Генезис

36.

Къщата беше скромна — едноетажна, разположена навътре от улицата, с малка морава отпред, централното място заемаше самотно розово дърво табебуя. Пикапът „Форд“ на Трой беше паркиран на алеята зад бял фолксваген „Голф“.

Хънтър спря на улицата, точно пред къщата, но все пак отдели малко време да събере мислите си, преди да тръгне към предната врата. Трябваше да се върне на въпроса за бележката, която беше оставил убиецът, и тъй като не можеше да се отрече, че основната тема и в двете бележки е любовта, или някаква странна изопачена идея за любов, въпросите на Хънтър към Трой трябваше да бъдат деликатни, особено като се има предвид състоянието на младия мъж. Хънтър искаше да го разпита за предишни връзки и партньори и на двамата с Кирстен, за някакви проблеми, които може би са имали в отношенията си, и най-трудната тема от всички, защото при всички положения хората винаги лъжеха за нея — връзки с други, любовници, забежки, влюбвания, секс за една нощ, служебни флиртове, всичко от този род. На този етап никой и нищо не можеше да бъде изключено.

Намерението на Хънтър не беше просто да се опита да разбере дали във връзката на Трой и Кирстен е имало пукнатини. Той искаше да установи някаква връзка между Мелиса и Кирстен, двете жертви, и в момента единственото, с което разполагаше и което ги свързваше, беше темата на двете „любовни“ бележки. Или поне така изглеждаше.

Деветдесет и девет процента от убийците, които избират предварително жертвите си, го правеха по една много конкретна причина — винаги имаше критерий, на който жертвите трябваше да отговарят. Понякога беше нещо елементарно като физическа прилика — цвят на косата или очите, ръст, тип тяло, размер на гърдите и така нататък. Друг път беше черта на характера или маниер — звукът на гласа им, как си играят с косата си, когато са нервни; начинът, по който отмятат назад глава, когато се смеят… Можеше да е какво ли не, от простичко до сложно, но каквото и да е, това беше задействащият механизъм. Именно това отключваше целия процес в главата на убиеца и в това се състоеше проблемът с разпознаването на такива критерии, защото не беше задължително задействащият механизъм да има някакво значение или логика за друг, освен за самия убиец.

Преди да слезе от колата, Хънтър провери телефона си за съобщения от Гарсия, който беше отишъл в таксиметровата фирма, за да говори с шофьора, който закарал Мелиса Хоторн до дома ѝ, след като тя си тръгнала от рождения ден на приятелката си.

Нямаше съобщения.

Хънтър стигна до предната веранда, където повечето жълта боя се беше напукала и олющила и разкриваше много стар и избледнял зеленикав пласт отдолу, натисна звънеца и зачака. Беше се обадил предварително и говори с госпожа Фостър. Отначало тя не беше съгласна с посещението на Хънтър и това беше напълно разбираемо. Тя му каза, че Трой е в много тежко душевно състояние и въпросите в този момент само ще влошат нещата за него и Хънтър вероятно няма да получи добри отговори. Хънтър не оспори думите ѝ, но спокойно обясни проблема с времето и с посттравматичния стрес. Ако има шанс да получи по-надеждни отговори, не можеше да отлага.

Той се приготви отново да натисне звънеца, когато чу уморени стъпки отвътре. Миг по-късно госпожа Фостър отвори вратата.

Хънтър я беше видял в ранните часове на утрото, когато тя и Брет, братът на Трой, дойдоха да го вземат от дома му в Алхамбра. Сега госпожа Фостър изглеждаше съвсем различна. Очите ѝ бяха подпухнали и той разбра, че е плакала през по-голямата част на деня.

Тя накара Хънтър да обещае, че ще бъде колкото може по-кратък и че въпросите трябва да спрат, ако Трой почувства, че му идва в повече, и най-после го покани в дневната, която изглеждаше твърде малка за количеството мебели и предмети в нея.

