Генезис

11.

— „В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти“ — цитира Гарсия, когато двамата с Хънтър се качиха в колата му. — Какво, по дяволите, мислиш, че означава това?

Хънтър стисна устни и поклати глава.

— Не съм сигурен. Може да е ред от любовно или друго стихотворение… Може да е от текст на песен… реплика от филм… или нещо, което самият извършител е измислил.

— Значи не си го виждал преди, така ли? — попита Гарсия.

Хънтър се намръщи.

— Не. Защо да съм го виждал?

— Защото четеш много… много повече от мен. Само питам, в случай че си попадал на това изречение някъде.

— Не си спомням, но ще кажа на отдел „Проучвания“ да проверят.

Те се върнаха в сградата на Главното управление на полицията и решиха да си поделят работата за следобеда. Гарсия отиде да говори с Кели-Ан Телър, приятелката на Мелиса Хоторн, чийто рожден ден бяха празнували в събота вечерта, а Хънтър пое задачата отново да се опита да разпита Джанет, доведената сестра на Мелиса, която живееше в малък едностаен апартамент с гаджето си, Томас Молина. Жилището се намираше на по-малко от пет пресечки от дома на Мелиса.

Хънтър паркира на улицата, точно пред блока на Джанет. Сградата беше семпла, с мръсна жълта фасада, прозорци с бели рамки и два малки балкона. Домофонът на входа не работеше, но заключващият механизъм на външната врата беше повреден и това означаваше, че вратата никога не се заключва. Хънтър я бутна, отвори я и се качи по стълбите на първия етаж.

Апартаментът на Джанет беше номер сто и две, втората врата вдясно по тесен коридор без прозорци. Двете флуоресцентни тръби на тавана ту светваха, ту угасваха като стробоскоп. Нямаше звънец. Хънтър почука три пъти и зачака. Беше се обадил предварително и разговаря с Томас, гаджето на Джанет, който каза, че не е сигурен колко ще му помогне Джанет. Тя все още била в шок и от вчера не правела нищо друго, освен да плаче. Снощи, след пристъп на истерия, се наложило да я натъпчат с успокоителни, за да заспи.

Хънтър се беше сблъсквал със същото положение толкова много пъти, че им беше изгубил броя. Много често разпитът на някой, който все още е в шок, довеждаше или до много ненадеждна информация, или до абсолютно нищо, но Джанет не беше станала свидетел на престъпление. Онова, което Хънтър искаше да я попита, не разчиташе на оперативната ѝ памет.

Той се приготви да почука отново, когато чу тежки стъпки, които се приближаваха отвътре. Шпионката потъмня и Хънтър показа служебната си карта. Две секунди по-късно вратата се отключи. Отвори я висок метър и осемдесет и пет афроамериканец с атлетично телосложение. Беше с черно долнище на анцуг и фланелка в лилаво и златисто на „Ел Ей Лейкърс“, с номер осем на гърдите. Черно-сиви татуировки покриваха ръцете му. Косата му беше подстригана късо, във военен стил, а наболата му брада беше професионално подрязана, за да подчертае челюстта му. Изглеждаше на двайсет и пет години.

— Томас Молина? — попита Хънтър и погледна в очите младия мъж, който оглежда детектива и служебната му карта няколко секунди. — Аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. Говорихме по телефона.

— Наричай ме Том — отвърна младият мъж. Гласът му съответстваше на силното му тяло. — Само майка ми ме нарича Томас. И го прави само когато е ядосана.

Хънтър зачака, но Том не добави нищо повече.

— Може ли да вляза?

Том се поколеба за момент.

— Не знам, пич. Както казах по телефона, от вчера Джанет не прави нищо друго, освен да плаче, понякога истерично. Най-после се успокои малко. Ако говориш с нея, пак ще започне.

— Разбирам, Том, и ако имахме избор, нямаше да безпокоя госпожица Ланг или теб, но за разследването ни наистина е важно да говоря с нея. Ще бъда кратък, доколкото е възможно.

Том наклони глава и се замисли върху думите на Хънтър.

— Добре, влез — съгласи се накрая той, отвори широко вратата и отстъпи вляво.

— Благодаря.

От външната врата се влизаше направо в дневната на апартамента, малка и скромно обзаведена. Джанет седеше до единствения прозорец в стаята, с изглед на запад, до кръгла масичка с четири стола. На масата до нея бе сложена малка чиния с недокоснат сандвич с шунка и сирене и чаша мляко.

