Генезис

32.

След като разговаря с господин Хенеси, Хънтър веднага се върна в Главното управление на полицията. Докато шофираше, мислеше за един детайл, който беше забелязал, когато излезе от дома на Кирстен и Трой през вратата на кухнята, и как това би сработило с информацията, която получи от пенсионирания психиатър. Хрумна му една дума: хитро.

Гарсия току-що беше закачил и последните две снимки от местопрестъплението, които бяха получили от екипа на доктор Слейтър, на таблото в кабинета им в отдел „Свръхтежки убийства“. Той се втренчи във всичките за няколко минути, насочвайки вниманието си ту към една, ту към друга снимка. Вляво бяха снимките от местопрестъплението с Мелиса Хоторн, а вдясно — с Кирстен Хансен.

Погледът му се върна на бележката, която бяха намерили в Мелиса Хоторн, а после на другата, която откриха в стиснатия юмрук на Кирстен Хансен.

— Какво означава това? — измърмори Гарсия на себе си и отстъпи крачка назад от таблото.

В същия момент Хънтър отвори вратата на кабинета им. Гарсия знаеше, че партньорът му е ходил на местопрестъплението по-рано тази сутрин.

— Научи ли нещо ново? — предпазливо попита той.

— Може би — отвърна Хънтър, смъкна ципа на якето си, преметна го на облегалката на стола си и включи компютъра. — Единият от съседите е видял пикапа на Трой Фостър, паркиран на алеята им, точно зад колата на Кирстен, в четири часа вчера сутринта.

— Какво? — Гарсия свъси вежди от напрежение и на челото му се образуваха две бръчки, които идеално сякаш удължаваха отвесните линии на носа му. — Как е възможно?

— Именно — отговори Хънтър. — Не е възможно. Трой Фостър е бил в Сан Франциско по това време.

Гарсия се обърна с лице към партньора си.

— Тогава съседът лъже. Защо?

— Точно там е въпросът — каза Хънтър и се присъедини към Гарсия пред таблото. — Мисля, че не лъжеше.

Мисловният процес на Гарсия стигна до логичното заключение само за част от секундата.

— Видял е превозното средство на убиеца — каза той и отвори широко очи.

Хънтър кимна.

— Регистрационният номер? — развълнувано попита Гарсия. — Стикер на бронята… вдлъбнатина… драскотина… нещо, което да ни помогне да го идентифицираме?

Хънтър поклати глава.

— Нищо, освен че е бил черен пикап. Може да е бил същата марка и модел като на Трой Фостър, а може да е бил друг, подобен по форма.

Гарсия замълча, намръщи се и въздъхна.

— И какво? Съседът е видял черен пикап. Това ли е всичко?

— Да.

— Никакви детайли… нищо… само черен пикап.

— Да — повтори Хънтър и набързо му разказа за разговора си с господин Хенеси.

— Тогава може да е бил всякакъв пикап, стига да е черен — отбеляза Гарсия.

— Да — съгласи се Хънтър, който беше съсредоточил вниманието си върху таблото със снимките, не върху партньора си. — Но мисля, че не е бил какъв да е пикап.

Забележката на Хънтър му спечели заинтригуван поглед от страна на Гарсия, който бързо се превърна в разбиращ.

— За да минимизира риска — каза Гарсия, — убиецът е използвал същия или много подобен пикап като този на Трой Фостър.

Хънтър леко повдигна вежда в знак на съгласие.

— По този начин — продължи Гарсия, — убиецът е могъл да паркира на алеята на жертвата и така е улеснил задачата си да занесе обездвижената Кирстен в пикапа и по-късно да върне трупа ѝ в къщата, но най-хубавото, както ти каза, е, че дори да са го видели, никой от съседите не би си помислил, че става нещо необичайно. — Той се изсмя. — Хитро.

— Много — отвърна Хънтър. — Убиецът е знаел, че ще му трябва време да изнесе Кирстен от къщата и после да върне трупа ѝ и да го положи на леглото. Пикапът е трябвало да бъде паркиран на алеята известно време.

— И колкото по-дълго е стоял там, толкова по-голяма е била вероятността някой да го забележи.

— Стратегия за минимизиране на риска в най-добрия ѝ вид — потвърди Хънтър. — Още повече че пикапът е осигурил на убиеца страхотно прикритие от любопитни очи. — Той посочи снимката на двете коли на алеята и обясни: — Тази сутрин, когато излязох от къщата, минах през вратата на кухнята, която се намира от тази страна на сградата. — Хънтър посочи на снимката, въпреки че вратата не се виждаше. — Къщата им е последната на улицата. Вляво от нея няма нищо. Докато двете коли са били паркирани на алеята, убиецът може да е слязъл от страната на шофьора и да е използвал вратата на кухнята. По този начин никой съсед, от никоя позиция… от никой прозорец… не би могъл да го види ясно, че влиза или излиза от къщата. През това време е могъл да завлече жертвата в пикапа и после да я изнесе от него.

Гарсия пристъпи по-близо до таблото, приковал вниманието си в снимката, която беше посочил партньорът му.

— Тогава убиецът наема, купува или открадва подобен на вид пикап като този на Трой.

— Да — съгласи се Хънтър.

— Ще помоля отдел „Проучвания“ да…

— Вече го направих — уведоми го Хънтър. — Обадих им се, докато идвах насам.

Гарсия шумно си пое дъх и го изпусна.

— Ако сме прави за всичко, това са адски много усилия само за една жертва. Защо?

Хънтър раздвижи устни да отговори и в същия момент вратата на кабинета им се отвори толкова рязко, че от бюрото на Гарсия се разхвърчаха няколко листа и паднаха в краката на капитан Барбара Блейк, която влезе в стаята. В дясната си ръка държеше доклада, който Хънтър беше оставил на бюрото ѝ рано сутринта. Тя размаха доклада и изви надолу брадичка, за да погледне двамата детективи над рамките на очилата си за четене. Очите ѝ бяха широко отворени от изумление и поведението ѝ беше предизвикателно.

— Покажете ми.