— Моля, седнете — каза госпожа Фостър и посочи зоната с диван и два фотьойла. — Ще отида да доведа Трой.

Тя излезе от стаята, а Хънтър насочи вниманието си към някои от многобройните снимки в рамки, които украсяваха стените. Всичките бяха семейни фотографии и само след секунда той осъзна, че са подредени в хронологичен ред, от ляво надясно. Госпожа Фостър несъмнено беше много горда съпруга и майка.

Хънтър веднага позна Трой, дори на снимките, на които изглеждаше само две-тригодишен. От фотографиите ставаше ясно, че Трой и брат му са развили много силна физика доста отрано. И двамата бяха играли във футболните отбори в гимназията и както изглеждаше, Трой се е пробвал и в сърфинга. Съдейки по снимките, Трой явно е бил щастливо дете, защото се усмихваше лъчезарно на повечето от тях.

Хънтър тъкмо беше започнал да разглежда серия снимки, на които Трой държеше сърф, когато чу провлечени стъпки зад гърба си.

— Баща ми обожаваше да ни води на плажа.

Хънтър се обърна и видя Трой, който стоеше на вратата между дневната и коридора, водещ към останалата част на къщата. Госпожа Фостър стоеше зад него.

За по-малко от един ден Трой сякаш се беше смалил наполовина. Тялото му сякаш се беше свило, раменете му бяха прегърбени и брадичката му беше клюмнала под невидимата тежест на скръбта и загубата. Русата му коса беше рошава и очите му бяха подпухнали и зачервени. Когато Хънтър го погледна, Трой изсумтя през запушения си нос и вдигна над лактите си ръкавите на зеления си суитшърт. Външният му вид се допълваше от черно долнище на анцуг, черни чорапи и сини чехли.

— Карате ли сърф? — попита Хънтър и посочи снимките.

Трой наклони глава наляво и повдигна вежди.

— Опитвах се. Не бях много добър.

— Плажът Санта Моника? — попита Хънтър, защото знаеше, че Санта Моника е страхотен плаж за начинаещи сърфисти.

— Да — кимна Трой. — Често ходехме там, когато татко беше жив.

Хънтър почувства, че в основата на гърлото му започва да се образува буца. Последното, което искаше, беше да напомни на Трой за друга болезнена загуба.

— Съжалявам — само това можа да каже, въпреки че го изрече искрено. Хънтър отстъпи от стената със снимките и се приближи до дивана.

Трой го последва.

— Ще ви донеса нещо за пиене — предложи госпожа Фостър. — Какво ще кажете за студен чай от праскови?

— За мен, не, мамо — отговори Трой и спря до единия фотьойл. За момент придоби такъв вид, сякаш не можеше да си спомни защо е в дневната.

— Детектив? — Госпожа Фостър погледна Хънтър.

— С удоволствие, би било чудесно. Много ви благодаря.

— Ще донеса и на теб, Трой — обърна се тя към сина си. — Ще ти направя и сандвич — пастърма, сирене и горчица в ръжено хлебче — любимият ти.

— Не съм гладен, мамо — прошепна Трой.

— Трябва да ядеш, Трой.

Това беше заповед на майка, не предложение.

Трой изглеждаше така, сякаш няма сили да спори за нищо. Тъжните му очи откриха място върху килима и се втренчиха в него.

— Сандвич, детектив?

— Не, благодаря. Само студен чай ще бъде прекрасно.

Веднага щом госпожа Фостър излезе от стаята, Трой примига и погледна Хънтър.

— Научихте ли вече нещо? — попита той. Гласът му трепереше, а очите му отново започваха да изглеждат безжизнени.

— Изминаха по-малко от двайсет и четири часа, господин Фостър — отвърна Хънтър.

— Баща ми беше господин Фостър. — Трой посочи с палец към снимките на стената. — Аз съм само Трой. И това означава „не“, нали? Не знаете нищо.

— Какво ще кажеш да седнем? — попита Хънтър и посочи дивана и фотьойлите. — Искам да ти покажа нещо.

