Генезис

44.

С включени сирени, Хънтър и Гарсия успяха да стигнат до Силмар и къщата на госпожа Фостър за по-малко от двайсет и пет минути. Пред алеята беше паркирана полицейска кола, а на улицата стояха няколко съседи. Израженията им бяха мрачни. Разговаряха шепнешком. До външната врата на къщата бе застанал униформен полицай.

Гарсия спря до черно-бялата патрулна кола и двамата с Хънтър хукнаха към къщата и бързо показаха служебните си карти на полицая, докато профучаваха покрай него.

Госпожа Фостър седеше на дивана в дневната. Дрехите ѝ, ръцете и част от лицето и шията ѝ бяха изцапани с кръв. По скърбящото ѝ лице се стичаха сълзи и тялото ѝ трепереше. Брет, братът на Трой, седеше до нея. Силните му ръце бяха прегърнали дребното тяло на майка му, опитваше се да я утеши, доколкото може, въпреки че и той трепереше не по-малко от нея и плачеше.

На единия фотьойл срещу тях седеше жена, облечена със сини джинси, бяла блуза и тъмно делово сако. Черната ѝ коса беше сресана зад ушите и прибрана с две шноли. В ръцете си държеше тефтерче.

Хънтър влезе в стаята и госпожа Фостър го изгледа мълчаливо. Наклони глава наляво и леко отвори уста, сякаш се приготви да каже нещо, но не излязоха думи. Тя издаде пронизителен писък, толкова изпълнен с болка и мъка, че телата на Хънтър и Гарсия се сковаха от звука.

До входа на коридора, който водеше към останалата част на къщата, стоеше втори униформен полицай. Хънтър го погледна и полицаят отмести очи към коридора.

— Там вътре — каза той.

Хънтър се втурна в коридора, бързо последван от Гарсия. Те стигнаха до първата врата вдясно и спряха. Въздухът бе натежал от тъга и отчаяние, като някакъв огромен и невидим облак, надвиснал над всеки, който се приближи.

Гарсия изкриви лице в гримаса, когато двамата с Хънтър видяха сцената.

Стаята беше квадратна, с двойно легло до отсрещната стена, гардероб вляво и шкаф до вратата. На нощното шкафче вдясно от леглото имаше отворена бутилка бърбън. Три четвърти бяха изпити. Завивките на леглото, таблата, нощното шкафче, две от стените и част от тавана бяха изпръскани с кръв. На пода, вдясно от леглото, лежеше тялото на Трой Фостър в локва собствена кръв. Лицето му беше напълно деформирано и най-малко една трета от главата и черепа му липсваше. Детективите не видяха оръжие никъде, но във въздуха все още се носеше лек мирис на барут.

— Исусе Христе! — промълви Гарсия, спусна ръце от двете страни на тялото си и напълни дробовете си с въздух.

Хънтър стоеше вцепенен. Очите му издаваха объркване, а гърлото му пресъхна.

Двамата чуха стъпки, приближаващи се към тях откъм дневната, но не отместиха очи от сцената.

— Аз съм детектив Луиза Карсън от участъка във Вали — каза тъмнокосата жена, която седеше в дневната с госпожа Фостър.

Двамата не отвърнаха нищо.

Тя зачака.

Гарсия я погледна пръв.

— Извинете. Аз съм детектив Карлос Гарсия, а това е детектив Робърт Хънтър. От отдел „Свръхтежки убийства“.

— Да — рече Карсън, — казаха ми, че ще дойдете.

— Ние водим друго разследване — обясни Гарсия. — Той беше годеник на жертвата.

— О, боже мой!

Гарсия кимна.

— Да, сложно е.

— Винаги е така — отбеляза Карсън и наклони глава по посока на дневната. — Опитвах се да разбера какво се е случило от майка му и брат му… — Гласът ѝ беше изпълнен със скръб. — Имам предвид да разбера какви обстоятелства са довели до случилото се. Протокол, знаете. Но те са в шок и виждате защо. Не успях да науча нищо от тях.

— Ние може да подадем доклада — предложи Гарсия. — Уведомен ли е съдебният лекар?

