Генезис

66.

Гарсия изключи двигателя на колата си и се подсмихна. Всеки еднообразен, изчистен детайл на скромния полицейски участък, пред който беше паркирал в Помона, сякаш крещеше „държавна собственост в предградията“.

Той се обади предварително, за да не пътува напразно дотам. Детектив Джеймс Лий, който изглеждаше десетина години по-голям и трийсетина сантиметра по-нисък от Гарсия, седеше зад бюрото си и преглеждаше планина от доклади, когато Гарсия пристигна.

— Моля, седнете — покани го Лий и посочи единия от двата метални стола с възглавници от полиестер пред бюрото му.

Детектив Лий носеше тесен костюм на тънки райета. Черната му коса беше пригладена с гел назад и наболата му брада хвърляше тъмносива сянка върху четвъртитата му челюст. Очите му изглеждаха добри и имаха израз, който лесно можеше да подскаже разсъдливост и интелигентност.

— По телефона споменахте, че става въпрос за случай на самоубийство — каза той, когато Гарсия седна. Гласът му беше плътен и спокоен, като на диджей от джаз радио. — Нещо, което се е случило преди около една година?

— Точно така — потвърди Гарсия. — Името на жертвата е Педро Бустаменте.

По лицето на детектив Лий пробяга леко разпознаване. Името явно му звучеше познато, но той все още не можеше да се сети откъде.

— Имам номера на случая, ако ще помогне — добави Гарсия.

— Да, моля, кажете го — отговори Лий и придърпа стола си по-близо до бюрото.

Гарсия извади тефтерчето си и издиктува комбинация от букви и числа, които Лий написа на клавиатурата на компютъра си. Натисна „въведи“ и след по-малко от две секунди файлът се зареди на екрана. Лий кимна и се облегна назад на стола си.

— А, да… — Той повдигна рамене. — Сега си го спомням. Хлапето беше прерязало китката си в банята, използвайки кухненски нож. Ужасна работа. Беше прерязал само едната си китка.

— Така ли? — Това се стори странно на Гарсия.

Детектив Лий кимна.

— Много дълбоко срязване. За малко да ампутира ръката си и вероятно затова беше прерязал само едната китка. След това не е имало как да хване нещо с лявата си ръка. Сухожилията му бяха прерязани. — Той използва компютърната мишка, за да плъзне нещо по екрана. — Сцената беше кървава. В банята му нямаше вана и затова беше седнал на пода и беше разсякъл ръката си. Абсолютно навсякъде имаше кръв. Хазяинът му го намерил, когато отишъл да вземе седмичния наем. — Лий прегледа още малко от файла. — Това беше, общо взето, всичко. На мястото нямаше нищо, което да се откроява — само поредният ужасяващ случай на самоубийство. Хлапето беше само на двайсет и пет години.

Гарсия кимна печално.

— За жалост — продължи Лий, — самоубийствата сред младите хора нарастват, детектив. Сигурен съм, че го знаете. Особено сред младите мъже.

— Казахте, че на мястото нямало нищо необичайно — подкани го Гарсия. — Но това супер дълбоко прерязване само на едната китка не ви ли се стори необичайно?

— Не и когато си виждал толкова много сцени на самоубийства като мен — отговори Лий. — Няма наръчник, когато става дума за самоубийство, детектив. Вярно, хората могат да потърсят в интернет, но това зависи от тях. В този случай хлапето иска да пререже вените си, но няма представа колко натиск да упражни върху ножа, нито дори къде точно да среже. Затова опира ножа в китката си и… — Лий сложи дясната си ръка върху лявата си китка, за да демонстрира, — и прас! Вместо едно просто срязване, той влага твърде много сила в движението… може би защото е нервен… или защото наистина няма абсолютно никаква представа какво да направи… не знам, но прекалено много сила с остър като бръснач инструмент с дълго острие върху мека тъкан и ето го резултатът. — Той посочи монитора на компютъра си. — Самоубийствата с дълбоко срязване само на едната китка се случват много по-често, отколкото предполагате.

— Към файла, който получихме, нямаше прикрепена медицинска история — обясни Гарсия. — Вие имате ли? Известно ли е дали жертвата е имала епизоди на депресия? Страдал ли е от гранично личностно разстройство? Попитахте ли семейството му… личния му лекар? — Гарсия внимаваше тонът му да бъде любопитен, не настойчив или обвинителен.

— Хмм… — Детектив Лий се обърна към компютъра, за да прегледа отново информацията там. Нямаше прикрепен медицински файл, нито споменаване за история на депресия, съобщена от семейството или личния лекар на Педро Бустаменте. — Не си спомням точно, но не, вероятно не сме проверили. Не проведохме разследване, защото нямаше какво да разследваме. Нямаше следи за престъпление. Беше ясен, недвусмислен случай на самоубийство и честно казано… — Той погледна Гарсия в очите. — Не ни е работата да се ровим в причините, довели някого да сложи край на живота си, детектив. — Лий посочи купчината доклади на бюрото си. — И без това сме предостатъчно заети.

Гарсия кимна в знак на съгласие.