Думите му привлякоха интереса на Трой.

— Какво? Какво имате?

— Моля — настоя Хънтър.

Трой седна на единия фотьойл. Разбираемо, той искаше отговори и ги искаше незабавно, но Хънтър беше попадал в подобна ситуация много пъти и знаеше, че хората в положението на Трой са много по-склонни и готови да отговарят на трудни въпроси, каквито трябваше да зададе, ако видят, че разследването бележи някакъв напредък. Най-добрият начин беше да му подава по малко информация — даваш малко, получаваш малко. Това беше психологически трик и често работеше добре.

Хънтър се настани в далечния ляв край на дивана, близо до фотьойла, на който беше седнал Трой, и извади от джоба си разпечатката и портрета по описание на „Мазния Марк“.

— Знам, че изображенията не са от най-добрите — започна той, — но за жалост са всичко, което успяхме да открием засега. — Хънтър ги подаде на Трой. — Искам да ги разгледаш и да ми кажеш дали си виждал този човек.

Трой взе разпечатката и портрета по описание, но им хвърли само един бегъл поглед.

— Той ли е? — попита Трой. Гласът му пак трепереше, но този път от друго чувство. — Той ли е копелето, което стори това на Кирстен?

Показването на изображение като това на разпечатката на човек в състоянието на Трой винаги криеше опасност. Тъй като настояваше за отговори, човешкият мозък автоматично се опитваше да опрости каквото може в двоичен отговор „да/не“.

Хънтър го очакваше.

— Знаеш, че не е толкова просто, Трой.

Психологически трик номер две — Хънтър наблегна на думата „знаеш“, за да покаже на Трой, че не се отнася снизходително към него. Тъкмо обратното, признаваше знанията му.

— Всяко разследване е като подреждане на картинен ребус на живо — обясни Хънтър със спокоен глас. — Трябва да свържем отделните парчета, докато получим пълната картина, или поне по-ясна картина. Едно-единствено парче никога не завършва пъзела. — Той посочи разпечатката в ръката на Трой. — В момента човекът на това изображение е едно-единствено откъснато парче, което искаме да идентифицираме, за да разговаряме с него.

— Защо? — намръщи чело Трой. — Как така той е парче от ребуса?

Умът му отново прескачаше препятствия.

— Именно — отвърна Хънтър и му направи знак да забави малко. — Той може да няма нищо общо с нашия пъзел. Няма как да знаем, докато не го намерим и не говорим с него.

— Добре — съгласи се Трой. — Но каква е връзката му със случилото се с Кирстен? Откъде взехте тази снимка?

Тъй като умът на Трой беше отчаян, ако Хънтър разкриеше всичко наведнъж, имаше вероятност съзнанието на Трой да започне да създава спомени и образи, които не съществуват реално. Хънтър не искаше да поема този риск.

Давай малко — получавай малко.

— Моля те. — Хънтър отново кимна към разпечатката. — Първо погледни тези изображения и след малко ще ти изясня нещата.

Трой най-после отстъпи и се втренчи в изображенията.

— Може би си го виждал някъде на вашата улица или дори в оръжейния ти магазин?

— Моят магазин? — озадачено попита Трой. — Защо ще идва в моя магазин?

Още една малка вероятност.

Хънтър и Гарсия бяха стигнали до заключението, че който и да е убиецът, той е следил и наблюдавал не само Кирстен, но и Трой. Фактът, че беше нанесъл удара си, когато Трой е бил извън града и че е карал същия пикап като този на Трой, не беше случайност, но нямаше нужда Трой да знае тази информация.

— Само изказвам предположения — обясни Хънтър. — Не се опитвай да си спомниш дали си го видял само на вашата улица. Може да е било на друго място — местния супермаркет, парка, фитнес залата, оръжейния ти магазин… все някъде.

— Това ли са единствените изображения, които имате? — попита Трой, след като една минута гледа разпечатката.

