Генезис

14.

Хънтър и Гарсия излязоха от кабинета и намериха високия барман, който приготвяше последния от четири коктейла. По това време на бара имаше само двама клиенти — млада двойка, които седяха малко вдясно и пиеха коктейли „Маргарита“ с лед. Хънтър и Гарсия застанаха вляво, точно на мястото, където беше стоял Марк.

— След секунда ще дойда при вас, господа — каза барманът и използва цедка, за да налее във висока чаша напитката, която току-що беше смесил, а после я украси с триъгълно парче ананас и я сложи върху подноса, където бяха другите три коктейла. — Какво да ви донеса, господа? — попита той, когато се приближи до двамата детективи и сложи две кръгли подложки пред тях.

Хънтър и Гарсия бързо извадиха служебните си карти и се представиха.

— Аз съм Роджър — каза барманът и кимна. — Да, видях ви, че влизате в кабинета с Крис. Тя ми каза, че се опитвате да идентифицирате някого, който е бил тук, в „Шейкър“, в събота вечерта, нали така?

— Да — потвърди Хънтър и посочи към земята под краката си. — Някой, който е стоял точно тук.

Роджър му се усмихна тъжно.

— Събота вечерта беше оживено. Много хора стояха на това място в един или друг момент.

— Не се съмнявам — съгласи се Хънтър. — Но съм сигурен, че помните този. — Той сложи на барплота разпечатката, която носеше. Снимката на кадъра показваше Марк, който стоеше там, където беше застанал сега Хънтър. Лицето му беше почти изцяло скрито от крайната колона вляво. Мелиса стоеше там, където сега беше Гарсия, и усмихнатото ѝ лице се виждаше ясно, но главната причина Хънтър да избере този кадър беше, защото и барманът беше там. Той току-що беше донесъл на Мелиса първото мохито, което тя беше поръчала, но не гледаше нея, а Марк, и изражението на лицето му привлече вниманието на Хънтър. Веждите му бяха леко свъсени, а ъгълчетата на устата му — разтеглени, притискайки устните плътно една до друга — явно се четеше неодобрение по вида му.

Вярно, гримасата можеше да изразява и ревност. Може би се е надявал да флиртува с Мелиса, но докато приготвяше коктейла ѝ, Марк го беше изпреварил… може би… но Хънтър винаги беше няколко нива над повечето други в анализа на поведението на хората, маниерите им, израженията на лицата им, позата им… всичко. Неодобрителният вид на Роджър не беше само резултат от ревност. Хънтър беше сигурен в това.

Барманът погледна разпечатката и за секунда стисна устни точно по същия начин, както на кадъра.

— О — каза Роджър и почука с показалец по изображението. — Този ли?

— Познавате ли го? — недоверчиво попита Гарсия.

Барманът твърдо поклати глава.

— Не. Не съвсем.

Гарсия погледна партньора си и после отново се взря в Роджър.

— И какво означава „не съвсем“?

Барманът повдигна рамене.

— Не знам кой е той.

В края на това изречение очевидно се криеше едно „но“. Хънтър го притисна.

— Но сте го виждали и преди.

— Да — призна Роджър. — Най-малко веднъж.

— И не го харесвате много — настоя Хънтър.

Барманът премести тежестта си от единия на другия крак, докато мислеше как е най-добре да отговори.

— Работата ми не е да съдя — започна Роджър. — Той е клиент. Идва в бара, сервирам му… той плаща… това е всичко.

— И все пак — продължи да упорства Хънтър. — В него има нещо, което ви безпокои.

Роджър погледна двамата детективи.

— Ами… отношението му към жените.

Хънтър и Гарсия се досетиха какво има предвид, но трябваше да го чуят от него.

— Какво за отношението му към жените? — попита Карлос. — Какво му е?

Барманът се почеса по врата.

— Малко е… мазен. — Той вдигна ръце в знак, че се извинява. — Искам да кажа, че е Казанова. Хубавец е и го знае. Използва го като свое предимство — съзира някоя привлекателна жена, отива при нея и я омайва с приказки. Какво се случва после, не знам, но съм барман вече от десет години. Виждал съм и съм чувал много мъже като него — тип Казанова… сладкодумник… обигран, професионален прелъстител. Те дебнат във всеки бар, особено в луксозните, където ходят богаташите. Някои търсят само лесен секс за една нощ… други са изпечени мошеници.

