Генезис

46.

Гарсия отмести стола си от бюрото, потърка уморените си очи и погледна часовника. Наближаваше седем вечерта.

— Е, добре, приключвам за днес — заяви той, отпи за последен път от кафето си и погледна Хънтър, който седеше зад бюрото си, вглъбен в нещо на екрана на компютъра. — Ако прочета още постинги във „Фейсбук“ или „Туитър“ днес, ще превъртя.

Хънтър изви тяло, за да погледне партньора си иззад монитора.

— Попадна ли на нещо? — попита той, защото знаеше, че Гарсия се опитва да открие приятелка, място, дейност, каквото и да е, което може да представлява някаква връзка между Мелиса Хоторн и Кирстен Хансен.

Карлос протегна ръце над главата си и наклони тяло наляво и надясно, за да отслаби част от напрежението в мускулите си.

— Абсолютно нищо — отговори той. Тонът му издаде, че не знае какво друго да направи. — А проверих всичко, което можах. Погледнах „регистрациите“ им, за да видя дали са посетили едни и същи места по едно и също време. Сравних какви филми са харесвали, музика, телевизионни предавания, книги… всичко. Проверих групите, в които са членували. Видях всяка възможна снимка… — Гарсия повдигна рамене пораженски. — Успях само да открия, че са харесвали няколко едни и същи музикални изпълнители и два филма, но това беше всичко. Ако профилите им в социалните мрежи са действително отражение на живота им… — Той изви нагоре вежди. — Мелиса и Кирстен са били съвършено непознати.

Хънтър споделяше неудовлетвореността на партньора си. Навсякъде, където бяха погледнали, се оказа задънена улица. През изминалите два дни те разговаряха и с някои от приятелите на Мелиса Хоторн и Кирстен Хансен и ги разпитаха за бивши гаджета или флиртове, хора, които може да са отблъснали след опит за романтично сближаване… всеки, който би ги мразил, защото чувствата му към някоя от двете жертви са били несподелени. Крайният резултат беше — нищо.

— Повечето постове на Мелиса Хоторн бяха смешни мемове — обясни Гарсия. — Или снимки на клиентките ѝ с току-що подстригана и фризирана коса. Постовете на Кирстен Хансен бяха малко по-сериозни. Пишеше за дните си в болницата… операциите… колко трудни са били… колко добре са били извършени… и така нататък… един тон снимки на себе си и Трой, заедно, и винаги споменавайки за предстоящата сватба. Също така няколко снимки от родния си град в Дания… тя и родителите ѝ… тя и приятели… обичайните неща. Върнах се една година назад във всичките ѝ профили, прочетох всеки пост и всеки коментар — не се е карала с никого, няма никакви спорове или тормоз, нищо, в което си заслужава да се разровим.

Хънтър кимна и също отмести стола си от бюрото.

— Върви си у дома, Карлос. Петък е. Тази седмица работи извънредно всеки ден. Няма какво друго да направиш тук в кабинета. Отиди си вкъщи, вземи Ана и я заведи на вечеря някъде. Все още е рано.

— Да, знам — отвърна Гарсия и пак погледна часовника си. — Всъщност, налага се да тръгвам. — Той стана и кимна на партньора си. — И наистина ще вечерям навън с Ана… заедно с тъста и тъщата ми.

— О, добре! — Хънтър замълча за момент. — Поздрави ги от мен. Тъщата ти е голяма веселячка.

Гарсия се ухили.

— Да, така е. — Той леко наклони глава настрана. — Съпругът ѝ, не толкова много. — Гарсия изведнъж щракна с пръсти и посочи към Хънтър. — Боже, за малко да забравя. — Той извади мобилния си телефон.

— Какво да забравиш?

Гарсия преписа нещо от телефона си на листче хартия и го сложи на бюрото на Хънтър.

— Това е телефонният номер на Дениз. Тя ме помоли да ти го дам след барбекюто в неделя, но оттогава се случиха толкова много неща, че все забравям.

— Коя? — попита Хънтър.

— Не започвай пак с тези тъпотии. — Гарсия разтегли лице в гримаса, на която Хънтър отвърна с лукава усмивка. — Говоря сериозно, Робърт. Обади ѝ се. Много ще се зарадва и съм сигурен, че също така много ще ѝ хареса, ако се срещнете на вечеря. Както ти каза — още е рано. И знам, че нямаш други планове за тази вечер.

— Така ли? — предизвика го Хънтър. — И откъде знаеш?

— Защото ти никога нямаш планове, Робърт.

Размяната на гневни погледи не продължи дълго.

— Не се шегувам — настоя Гарсия и посочи листчето, което току-що сложи на бюрото на партньора си. — Тя наистина ме помоли да ти дам номера ѝ, Робърт. И ти също работи извънредно всеки ден тази седмица. Сам го каза — няма какво друго да се направи тук в кабинета. — Той посочи таблото. — Преглеждането на снимките или препрочитането на редовете, които убиецът е оставил на местопрестъпленията за не знам кой път, няма да свършат работа в момента, защото вече не можем да разсъждаваме ясно. И двамата се нуждаем от почивка, за да презаредим батериите — да преместим мисловния процес някъде другаде и после пак обратно. — Гарсия взе якето си. — Трябва да ядеш, нали? И една вечер в заведение и с приятна компания със сигурност ще ти се отрази добре. Петък вечер е и ще бъдем на работа чак в неделя, макар да съм убеден, че ти ще работиш.

Хънтър не каза нищо.

— Сериозно, Робърт, обади ѝ се. Дениз е забавна, интелигентна, красива… и неомъжена. — Той замълча, преструвайки се, че се опитва да си спомни още нещо. — А, да… и Дениз обожава уиски. Кога за последен път се наслади на питие с жена, която наистина оценява хубавото шотландско уиски?