— За съжаление, да.

Трой отново насочи поглед към двата листа хартия и след още една минута въздъхна отчаяно.

— В главата ми е пълна бъркотия, детектив. Вече нищо няма смисъл тук. — Той почука с показалец по слепоочието си. — Тези изображения не ми говорят нищо.

— Разбирам, но си заслужаваше да се опиташ.

— Защо този образ е толкова лош? — попита Трой и посочи разпечатката. В тона му прозвуча умолителна нотка. — Откъде го взехте? И защо мислите, че този тип, който и да е той, може да е част от нашия пъзел?

Трой вече проявяваше интерес и се беше включил в играта. Той току-що употреби местоимението „нашия“ по своя воля, спонтанно.

Отново давай малко — получавай малко.

— Изображението е от камера за наблюдение в хотелско фоайе в центъра на града. — Хънтър вдигна ръка, за да направи знак на Трой да не говори. Не искаше Трой да си въобразява, че Кирстен може да е използвала хотел в центъра на Лос Анджелис за любовни срещи. — Това е във връзка с друго местопрестъпление… друго разследване, с което може би има връзка.

— Какво? — Очите на Трой се превърнаха в две огромни стъклени топчета. — Как? Каква връзка? Какво друго местопрестъпление? — Въпросите се сипеха като удари с кинжал.

Преди Хънтър да успее да поясни, госпожа Фостър се върна в дневната, носейки поднос с флорални мотиви и кана със студен чай, две стъклени чаши и чиния със сандвич, старателно разрязан на четири триъгълника.

— Заповядайте — каза тя и остави подноса върху масичката за кафе между дивана и фотьойлите. Даде чаша на Хънтър и му наля студен чай, а после направи същото и за сина си.

— Много ви благодаря — каза Хънтър. — Много сте любезна.

— Няма защо — отвърна госпожа Фостър и подаде на Трой сандвича.

— Мамо, казах ти, не съм гладен.

— Нарязан е на четвъртинки, Трой — отговори тя. — Изяж поне едната.

— Може би по-късно — каза той и остави чинията върху подноса.

Госпожа Фостър му отправи поглед, какъвто може да отправи само една майка.

Трой зачака, но вместо да излезе, тя се настани на втория фотьойл.

— Мамо — рече Трой. — Тук сме по средата на нещо, ако не възразяваш.

— Съвсем не — отговори тя, облегна се назад и кръстоса крака. — Вие вършете работата си, момчета. Не обръщайте внимание на старица като мен.

Погледът на Трой се стрелна към Хънтър и после отново към майка му.

— Не, мамо. Би ли ни оставила насаме, моля те?

— О, искаш да изляза? — Госпожа Фостър се престори на изненадана.

— Да. Ако нямаш нищо против.

Съдейки по изражението на лицето ѝ и начина, по който тя изправи рамене, Хънтър се досети какво предстои.

— Това е моята къща, Трой. Мога да седя в която стая искам, по дяволите. — Тя посочи Хънтър. — Детектив Хънтър ми обеща, че няма да те разстройва с въпросите си. Не че не му вярвам. — Госпожа Фостър неочаквано погледна „майчински“ Хънтър. — Но ако ти е все едно, бих искала да седя тук и сама да преценя.

Трой изпъшка.

— Не се нуждая от бавачка, мамо. Голям мъж съм.

— Знам — отвърна тя и посочи с пръст нагоре. — Знаеш ли какво е това над главата ти?

Хънтър прехапа устни. Трой нямаше да спечели този спор.

— Моят покрив. Ключовата дума тук е „моят“. — За част от секундата тонът ѝ се промени от властен в свръхнежен. — Само се държа като майка, Трой. — В гърлото ѝ, изглежда, заседнаха сълзи. — Сърцето ми се къса, като те гледам как страдаш, синко, и не знам какво да направя, за да се почувстваш по-добре. — Нежността в очите ѝ беше обезоръжаваща и в същото време заразна.

