Генезис

16.

След като приключи дванайсетчасовото си дежурство за трети пореден ден, Кирстен Хансен седна изтощена в стаята на медицинските сестри на втория етаж на хирургичната болница в Уестлейк, Лос Анджелис. Ръцете ѝ трепереха, очите ѝ бяха уморени и пареха и мозъкът ѝ беше преуморен и вцепенен. Часът беше девет и двайсет и четири вечерта.

Кирстен беше медицинска сестра в спешното отделение на хирургичната болница от четири години и през това време асистира в стотици операции, но това беше първата ѝ септална миектомия — много сложна процедура, извършвана, за да се намали дебелината на сърдечните мускули, симптом при пациенти, диагностицирани с напреднал стадий на хипертрофична кардиомиопатия. Първоначално операцията трябваше да продължи около шест часа, но поради малък проблем с апарата за байпас, прекараха в операционната зала близо девет часа и половина. В края на краищата, операцията мина успешно, но екипът беше на косъм да изпусне пациента.

Въпреки че не беше хирург, Кирстен изигра много важна роля в цялата процедура и в поддържането на живота на пациента.

Тя седна зад волана на своя хюндай „Акцент“ на паркинга на болницата и се погледна в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше преуморена, но зад маската на изтощението се криеше една много горда Кирстен Хансен.

Днес се представи добре, момиче, каза си тя и се усмихна на отражението си. Представи се добре.

Ръцете ѝ все още леко трепереха, когато бръкна в жабката, за да извади цигарите.

Да, разбира се, пушенето е вредно, всеки го знае, особено здравен работник като Кирстен, но тя не пушеше много. Всъщност дори не можеше да каже, че е пушачка. Не жадуваше за вкуса на цигарите, но харесваше вълшебното им успокояващо въздействие и не се срамуваше да го признае.

Кирстен поднесе цигара към устните си, запали я и вдъхна продължително дима. Облегна се назад на седалката, затвори очи и остави никотинът да свърши работата си. Четири вдишвания и се почувства десет пъти по-добре. Ръцете ѝ престанаха да треперят и сърцето ѝ вече не блъскаше толкова силно в гърдите. Тя дръпна за последен път, а после угаси цигарата и погледна часа — 21:58.

Кирстен не очакваше, че ще излезе от болницата толкова късно, но когато включи двигателя, повдигна рамене, защото истината беше, че това няма значение.

Щеше да почива през следващите два дни и годеникът ѝ, Трой Фостър, с когото живееше в къща с две спални в Алхамбра, беше извън града до утре вечер.

Трой беше мениджър по продажбите в оръжеен магазин и отпътува за Сан Франциско в петък, за да присъства на тридневно изложение на оръжия и муниции. Кирстен не само че щеше да има на свое разположение цялата къща, но и нямаше да ѝ се налага да се буди рано сутрин. Въпреки късния час, тя пак можеше да се прибере вкъщи, да си налее чаша вино, да си поръча пица и спокойно да гледа някакъв безсмислен телевизионен сериал до ранните часове на утрото.

Мисълта я накара да се усмихне.

Не че Трой не ѝ липсва. Липсваше ѝ. Те се срещаха от три години, бяха се сгодили и щяха да се оженят след седем месеца, но и живееха заедно от близо две години. Заради нощните дежурства на Кирстен, къщата беше на разположение на Трой най-малко две нощи седмично, но не и на Кирстен. Ако ѝ провървеше, оставаше сама веднъж на всеки шест седмици, когато Трой прекарваше изпълнена с тестостерон мъжка вечер навън с приятелите си.

Пътуването до дома ѝ в Алхамбра отне само двайсетина минути и първото, което направи Кирстен, когато влезе в къщата, беше да си поръча пица — екстра лютива пеперони с двойна доза сирене. Висока метър и седемдесет и четири, със златисторуса коса, подстригана в класически стил „боб“, светлосини очи, сърцевидно лице и усмивка, която можеше да затопли студена стая, Кирстен винаги се беше опитвала да се грижи за здравето и външния си вид. Хранеше се разумно и предпочиташе здравословна храна, но понякога се нуждаеше от ядене за утеха, а за нея много малко неща бяха по-утешителни от екстра лютива пица пеперони с двойна доза сирене.