Тя не погледна Хънтър.

— Казах ти, брато — прошепна Том и посочи Джанет. — Тя не говори много. Дори не яде.

Джанет Ланг изглеждаше няколко сантиметра по-висока и може би десетина килограма по-тежка от сестра си. С черна коса, късо подстригана, и лице с форма на бадем. Очите ѝ бяха големи, леко издължени нагоре в ъгълчетата. Кожата ѝ изглеждаше половин нюанс по-светла от тази на Мелиса, с деликатни рамене и малки и изящни ръце. Червеният лак на ноктите ѝ беше олющен.

— Взимала ли е някакви лекарства през последните два-три часа? — попита Хънтър. — Успокоителни… нещо?

— Не, брато, нищо — отговори Том.

Хънтър кимна в знак, че разбира, а после се приближи до масичката и седна срещу Джанет.

Тя не откъсна очи от света отвъд прозореца.

— Здравейте, госпожице Ланг — каза той със спокоен глас като на лекар. — Помните ли ме? Аз съм детектив Робърт Хънтър. Говорихме вчера.

Джанет не помръдна. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Госпожице Ланг — започна Хънтър. — Знам, че в момента ви е ужасно трудно. Знам, че не ви се говори… нито с мен, нито с някой друг, но ако може да ви задам само още няколко въпроса, това наистина ще помогне на разследването ни. — Той млъкна и зачака.

Без да поглежда Хънтър, тя стисна очи и по лицето ѝ започнаха да се стичат сълзи. Джанет преглътна с пресъхнало гърло.

Хънтър извади хартиена кърпичка от джоба на якето си и ѝ я предложи.

Тя не я взе.

От опит Хънтър знаеше, че общо взето в такива ситуации най-добрият подход е направо да ѝ зададе първия въпрос. И той се приготви да направи точно това, когато Джанет го изпревари.

— Защо? — попита тя. Една сълза се търкулна към върха на носа ѝ. — Защо някой би сторил това на Мел?

Хънтър разбра, че Джанет всъщност не очаква отговор, защото никой отговор не би прозвучал достатъчно смислено. Тя всъщност търсеше отдушник на гнева си… на мъката… на болката. Той не каза нищо, оставяйки я да продължи.

— Видяхте ли какво е направил на сестра ми? — В гласа ѝ имаше толкова много болка, че от време на време изпискваше. — Видяхте ли лицето ѝ… устата? Що за чудовище би причинило такова нещо на друго човешко същество? На някого като Мел?

Джанет избухна в ридания и цялото ѝ тяло се разтресе от мъка.

Хънтър почувства странна тъга, която се обви около сърцето му и бавно започна да го стяга. Риданията, болката… това беше само началото на онова, което предстоеше за Джанет Ланг. Откриването на изтезаваното и осакатено тяло на любим човек разполагаше със силата да порази някой много повече, отколкото просто да разстрои човешкия мозък. Можеше да го помрачи. И само времето щеше да покаже какви поражения е претърпяла психиката на Джанет.

Хънтър не я притисна и плъзна поглед към лавиците в ъгъла, където имаше няколко снимки в рамки. На повечето от тях беше Мелиса. Винаги с усмивка, която изглеждаше по-широка от нея… от целия свят. Дипломата на Джанет от гимназията разделяше фотографиите на две групи.

— Мел беше най-милият човек, когото може да срещнете — каза Джанет, сякаш проследи погледа на Хънтър към снимките. Гласът ѝ все още трепереше. — Тя беше дружелюбна, състрадателна. Разбираше, прощаваше… — Джанет леко поклати глава. — Не говореше нищо лошо за никого. Винаги виждаше доброто в другите… никога лошото. Винаги беше готова да се усмихне и усмивката ѝ беше заразителна. Винаги с оптимистичен коментар, колкото и лошо да беше положението. — Джанет най-после откъсна очи от прозореца и погледна Хънтър. — Мел беше повече от моя голяма сестра. Тя беше най-добрата ми приятелка. Единственият човек, който винаги ме подкрепяше, каквото и да се случи. Единственият човек, на когото можех да разчитам за всичко. Никога не съдеше… не критикуваше… винаги помагаше. Много я уважавах.

Хънтър мълчеше поради две причини: първо, думите щяха да бъдат най-безсмисленото нещо, които можеше да предложи на Джанет в момента; и второ, тя говореше и той искаше точно това. Само трябваше да намери подходящ момент, за да зададе въпросите си.