Умът на Хънтър се препъна, уловен в миналото за половин секунда. Трейси. Името автоматично изскочи в главата му, но той не го изрече на глас. Не беше необходимо. Карлос го прочете в очите му.

Гарсия спря на вратата и пак погледна Хънтър.

— Не можеше да го предотвратиш, Робърт.

Хънтър насочи очи към партньора си.

— Знам за какво си мислиш, Робърт — добави Гарсия. — Не можеше да спреш Трой.

Хънтър не отговори, но изразът в очите му беше на искрена тъга.

— Направи си услуга, приятелю. Избий случая от главата си за един ден. Обади се на Дениз. В неделя ще ми благодариш. Ако не друго, тя поне ще те разсмее. Гарантирам.

— Тази вечер няма да бъда приятна компания, Карлос — отвърна Хънтър и го погледна в очите. — Мислите ми няма да са там и това няма да е справедливо за онзи, който е с мен, особено за пръв път.

Гарсия кимна.

— Да, но това само означава, че ще трябва да излезете на втора среща. Знаеш поговорката. Ако не успееш първия път… — той направи кратка пауза за ефект, — значи парашутизмът не е за теб.

Хънтър продължи да гледа втренчено партньора си.

Гарсия зачака.

Погледът на Хънтър остана безучастен.

— Еха, нищо? — попита Гарсия. — Нито дори леко разтегляне на устните? Разбра ли шегата?

Хънтър кимна.

— Разбрах я. И да, беше добра шега.

— Видях го по начина, по който се разсмя. — Гарсия използва двете си ръце, за да оправи опашката на косата си. — Сериозно, излез някъде тази вечер, нуждаеш се от това. Отиди да изпиеш едно питие с Дениз. Трябва да се махнеш от този кабинет, да се отърсиш от мислите си.

Вратата се затвори зад Гарсия и Хънтър отмести очи към листчето на бюрото си. Отдавна не беше излизал на вечеря или да пийне с някого.

Въпреки че мисълта започна да набира сила в главата му, Хънтър също така съзнаваше, че Карлос го е прочел като отворена книга. Хънтър наистина мислеше за Трой. Мислеше и за Джанет Ланг. Той говореше с Том всеки ден и питаше за психичното състояние на Джанет, но Гарсия беше прав. В момента Хънтър се нуждаеше повече от всичко друго да се опита да се откъсне от случая, макар и за няколко часа. Мозъкът му наистина беше прегрял и преповтарянето на всичко, с което разполагаха, за не знам кой път, щеше само да засили отчаянието му.

Хънтър погледна часовника си. 19:11.

Ако смяташе да се срещне с Дениз за питие или вечеря, трябваше първо да се прибере вкъщи, да се изкъпе и да се преоблече. Можеше да се срещнат в девет.

Хънтър се облегна назад на стола, скръсти ръце на гърдите си и отново погледна номера на Дениз.

Ами, защо не? — каза си той накрая, но когато посегна към мобилния телефон, апаратът започна да вибрира на бюрото му. Хънтър погледна екрана. Имаше номер, но не и име.

Отговори на обаждането.

— Детектив Хънтър, отдел „Свръхтежки убийства“, лосанджелиска полиция.

— Детектив, обажда се Роджър Уин, барманът в „Дъ Броукън Шейкър“ в хотел „Фрийхенд“. Говорихме в понеделник.

— Роджър — повтори Хънтър и разтърси глава, — „Дъ Броукън Шейкър“. Да, разбира се.

— Ами, вие ми дадохте визитната си картичка и ми казахте да ви се обадя, ако видя онзи тип, за когото питахте. Онзи, който беше тук в бара и говореше с жената, която казахте, че е била убита.

— Да, точно така. — Хънтър се изправи на стола. — Видяхте ли го?

— Да. Всъщност го гледам в момента.

— Какво? — Хънтър скочи на крака. — Къде сте?

— Аз съм в „Шейкър“ — отговори Роджър, чуваше се музика. — Той е тук с една друга жена… доста млада… и красива. По-късно ще вечерят в „Иксчейндж“.

— „Иксчейндж“? — попита Хънтър.

— Да, ресторантът тук, в хотела — обясни Роджър. — Онзи тип и жената се качиха в „Шейкър“ за питие преди вечерята.

— А откъде знаете, че ще вечерят в хотела?

— Когато дойде да поръча питиетата, той ме помоли да прехвърля сметката в „Иксчейндж“. Каза, че имали запазена маса за седем и половина тази вечер.

Хънтър инстинктивно погледна часовника си. 19:15.

— Въпреки че „Шейкър“ и „Иксчейндж“ се намират тук, във „Фрийхенд“ — продължи барманът, — заведенията не са част от хотелската верига. Барът е даден под наем, затова говорим за двама различни собственици и две фирми. Сметките не може да бъдат прехвърляни.

— Разбирам — каза Хънтър и взе якето си. — И сте абсолютно сигурен, че е той? Същият мъж, когото сте видели с Мелиса Хоторн в бара в събота вечерта?

— Да, той е — уверено отговори Роджър.

— Добре. Аз съм в Главното управление на полицията, което е само на километър и половина от вас, и тръгвам. Ще бъда там след пет… най-много десет минути, но направете ми една услуга, Роджър — дръжте го под око. Много е важно.

— Разбира се. Ще направя каквото мога, но тази вечер тук има две партита. Едното започва в седем, а другото е ангажирано за седем и половина. Гостите вече пристигат на тълпи. Ще се опитам да не го изпусна.

— Благодаря.

Те приключиха разговора.

За част от секундата Хънтър изхвърча от кабинета си.