— А този? — попита Гарсия и почука с показалец върху изображението на барплота. — Какъв мислите, че е? Омайник или мошеник?

Роджър поклати глава.

— Както казах, не ми е работата, нито мястото да съдя.

— Но вие споменахте, че отношението му е мазно — каза Хънтър. — Предполагам, че сте чули част от разговора.

Въпреки че употреби думата „предполагам“, от видеозаписа, който току-що беше изгледал, Хънтър знаеше със сигурност, че барманът е чул какво са си говорили Марк и Мелиса.

Роджър не изглеждаше смутен.

— За жалост, това е нещо, което ние барманите не можем да избегнем — обясни той. — Работната зона тук не е много голяма. — Роджър посочи пространството от другата страна на барплота, където стоеше. — В оживена нощ като миналата събота, барът е претъпкан. Силна музика… — Той посочи пулта на диджея вдясно от тях. — Хората до бара говорят високо и неизбежно чуваме разговори. Това е факт.

— И в този случай какво чухте? — попита Гарсия.

Барманът отново повдигна рамене.

— Нищо необичайно. Само… — той направи глуповата физиономия, — изтъркани свалячески реплики и купища комплименти не само колко привлекателна е жената — Роджър посочи Мелиса на разпечатката, — но и за вкуса ѝ за дрехи, обувки, парфюм и какво ли не още. Както казах, мъжът е много обигран, професионален прелъстител. Знае как да очарова жените.

Прекъсна ги сервитьорка, която имаше поръчка от маса в ресторанта. Роджър приготви напитките за по-малко от минута.

Той се върна при детективите и Хънтър посочи Марк на разпечатката.

— На видеозаписа от камерата за наблюдение този мъж няколко пъти плаща питиетата, но винаги в брой. Предишните пъти, когато казахте, че сте го виждали тук, спомняте ли си дали правеше същото, или използваше кредитна карта?

Роджър дори не се опита да се замисли.

— Съжалявам, но няма начин да запомня това. Той не е редовен клиент, разбирате ли. Не го виждам всеки уикенд. — Барманът отново повдигна рамене. — Честно казано, помня го, защото винаги бъбри с привлекателни жени… жени, които хващат окото. Разбирате какво искам да кажа, нали? — Роджър пак погледна разпечатката. — Може ли да попитам за какво става въпрос? Случило ли се е нещо с тази жена? Измамил ли я е? Чантата ѝ ли е откраднал? Или нещо друго?

Гарсия взе разпечатката от барплота.

— Била е убита снощи. След като си е тръгнала оттук.

На лицето на Роджър се изписа смесица от неподправен шок и изненада.

— Убита?

— Жените, за които споменахте? — попита Гарсия. — Онези, които хващат окото… онези, с които сте го виждали да бъбри преди… те редовни клиентки ли са? Виждали ли сте ги оттогава? Тук ли е някоя от тях сега?

Изражението на Роджър отново се промени и този път стана сериозно и замислено.

— Не мисля — отговори той след няколко секунди. — Не си спомням.

— Нали казахте, че тези жени са привлекателни? — настоя Гарсия.

— Да. — Поведението на Роджър стана някак отбранително. — Но много от клиентите ни са гости на хотела. Мнозина се качват тук, горе, защото е по-удобно — ако си пийнал повечко, много по-лесно е да се затътриш до стаята си, отколкото да търсиш такси, когато си някъде другаде в града. Затова мнозина „чаровници“ предпочитат хотелските барове. Тук идват много делови жени, които пътуват сами по работа. — Той повдигна рамене. — Мъжете не са единствените, на които им харесва да се позабавляват извън брака, когато са далеч от дома си, ако схващате за какво намеквам. Тези жени ги омайват тук в бара и после, ако имат желание, стаята им е само няколко етажа по-долу. Както казах, удобство. Важно е и за жените, и за свалячите.

Хънтър кимна с разбиране и сложи визитната си картичка на барплота.

— Този Казанова, както го нарекохте, е бил един от последните хора, които са видели жива жената, с която е разговарял тук. Трябва да го намерим. Ако го видите пак, моля, обадете ни се веднага, без да се колебаете.

— Да, разбира се — отговори Роджър и взе визитната картичка.

— Ако е необходимо — попита Хънтър, докато вдигаше ципа на якето си, — мислите ли, че ще можете да опишете на полицейски художник как изглежда този Казанова?

Роджър кимна, но не много уверено.

— Разбира се… Искам да кажа… ще се постарая.