— Но говорейки от опит — продължи Лий, — нарастващият брой самоубийства сред хлапетата в днешно време — и включвам и Педро Бустаменте в моята дефиниция за „хлапета“ — се дължи на липса на обществено одобрение, породена от лудостта на социалните мрежи и безумието, в което се е превърнала онази „култура на отхвърляне“, не историята на депресия или химично-хормоналният дисбаланс в мозъка. Повечето от тъгата, обхванала днешния свят, особено сред тийнейджърите и младите хора, е създадена електронно — внесена е директно в психиката им чрез социалните мрежи. — Детектив Лий забарабани с пръсти по бюрото си. — Напоследък все повече хора търсят одобрение, съответствие и сравняват себе си и живота си с личности, които не познават и вероятно никога няма да познават. И когато не съответстват, а те никога не съответстват, защото по същество се сравняват с една лъжа и измама, те изпадат в депресия… понякога и толкова силна. — Той посочи доклада за самоубийството на Педро Бустаменте на екрана на компютъра си.

Гарсия се втренчи изпитателно в детектива, който седеше срещу него.

— Опитвам се да обясня — добави Лий, сложи лакти на облегалките за ръце на стола си и преплете пръсти, — че техните семейства, приятелите им, дори личните им лекари обикновено нямат представа, че тези хлапета се разпадат психически. Нямат представа, че те се чувстват потиснати или депресирани. Нямат представа какво ще причинят на себе си тези хлапета. Истината е, че повечето хора, особено младите, не знаят как да поискат помощ. Знаят само, и наистина го правят добре, да слагат филтри на всичко, да замаскират тъгата си и да внушават илюзията, че всичко е окей и първият човек, на когото внушават тази илюзия, са самите те. Преструват се, че всичко е наред само заради някакво фалшиво чувство на принадлежност…

Гарсия не можеше да не се съгласи с него.

— Ами докладът от аутопсията? — попита той. — Не ви ли накара да се зачудите?

Детектив Лий се намръщи.

— Не съм чел доклада от аутопсията. Не беше необходимо. Както казах, детектив, това беше ясен, недвусмислен случай на самоубийство. Нямаше следи за престъпление. Не извършихме разследване. В случай на самоубийство законът изисква да бъде направена аутопсия. Знаете го. След това докладът от аутопсията се прилага към смъртния акт заради семейството.

Въпросът на Гарсия обаче разпали любопитството на детектив Лий.

— Защо? — попита той. — А вас докладът от аутопсията накара ли ви да се зачудите?

Гарсия кимна.

— Да, много високи нива на алкохол и трамадол.

В изненадата, която се изписа на лицето на детектив Лий, имаше нюанс на сарказъм.

— Не може да сте толкова наивен, детектив Гарсия — каза той и после замълча за момент. — Деветдесет и девет процента от хората, които се самоубиват, имат големи количества алкохол или наркотици в организма си. Обикновено е комбинация от двете. Онова, което се готвят да направят със себе си, е окончателно. Край. Няма репетиция, няма втори шанс. Финал.

— Да, разбирам, но…

— Позволете да ви спра дотук, детектив. — Лий не даде на Гарсия възможност да възрази. — Защо отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция се интересува от жертва на самоубийство в Помона отпреди една година?

— Името му изскочи в едно от разследванията ни — обясни Гарсия. — Опитваме се да съберем колкото можем повече информация.

— Е, мисля, че не мога да ви кажа нищо повече от това, което вече е написано в доклада — заяви Лий и се облегна назад на стола си.

— Сигурен ли сте, че хазяинът е намерил трупа? — настоя Гарсия. — Не някой друг… например, любим човек… гадже… приятел… член на семейството?

— Да, сигурен съм. — Лий превъртя надолу информацията на екрана. — Пише го в бюлетина за произшествието. Хазяинът, някой си господин Хуан де Бастиля, отишъл да вземе седмичния наем, както правел всеки четвъртък. Часът бил осем и десет вечерта. Никой не отворил вратата. Господин Де Бастиля използвал ключа си, за да влезе в апартамента с намерението да остави бележка, с която да напомни на Педро Бустаменте, че трябва да плати наема си. Влязъл в апартамента и открил тялото на Бустаменте на пода на банята, направо плавайки в локва кръв. И после се обадил на деветстотин и единайсет. — Лий млъкна, когато прочете нещо ново на екрана. — Въпреки че…

Гарсия забеляза израза на несигурност в очите му и премести стола си по-близо до бюрото, само колкото да надникне към екрана на компютъра му.

— Въпреки че какво?

— Въпреки че съм приложил обяснителен коментар към доклада — обясни Лий и посочи монитора, — че предполагам, че самоубийството вероятно е последица от разбито сърце.

Гарсия прочете коментара, който му показа Лий.

— Заради написана на ръка бележка? — Гарсия погледна изненадано Лий. — Педро е оставил предсмъртно писмо? Това не беше споменато във файла, който получихме.

Детектив Лий само повдигна рамене.

— Къде е бележката? — попита Гарсия. — Какво пише в нея? Поне сте го записали, нали?

— Хмм… — Детектив Лий щракна с компютърната мишка, за да отвори папката за случая. — Вероятно имаме снимка някъде.

Една от подпапките беше озаглавена „Снимки“. Лий я отвори и видя, че съдържа само дванайсет изображения, и започнаха да ги разглеждат от горе надолу. Снимката, която търсеха, беше номер осем в списъка и показваше бяло листче хартия на редове, оставено в умивалника на банята. На листчето имаше само едно изречение — дванайсет думи, написани на ръка — от които кожата на врата на Гарсия настръхна.

Детектив Лий забеляза промяната в него и попита:

— Нещо не е наред ли, детектив?

Немигащите очи на Гарсия останаха приковани в бележката.

— Не може да бъде!