Според приложението в телефона ѝ, пицата щеше да пристигне след двайсет и пет минути.

На Кирстен не ѝ харесваше да отваря бутилка вино без Трой, но като всичко останало в живота, имаше изключения и в момента се нуждаеше от чаша вино.

Тя избра нещо, което знаеше, че ще ѝ се услади — бутилка зинфандел от долината Напа. Докато виното дишаше в чаша, Кирстен си взе набързо душ, който ѝ помогна да се отпусне.

Увила косата си в пухкава хавлия и чувствайки се удобно в халата си на леопардови шарки, тя се върна в кухнята и взе чашата с виното.

Кой би предположил, че раят може да бъде червен и в течна форма, помисли си Кирстен, затвори очи и се наслади на меките вкусове, които се образуваха в устата ѝ — череши, ягоди и леки подправки с оттенъци на горски билки.

Дзън-дзън.

Съобщение — пицата идва.

Кирстен отиде в кухнята, включи телевизора и зареди втория епизод на сериал, който беше започнала да гледа миналата седмица — любовен триъгълник, включващ монахиня, в някакъв измислен град в дълбоката провинция на Америка. Точно преди да го пусне, телефонът ѝ иззвъня. Обаждаше се годеникът ѝ.

Трой и Кирстен не говориха дълго. Тя му разказа за дългия си ден в болницата, а той ѝ разказа за някакъв нов картечен пистолет, който видял на изложението.

— Добре, скъпа, сега ще затварям. — Гласът на Трой звучеше уморено. — Искам да се опитам да заспя рано. Утре сутринта на закуска ще се срещна с един доставчик и веднага след това тръгвам.

— Звучи страхотно, мили. Знаеш ли в колко часа ще се прибереш вкъщи?

— Мисля да успея към седем-осем вечерта, но пак ще ти се обадя.

— Добре, скъпи, наспи се добре. Аз ще погледам малко затъпяваща ума телевизия. Но първо чакам пица.

— О, вечер за пица, а?

— И вино… много. Утре и вдругиден не съм на работа, забрави ли?

— Не изпивай всичкото вино. Чакай ме. Утре вечерта може да си направим купон за двама.

— Дадено.

— Ще се видим утре, хубавице. Липсваш ми и те обичам.

— И ти ми липсваш и те обичам още повече.

По-малко от минута, след като Кирстен остави телефона, на вратата се позвъни. Време за пица.

Тя даде на разносвача десет долара бакшиш, занесе пицата в дневната, сложи кутията на масичката за кафе и пак отиде в кухнята, за да вземе хартиени кърпи. Няма да използва чиния, нито прибори. Кирстен смяташе, че пицата е по-вкусна, когато държиш парчето в ръката си.

Докато изваждаше кърпи от кутията, Кирстен усети лек полъх на студен въздух върху дясната си буза. Обърна се и видя, че прозорецът е се открехнал от силен порив на вятъра.

Пак ли? — каза тя на глас малко раздразнено и поклати глава. По дяволите, Трой.

Трой имаше навика да отваря прозореца на кухнята, когато готви, вместо да включи аспиратора над печката. Често забравяше да го заключи, но тази вечер това наистина я ядоса, защото означаваше, че прозорецът е бил оставен незаключен от петък, деня, в който Трой замина за Сан Франциско. Сега беше понеделник вечер. Кирстен беше в болницата през по-голямата част от изминалите три дни и всеки можеше да влезе и да открадне каквото му хареса.

Щеше да му се накара, когато Трой се обади.

Кирстен заключи прозореца, върна се в дневната и се настани удобно на дивана, но гледането на телевизия не премина точно по плана. Тя успя да изгледа само един епизод, като през това време изпи половината бутилка вино и изяде три четвърти от пицата. Помисли си да започне да гледа третия епизод, но след всичкото вино и трудния ден в болницата се чувстваше замаяна и грохнала от умора. Кирстен изключи телевизора и прибра в хладилника остатъка от пицата. Обожаваше студена пица за закуска.

