Генезис

30.

Хънтър остана с Трой, докато пристигнаха майка му и брат му. Даде им визитната си картичка и им каза да не се колебаят да се свържат с него, ако се нуждаят от нещо.

Трой щеше да отиде при майка си в Силмар за известно време.

Гарсия и Хънтър се срещнаха пред къщата, след като Трой замина.

— Как е той? — попита Карлос. Гласът му беше прегракнал и очите му гледаха уморено.

Хънтър поклати глава, без да поглежда партньора си.

— В шок… съкрушен. Ще му отнеме години, докато се съвземе… ако изобщо се съвземе.

Гарсия не се изненада. Как би могъл някой да завари в това състояние човека, когото обича и за когото ще се ожени, и да не бъде наранен за цял живот?

Той започна леко да масажира затворените си клепачи с палеца и показалеца.

— Успя ли да научиш нещо от него? Бележката? Почеркът? На годеницата му ли е? Той разпозна ли го?

Хънтър кимна.

— Нейният е. Трой не се съмнява в това.

— Копеле! — избухна Гарсия и се обърна, за да погледне къщата. — Няма логика, Робърт. Знаеш го, нали? Методът на действие… визитката на убиеца… нищо не съвпада.

Този път погледите им се срещнаха.

— Намериха ли телефона ѝ? — попита Хънтър.

Гарсия поклати глава.

— Не. Още не. И ако говорим за същия убиец… няма да го намерим. Вероятно е унищожен.

— Трябва да проверим съобщенията ѝ.

Вниманието на Гарсия се изостри.

— Мислиш, че… — Той не довърши изречението си и остави думите да отлетят неизречени. — Да, разбира се. — Гарсия сам отговори на незададения си въпрос. — Ако убиецът е същият, тогава знаем, че първата му цел е да внуши страх. Че той живее за него. Това е натрапчив, непреодолим импулс.

Хънтър беше съгласен с партньора си.

— Не можах да науча много от Трой — обясни той, — с изключение на едно.

— Какво?

— Трой ми каза, че говорил с Кирстен в понеделник през нощта към десет и четиресет и пет… единайсет. Тя си била вкъщи. Върнала се късно от дежурство в болницата и си поръчала пица. Искала да погледа телевизия.

Точките бързо се свързваха.

— Тогава убиецът я е отвлякъл оттук? — Гарсия отново насочи вниманието си към къщата.

— Така изглежда — потвърди Хънтър.

Настъпи напрегнато мълчание, изпълнено с размисъл, по време на което погледът на Гарсия се стрелна от къщата към малибуто на Кирстен, паркирано на алеята.

— Можеш ли да си представиш педантичността на убиеца? — попита той и леко поклати глава. — Проникнал е в дома ѝ, обездвижил я е, отвлякъл я е и после я е закачил отзад на някакво превозно средство и я е влачил по земята, докато е умряла… докато половината ѝ тяло е било изстъргано. — Гарсия млъкна, за да си поеме дъх. — След това я е взел, сложил я е в колата, занесъл я е отново в дома ѝ и я е положил на леглото в тази поза. Кой е този убиец, мамка му? Армия от демони?

Въпреки че споделяше гнева и отчаянието на партньора си, гласът на Хънтър остана спокоен и тонът му — аналитичен.

— Не само последователност, Карлос, но и педантично планиране. Мястото, където я е закарал… там, където е умряла, не е произволно. Било е много умело избрано — права отсечка на път, неизползван паркинг или може би някаква голяма сграда… хангар, склад… със сигурност изоставен… уединено място, така че никой да не стане свидетел на изтезанието, което е искал да ѝ причини. Място, където е можел да кара необезпокояван, докато я е влачил. Колко време? Десет… двайсет… трийсет минути? Повече?

Гарсия не отговори. Стисна устни, докато почувства остротата на зъбите върху плътта си.

— Колкото и време да е продължило — добави Хънтър, — не му е пукало, защото съм убеден, че е бил сигурен, че наоколо няма любопитни очи.

Двамата детективи се умълчаха за момент.

— Ако е бил същият убиец — каза Хънтър и отново привлече вниманието на Гарсия към себе си, — тогава съм сигурен, че ще се придържа към същия метод на действие. Това означава, че е изпращал съобщения на Кирстен, преди да я нападне. Както ти каза, той иска страха на жертвите. Това е натрапчив, непреодолим импулс.

Гарсия кимна.

— Утре сутринта първата ми работа ще бъде да се свържа с мобилния оператор. Този път ще се погрижа да разберат, че ако има видеозапис, прикрепен към някое съобщение, искаме и него.

Хънтър отново се беше обърнал към къщата.

— Прибирай се у дома, Карлос. Късно е. Почини си и ще се видим утре сутринта.

— Оставаш ли? — Гарсия погледна часовника си. Наближаваше три.

— Не за дълго. Ще поговоря с криминалистите, ще огледам къщата още веднъж и после ще си тръгна. И без това не можем да направим нищо повече тук.