Генезис

52.

В неделя, полет „WN167“ от Лас Вегас до Лос Анджелис по разписание трябваше да кацне в седемнайсет и петнайсет, но поради малко забавяне във времето за качване в самолета, се приземи на международното летище на Лос Анджелис ЛАКС с двайсет и шест минути закъснение. Слизането от самолета стана бързо, но Джоузи пак трябваше да чака петнайсетина минути, докато всички от групата им си вземат куфарите.

Бяха уредили дълга розова лимузина, която да закара всяка жена до дома ѝ. Всичко беше част от моминското парти на Стейси „от врата до врата“, което Джоузи беше помогнала да организират, но нямаше съмнение, че пътуването с лимузината на връщане беше съвсем различно от отиването.

Когато заминаваха в петък сутринта, настроението беше приповдигнато. Всички си бяха починали и напълно готови да купонясват. Предстоеше им уикенд, който никоя от тях няма да забрави. Два дни по-късно, почти без да спят и изтощени от купонясване, шестте жени бяха останали без сили. Единственото им желание беше да се наспят.

Веднага щом се качиха в лимузината, шестте приятелки се отпуснаха уморено на седалките.

Когато другите започнаха да задрямват, Джоузи отново позвъни на Оливър. Търси го три пъти, веднъж, преди да тръгнат от хотела, и два пъти от международното летище „Маккарън“ в Лас Вегас, но всеки път обажданията се препращаха направо към гласовата поща.

Джоузи вече беше оставила две съобщения, но все още не беше чула нито дума от съпруга си. Това беше странно и абсолютно неприсъщо за Оливър.

Разговаряха по телефона вчера и той звучеше много добре. Да, явно малко ревнуваше заради „изненадата със стриптийзьори“, която тя беше уредила за Стейси, но Оливър не беше ревнив по природа, нито пък Джоузи. Те си имаха доверие един на друг, на себе си и на любовта си.

— Скъпи, пак съм аз — прошепна Джоузи в мобилния си телефон, за да не събуди Стейси, която дремеше до нея. — Не съм сигурна дали си получил предишните ми съобщения. Ако си ги получил, защо не ми отговаряш? Наред ли е всичко? Надявам се, че не си все още разстроен заради стриптийзьорите, скъпи. — Тя си пое дъх. — Все едно, искам да ти кажа, че се приземихме благополучно и сега пътувам за вкъщи. Всички сме в лимузината и мен ще ме оставят пета подред, затова ще се върна след час и половина. Нямам търпение да те видя. Липсваш ми и те обичам — добави Джоузи и затвори.

— Още ли не се е обадил? — попита Стейси, като отвори дясното си око.

— Извинявай, скъпа, не исках да те събудя — тихо каза Джоузи.

— Не спях — отвърна Стейси. — Само оставих очите ми да си почиват.

Джоузи поклати глава.

— Не. Дори не ми е написал съобщение. Това не му е присъщо. Не знам какво става.

Стейси протегна дясната си ръка и я сложи върху коляното на Джоузи.

— Не се тревожи, мила. Той вероятно… е изгубил телефона си или нещо такова. Правил го е и преди, нали?

Джоузи кимна. Беше мислила за тази вероятност.

— Да, два пъти — потвърди тя. — Понякога е много завеян. Особено когато излезе да пие с бандата. Но ако беше изгубил телефона, можеше да ми изпрати съобщение по „Фейсбук“ от компютъра вкъщи.

Стейси отвори и лявото си око.

— Искаш ли да се обадя на Скот и да го попитам дали знае нещо? Те бяха заедно в петък вечерта и гледаха мача.

Джоузи се замисли за идеята само за секунда.

— Не, няма проблем. Скоро всички ще си бъдем вкъщи, но благодаря все пак, скъпа.

— Или пък може да ти е подготвил някаква изненада, когато се върнеш — добави Стейси. — Това би било напълно в стил Оли.

Джоузи повдигна съвършените си вежди.