Хънтър отново ѝ подаде хартиената кърпичка и Джанет пак не я взе. Предпочете да използва лявата си ръка, за да избърше сълзите от лицето си.

— Вчера ми казахте, че сестра ви не се е срещала с никого. Имам предвид романтична връзка. Така ли е?

Джанет си пое дъх през носа и после кимна.

— И сте сигурна, че щеше да ви каже, ако се вижда с някого?

Тя пак кимна.

— Разговаряхме за всичко. Мел не би имала причина да крие такова нещо от когото и да било, най-малко от мен. Тя ми се доверяваше.

— Добре. И също така ми казахте, че последният път, когато сте говорили със сестра си преди купона в събота, е било в сряда, така ли?

Този път Джанет не кимна. Главата ѝ клюмна.

— Срещнаха се на вечеря — обади се Том. — Джанет и Мел вечеряха или обядваха заедно най-малко два пъти седмично. Последният път беше в сряда.

— Освен това говорихме за малко по телефона — добави Джанет. — Преди купона. Само я попитах какво ще облече и в колко часа мисли да отиде.

— И сестра ви не спомена нищо за някого, с когото може да се е запознала наскоро?

— Не — отговори Джанет след кратко мълчание.

— Доколкото знаете, последният човек, с когото се е срещала или е имала романтична връзка, е бил Кевин Гарисън, бившето ѝ гадже.

Джанет отново замълча. Очите ѝ блуждаеха из стаята като изгубени души.

— Госпожице Ланг? — попита Хънтър, опитвайки се отново да привлече вниманието ѝ.

Изминаха още две секунди, преди погледът ѝ да се спре на лицето му, и тя кимна.

— Да. Кевин.

— Помните ли колко време се срещаха?

Джанет пак млъкна, но Том отговори:

— Те започнаха да се срещат горе-долу по същото време като Джанет и аз. Ние сме заедно малко повече от две години и половина, затова бих казал, че те са били заедно около две години, нали, миличка?

Джанет най-после кимна.

— Да, около две години. — Гласът ѝ пак потрепери.

— И казахте, че са се разделили преди шест месеца, така ли?

— Да.

— Кевин проявявал ли е насилие към сестра ви? — продължи по темата Хънтър.

— Кевин беше задник в много отношения — каза Том. — Няма съмнение в това, но никога не е проявявал насилие към Мел, нито дори ѝ е повишавал тон. Поне ние не знаем. — Той отмести поглед към Джанет, която поклати глава.

— Не — потвърди тя. — Той не беше насилник.

— Знаете ли къде мога да го намеря? Искам да му задам няколко въпроса.

Джанет не отговори. Вгледа се в ръцете си и смачканата хартиена носна кърпичка, която държеше.

— Кевин е голям запалянко по фитнеса — пак се обади Том. — Тренира пет-шест пъти седмично. Рано сутрин.

— Знаеш ли в коя спортна зала?

— Да, той тренира в „Сикс Пакс“ в Кълвър Сити.

— Мелиса имаше ли почитатели? — попита Хънтър. — Хора, които са я следвали в социалните мрежи. Понякога тези хора може да станат проблематични. Споменавала ли е за някого, когото е смятала за твърде настойчив или плашещ, или може би някой, който я е карал да се чувства неудобно по някакъв начин? Може би да ѝ е изпращал неприлични снимки или само… романтични стихотворения или цитати, или нещо подобно?

Джанет отново използва смачканата носна кърпичка, за да избърше носа си.

— Не съвсем.

Хънтър ѝ предложи нова.

— Не съвсем не означава точно „не“ — отбеляза той.

— Понякога Мел получаваше по някоя гола снимка — обясни Джанет. — Случва се. Някои кретени мислят, че могат да смаят жена с големината на пенисите си или с липсата ѝ. Мел и аз се смеехме всеки път, когато тя получеше такава снимка.

— Често ли се случваше?

— Не. Няколко пъти.

— Имаше ли такъв случай наскоро?

— Хмм… — Тя поклати глава. — Не, не мисля. Не си спомням. — Джанет наведе брадичка към гърдите си, а после я вдигна, отвори широко очи и погледна Хънтър. — Почакайте… Мел бъбреше с някого на бара в събота вечерта.

— Бъбрела е с някого?

— Да — потвърди Джанет. — Когато си тръгвахме, искахме да ѝ кажем довиждане. И Мел седеше до бара и разговаряше с един мъж — висок, с черна коса.

— Гост на рождения ден?

