и половина, след като тръгнахме оттук по-рано днес, но единственото, което знаем със сигурност… единственото, на което ни е научил дългогодишният ни опит, е, че в нашата работа няма случайни неща, особено като тези сега.

Хънтър предложи на Джанет нова хартиена кърпичка и двамата с Гарсия зачакаха тя да избърше сълзите си.

Следващата част щеше да бъде сложна.