Оливър наистина обичаше да я изненадва с подаръци, бележки, съобщения, стихчета, цветя… какво ли не. Той беше романтичен, дори на това пътуване, в хотела Джоузи отвори чантичката с тоалетните си принадлежности и откри бележка, която Оливър беше пъхнал вътре, без тя да види. Бележката описваше измислен диалог между двамата.

Бележката беше предизвикала сълзи в очите на Джоузи.

— Да, това би било абсолютно в негов стил — съгласи се тя.

Джоузи беше права, когато изчисли, че ще се прибере вкъщи след час и половина. Движението по магистралите не беше толкова натоварено, колкото очакваха, и шофьорът стигна до дома ѝ в Санта Кларита за един час и двайсет и седем минути. Джоузи целуна Стейси и грабна куфара си.

Черният мерцедес на Оливър беше паркиран на алеята им, до нейния мини купър.

Само за да бъде сигурна, Джоузи пак провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения, нито пропуснати обаждания. Часът беше двайсет и трийсет и осем.

Сериозно ли, Оли? — запита се тя с леко притеснен и невярващ глас.

Джоузи мразеше да се кара със съпруга си. Всъщност откакто се запознаха, се бяха карали само два пъти, и двата пъти за глупости, но ако Оливър нямаше страхотно обяснение за пълното си мълчание от вчера, определено щеше да му натрие носа.

Тя занесе куфара си до предната врата и потърси ключовете в чантата, но когато пъхна правилния ключ в ключалката, вратата се отвори сама. Беше незаключена и открехната.

— Какво става, по дяволите? — намръщи се Джоузи и сега наистина започна да се тревожи. — Оли? — извика тя отвън.

Никой не отговори.

От предната врата се влизаше в малко антре, където обикновено оставяха обувките си, за да не изцапат килимите.

Джоузи влезе, бързо събу обувките си и затвори вратата.

По-нататък беше дневната, където всички лампи бяха угасени. Джоузи се пресегна към електрическия ключ вдясно от вратата и го щракна.

— Оливър, тук ли си? — отново извика тя, този път по-силно. Мълчание.

— Оливър?

В къщата цареше мъртвешка тишина.

Джоузи огледа стаята. Нищо не изглеждаше разместено. Възглавниците на дивана бяха натрупани в единия край, но това беше всичко. Едва когато остави куфара, Джоузи най-после ги забеляза. На пода, на петдесет-шейсет сантиметра от вратата, която водеше от дневната в кухнята, тя видя… листенца от червена роза?

Джоузи изправи рамене, наклони леко глава надясно и се намръщи. Не ѝ се привиждаше. На пода наистина бяха разпръснати листенца от червена роза, но не хаотично. Бяха наредени в линия, водеща от дневната към кухнята.

Джоузи си спомни думите на Стейси: „Или пък може да ти е подготвил някаква изненада, когато се върнеш. Това би било напълно в стил Оли“.

Тя не можа да сдържи усмивката, в която се разтеглиха устните ѝ. Въпреки всичко, Оливър можеше да отговори на съобщенията ѝ и пак да запази в тайна изненадата си. Мълчанието му я разтревожи. Трябваше да е малко по-съобразителен.

В кухнята ли е изненадата? — запита се Джоузи и тръгна към линията от розови листенца.

Може би Оливър ѝ беше сготвил вечеря.

Той не си падаше много по готвенето, но успя да усъвършенства няколко ястия, включително любимото на Джоузи — гулаш с говеждо месо и картофени палачинки. За нея това щеше да бъде страхотна изненада, защото махмурлукът ѝ най-после намаля и определено беше гладна.

Проблемът беше, че не долови никакви миризми, разнасящи се откъм кухнята, а всеки път, когато Оливър готвеше гулаш с говеждо месо, апетитното ухание изпълваше цялата къща и се задържаше с часове.

— Оли, скъпи — извика пак тя. Гласът ѝ не беше толкова напрегнат, колкото преди няколко минути. — В кухнята ли си?

Никой не отговори.

Джоузи стигна до вратата и посегна към електрическия ключ за осветлението. Лампите светнаха и челото ѝ се смръщи от безпокойство.