— Не, не мисля — каза Том. — Кели-Ан беше запазила секция до басейна за празненството — обясни той, — но барът работеше както обикновено. Мисля, че мъжът беше отишъл там за питие.

— Казахте, че те бъбрели. В какъв смисъл?

— Смееха се, флиртуваха, забавляваха се, сещате се.

— Мислите ли, че Мелиса може да го е поканила в дома си за едно питие преди лягане?

Джанет го погледна с тъжни очи.

— Съмнявам се — малко обидено отговори тя. — Сестра ми не си падаше по свалките за една нощ.

Хънтър знаеше, че сексът може да означава различни неща по различно време. Може би в онази нощ Мелиса се е нуждаела от емоционалното и физическото облекчение, което сексът може да донесе на човек. Или пък се беше надявала, че онова, което ще се случи в тази нощ, може да се развие в нещо по-сериозно, отколкото само еднократен секс. Имаше много сценарии, които Хънтър можеше да използва, за да възрази на твърдението на Джанет, но никой от тях няма да промени нещата… и всичките, колкото и дипломатично да се изрази Хънтър, можеха да прозвучат обидно. Той реши да пропусне тази тема и да продължи нататък.

— Когато отидохте да ѝ кажете довиждане, Мелиса запозна ли ви с мъжа, с когото разговаряше? — попита Хънтър. — Спомняте ли си името му?

Том присви очи и погледна Джанет.

— Да, запозна ни — отговори той. — Но не си спомням името му. А ти, миличка?

Джанет пак поклати глава, без да каже нищо.

— И кога беше това? В колко часа си тръгнахте от купона?

Том погледна Джанет, но тя пак беше зареяла поглед навън през прозореца в почти кататоничен унес.

— Към дванайсет и половина след полунощ — отговори той. — Може да е било един без петнайсет… не по-късно.

Хънтър си записа това.

— А Мелиса? Тя спомена ли как ще се прибере вкъщи? Щеше ли да я закара някой от партито?

— Не — пак отговори Том. — Не спомена нищо дали някой ще я закара. Джанет я попита, когато си тръгвахме. Мел каза, че ще вземе такси.

— Добре е да знам това — отбеляза Хънтър и си го записа.

— Защо? — разтревожено попита Том. — В дома ѝ имаше ли следи, че Мел е имала компания в онази нощ? Втора чаша за вино? Още една мокра хавлия за баня? Следи върху чаршафите? Нещо такова?

Хънтър го погледна с любопитство.

— Гледам криминалния канал — някак самодоволно обясни Том.

Хънтър положи усилия да не завърти очи.

— Не, не намерихме втора чаша за вино, нито още една мокра хавлия за баня, или нещо друго, но никъде не открихме и следи от влизане с взлом — нито по вратите, нито по прозорците. Затова има вероятност Мелиса доброволно да е пуснала нападателя в дома си.

Думите на Хънтър отново привлякоха вниманието на Джанет към него. Той си пое дъх през носа и го изпусна през устата си, а после добави:

— Намерихме бележка.

— Бележка? — попита Джанет. — Каква бележка?

— Романтична, както изглежда. — Хънтър бръкна в джоба на якето си, извади мобилния си телефон и ѝ показа снимката, която беше направил на бележката в моргата.

Том се приближи до тях да я види.

Джанет прочете думите в бележката — „В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти“ — и в очите ѝ отново бликнаха сълзи.

Хънтър ѝ предложи нова хартиена кърпичка.

— Къде я намерихте? — попита Том.

— В кухнята — излъга Хънтър. Не виждаше смисъл да засилва болката на Джанет, като разкрие, че убиецът е насилил сестра ѝ, като е пъхнал бележката в тялото ѝ.

Джанет отправи въпросителен поглед към Хънтър. Тя беше открила трупа и явно не си спомняше да е видяла бележка в кухнята на сестра си.

— Беше сгъната — поясни Хънтър и посочи гънките в хартията, които се виждаха на снимката. — Оставена беше до печката.

Джанет отново погледна снимката на телефона на Хънтър и се разрида.

— Имате ли представа кой може да е написал тези думи на сестра ви? — попита той. — Възможно ли е да е бил… Кевин?

На Джанет ѝ бяха необходими няколко дълги секунди, за да овладее сълзите си. И после хвърли бомбата.

— Не знам дали тези думи са на Мел, или не. Не знам да е писала стихове или нещо такова, но това… — Тя посочи снимката. — Това определено е почеркът на Мел.