Почувства се самотна без Трой в леглото и тъй като не можеше да го прегърне, Кирстен придърпа възглавницата му до лицето си.

В същия момент мобилният ѝ телефон иззвъня и извибрира върху нощното шкафче, известявайки получаването на съобщение. Неочакваният звук я стресна. Дигиталният часовник на нощното ѝ шкафче показваше 00:29.

Кирстен пусна възглавницата на Трой и посегна към телефона си. Очакваше, че той ѝ е изпратил съобщение „Обичам те“. Трой беше романтичен и внимателен. Тя разсеяно отвори съобщението, без да погледне номера на изпращача.

Тежък ден в болницата днес, Кирстен? Как беше пицата?

Изненадана, тя примига два пъти, за да ѝ се проясни пред очите. Не можеше да е Трой. Той много рядко я наричаше с името ѝ. Казваше ѝ „скъпа“ или „любов моя“, или нещо подобно, особено в съобщения. Освен това предпочиташе да използва „УотсАп“ вместо обичайни есемеси.

Кирстен най-после провери изпращача.

„Непознат номер.“

Кой си ти? — написа тя.

Отговорът пристигна само след няколко секунди.

Аз съм учител, Кирстен… ментор, ако повече ти харесва.

Какво? — попита на глас тя, намръщи се на телефона и написа същото: Какво?

Аз съм ментор. Знаеш какво означава това, нали? И това… това ще бъде урок.

Кирстен запали нощната лампа, седна и се облегна на таблата на леглото.

Сериозно, кой си ти? — написа тя. Днес имах дълъг ден в болницата и вече съм си легнала. Всъщност съобщението ти ме събуди. Не съм в настроение за шеги.

Кирстен се втренчи в екрана и след тринайсет секунди се появи отговор.

Шеги? Кой казва, че това е шега?

Кирстен наистина не беше в настроение за такива неща.

Виж, няма да си пиша с теб. Или ще ми кажеш кой си в следващото си съобщение, или ще те блокирам, задник такъв, ясно ли е?

Тя пак зачака и се замисли кой ли може да ѝ изпраща съобщения след полунощ във вторник сутринта. Да, много малка вероятност Трой да се майтапи с нея, но ако беше той, Трой знаеше, че когато Кирстен започне да употребява думи като „задник“, това означава, че търпението ѝ се изчерпва. Ако беше Трой, шегата щеше да свърши веднага. Ако беше Трой, нямаше да продължи.

Телефонът най-после извибрира в ръката ѝ.

Вече ти казах кой съм. Аз съм ментор. И това не е шега, Кирстен. Както казах, това е урок.

Тя се изсмя безрадостно на съобщението, но въпреки че възнамеряваше да блокира номера, любопитството ѝ надделя.

Урок?, написа Кирстен. Урок по какво? Как да бъдеш досаден?

Отговорът пристигна точно след двайсет секунди.

Всъщност ще бъде урок по три неща.

Добре, засмя се Кирстен. Хубаво е да го знам.

Размяната на съобщения вече ѝ беше писнала, но въпреки че блокирането на обаждания и съобщения от непознати номера беше напълно възможно, не беше толкова бързо и лесно като блокирането на обаждания от скрити номера, и Кирстен не беше експерт по телефоните. Тя почука с пръст по елипсите в горния десен ъгъл на екрана, за да отвори спускащото се меню, но когато то се появи, нямаше опция „блокиране“.

Дзън-дзън.

Ново съобщение от „Ментора“.

Кирстен го отвори.

Но преди да започнем нашия урок, Кирстен, имам един въпрос към теб…

Последва умишлено прекъсване.

Дзън-дзън.

Плаши ли те?

Какво да ме плаши? — запита се Кирстен и се изсмя. Да получавам тъпи съобщения…

Дзън-дзън.

Мисълта, че ще умреш тази нощ?