Трой хвана ръката ѝ, докато преглъщаше сълзите си.

— Знам, мамо. Знам.

Госпожа Фостър си пое дъх през носа, за да се успокои.

— Няма да се обаждам. Обещавам. Само ще седя тук.

Трой пусна ръката ѝ и отново насочи вниманието си към Хънтър.

— Щяхте да ми разказвате за някакво друго местопрестъпление и евентуална връзка. Какво местопрестъпление? Каква връзка?

На лицето на госпожа Фостър се изписа въпросително изражение.

Хънтър бръкна в джоба си, извади друго изображение, този път снимка на Мелиса Хоторн, и я подаде на Трой.

— Знаеш ли коя е тази жена? Виждал ли си я?

Любопитството надделя и госпожа Фостър се наведе надясно, протягайки врат, за да види снимката.

Трой дълго я гледа.

Хънтър отпи малка глътка студен чай и кимна одобрително на госпожа Фостър.

— Много е вкусен. Благодаря.

Тя се усмихна гордо.

— Домашен е.

— Не, не мога да кажа, че знам коя е тази жена — призна накрая Трой и леко поклати глава. — Не мисля, че съм я виждал. Коя е тя?

— Името ѝ е Мелиса — отговори Хънтър. — Мелиса Хоторн. Познато ли ти е името? Чувал ли си го?

Трой се замисли и присви очи, докато преравяше паметта си и се мъчеше да си спомни.

— Не, не бих казал.

— А можеш ли да ми кажеш дали тя е била приятелка на Кирстен, или не? — настоя Хънтър.

Трой отново съсредоточи вниманието си върху снимката.

— Дори да ѝ е била приятелка, не съм я виждал. — Той погледна Хънтър. — Защо? Била ли ѝ е приятелка?

— Не знаем — отговори Хънтър. — Надявахме се, че ти ще можеш да го потвърдиш, или да го отречеш.

Трой пак се вгледа в снимката.

— Ако са били приятелки, не са били близки — увери го Трой. — Не съм я виждал. В болницата ли работи?

— Не. Била е фризьорка. Знаеш ли къде правеше косата си Кирстен? Маникюр? Педикюр? Такива неща?

Трой кимна, но преди да отговори, трябваше да преглътне буцата, която явно беше заседнала в гърлото му.

— Кирстен ходеше в един салон малко по-нататък по улицата от нашата къща. Нарича се… — Той допря пръсти до челото си. — Нещо с „прически“. „Смесени прически“ или „Разни прически“… нещо такова. Не си спомням точно, но лесно ще го намерите. В японския мол е, на ъгъла на „Саут Гарфийлд“ и булевард „Вали“. Там ли работи? — Трой кимна към снимката и после я върна на Хънтър.

Преди Хънтър да успее да отговори, телефонът на Трой, който беше на масичката за кафе пред тях, изпиука три пъти, известявайки получаването на съобщение. Трой обърна глава, за да погледне екрана и веднага се сепна. Съобщението беше от непознат номер. Началото привлече погледа му.

„Кирстен.“

Началото на съобщението също така показваше, че към него е прикрепен видеозапис.

— Извинете ме за секунда — каза той и взе телефона.

Докато Трой отключваше телефона и отваряше съобщението, Хънтър отпи още една малка глътка студен чай.

Когато видеозаписът започна да тече екрана на мобилния телефон на Трой, очите му сякаш изгубиха напълно живота, който беше останал в тях.

— О, боже мой!

Ръцете му се разтрепериха още преди думите да се отронят от устата му.

И тогава Хънтър се сети за видеоклипа, който убиецът беше изпратил на сестрата на Мелиса в деня след убийството ѝ.

Толкова много се беше случило през последните няколко дни… Хънтър трябваше да се опита да свърже толкова много парчета от пъзела и да открие смисъла им, че едно от тях беше успяло да се изплъзне от паметта му — фактът, че убиецът имаше седми етап в метода си на действие.