Оливър не беше в кухнята и нямаше следи, че нещо е било готвено там — нямаше тенджери и тигани на печката, нито чинии в умивалника или на сушилника, нито разхвърляни неща на работния плот и мирис на храна. Розовите листенца обаче продължаваха в зигзаг линия, сякаш бяха трохите от хляб, пуснати от Хензел и Гретел. Завиваха наляво и после надясно, покрай малкия остров за готвене и по посока на вратата на мазето — тяхната тъмница.

Аха, разбирам — каза си Джоузи и отпусна ръце до тялото. Тя обожаваше сексуалните им игри. Джоузи настоя да си направят тъмницата, тя беше избрала обзавеждането и повечето атрибути за игри, които имаха там долу. Джоузи беше жена със силен сексуален темперамент, но настроението играеше огромна роля във вида игри и роли, които им доставяха удоволствие. Човек трябваше да е подготвен и в подходяща мисловна нагласа, за да бъде сексуално ексцентричен, а в момента душевното състояние и настроението на Джоузи искаха само едно — сън. Може би пица, преди да заспи, но не друго.

Тя последва розовите листенца до вратата на тъмницата и я отвори. Предразполагащите малки разноцветни лампи по контурите на стъпалата, застлани с червен килим, бяха запалени и слабо осветяваха стъпалата. Джоузи спря горе и си пое дълбоко дъх.

Не искаше да разваля изненадата на Оливър. Каквото и да беше планирал той за тях там долу, тя беше сигурна, че е нещо горещо и много секси, но тази вечер изобщо нямаше настроение за такива неща. Чувстваше се толкова уморена, че имаше риск да задреме, докато прави секс, и това щеше да бъде едно много голямо „не“.

— Оли, скъпи, долу ли си? — попита Джоузи с най-милия си, мек като кадифе глас. — Знаеш, че те обичам, нали? И никога не се дърпам от игри. — Тя слезе по първите две стъпала. — Но съм грохнала от умора, скъпи. Уикендът беше лудешки. Може ли само да се погушкаме в леглото? Обещавам, че ще се реванширам… с лихва. Знаеш, че това ми се удава.

Джоузи най-после стигна до тяхната тъмница в мазето, където всички лампи бяха угасени. Декоративните лампички на стъпалата зад нея не бяха достатъчно силни, за да осветят повече от около метър по-нататък от мястото, където стоеше Джоузи, и всичко изглеждаше странно, но онова, което я накара да се намръщи, беше миризмата. Нещо чуждо за стаята им за игри. Не миришеше на гума и естествена кожа. Джоузи познаваше тези две миризми твърде добре, за да ги сбърка с нещо друго. Не, миришеше на нещо металическо — желязо, може би. Не ѝ хареса.

— Оли! — извика тя и посегна към електрическия ключ за осветлението. — Какво си донесъл там долу? Мирише…

Лампата светна в същия момент, когато пръстите на краката ѝ докоснаха нещо влажно на пода.

Ужасът на сцената в тъмницата им порази Джоузи със силата на паническо бягство на бизони и парализира всеки мускул в тялото ѝ.

Очите ѝ мигновено се напълниха със сълзи. Зениците ѝ се разшириха и закриха по-голямата част от зеленото на ирисите ѝ. Цялото ѝ същество се разтрепери от страх и отвращение и после беше погълнато от черна дупка на объркване. Джоузи нададе изтерзан писък, толкова страховит, че дори самата тя не позна, че се изтръгва от нея. Вопълът отекна в стените и се върна към нея на вибриращи вълни, които я удариха в гърдите като чук.

Искаше да побегне, но краката ѝ не реагираха.

Искаше да мисли, но мозъкът ѝ отказваше да функционира.

Шокът блокира тялото ѝ.

Джоузи изпищя втори път и изведнъж стаята се завъртя пред очите ѝ.

Твърде бързо, за да контролира движението. Твърде силно, за да го спре.

Краката ѝ се подкосиха. Коленете ѝ се огънаха и в непохватен опит да се обърне, Джоузи се свлече на пода, но точно преди клепачите ѝ да се затворят и пред очите ѝ да се спусне мрак, тя осъзна, че не е сама. И тогава видя, че зад нея се появи някаква фигура, точно в основата на стълбите.