— Да. Преди двайсетина минути.

— Пипано ли е нещо? — Гарсия посочи стаята.

— Ами, да. Аз бях вътре, за да огледам по-отблизо. Пак протокол. Знаете. Ако в самоубийство се използва огнестрелно оръжие, трябва да бъде иззето като веществено доказателство за криминалистите.

— Разбира се. Но може ли да го видим? — попита Гарсия.

— Да, един момент. — Карсън се върна в дневната.

— Телефонът — каза Хънтър и кимна към леглото.

Гарсия проследи погледа му. Върху завивките, полускрит от възглавницата в лявата страна, той видя крайчеца на смартфон.

Те влязоха в стаята и застанаха до леглото. Хънтър бръкна в джоба си и извади чифт латексови ръкавици.

Гарсия направи същото.

— Това е телефонът на Трой — каза Хънтър. Взе го от леглото и почука с пръст по екрана, за да го активира.

Беше заключен. В дъното на екрана имаше надпис „Използвай пръстов отпечатък, за да отключиш“.

Двамата детективи си размениха поглед, който говореше „Да, предполагам“ и после Хънтър се приближи до Трой, като внимаваше да не стъпи в локвата кръв. Дишането му стана повърхностно, когато очите му се насочиха към фаталната рана в главата на Трой. Младият мъж явно беше използвал много мощен пистолет. Входната рана беше точно под брадичката му. Куршумът беше пронизал черепа и мозъка, опустошавайки всичко по пътя си, и после беше излязъл през горната част на черепа, създавайки изходна рана горе-долу с големината на грейпфрут. Сиво вещество и частици от кости бяха пръснати навсякъде — по завивките на леглото, стените, пода… дори по тавана. Пораженията върху черепа и мозъка на Трой бяха ужасяващи от изстрела в упор, той сигурно беше използвал висококалибрен експанзивен куршум с кух връх.

Хънтър приклекна и доближи мобилния телефон до дясната ръка на Трой, като внимателно притисна показалеца му до четящото устройство. Част от секундата по-късно екранът оживя и Хънтър изпита чувството, че нещо го сграбчва за гърлото. Последното приложение, което беше използвал Трой, все още беше заредено на екрана — видеоплейърът. Виждаше се първият кадър на последния видеоклип, който беше гледал. Най-отдолу на екрана имаше бутон с надпис „Пусни видеото“.

Не беше необходимо Хънтър или Гарсия да натиснат бутона, за да разберат кое е видеото. И двамата познаха първия кадър. Хънтър почука с пръст върху бутона „върни назад“ в горния ляв ъгъл на екрана и това ги върна към папката с видеоклипове в галерията с изображенията на телефона. Хънтър усети, че възелът в гърлото му се стяга.

— Мамка му! — прошепна Гарсия и поклати глава. — Функцията, която автоматично запаметява прикрепените видеофайлове в паметта на телефона не е била изключена, както ти е казал.

— Трябваше да проверя — отвърна Хънтър с тих и изпълнен с тъга глас.

— Не — твърдо заяви Гарсия и се втренчи в партньора си. — Не си причинявай това, Робърт.

— Трябваше да проверя, Карлос.

— Казал си му да не гледа видеозаписа. — Гарсия звучеше като учител, който чете конско на ученик. — Казал си му да го изтрие. Видял си, че той го прави. Напомнил си му, че съществува функция „автозапаметяване“ и Трой ти е казал, че е изключена на телефона му. Ти не трябва да носиш това бреме.

Хънтър погледна трупа на Трой на пода.

— Това не трябваше да се случва.

— Прав си — съгласи се Гарсия. — Не трябваше да се случва, но се случи, и познай какво, Робърт. Беше абсолютно извън твоя контрол. — Той млъкна, за да си поеме дъх. — Виж, било е чист късмет, че си бил тук, когато Трой е получил видеозаписа от онзи психопат. Ами ако Трой беше получил видеото, след като си беше тръгнал? Или преди да отидеш там? Не си могъл да направиш нищо, за да му попречиш да гледа видеото, Робърт. — Гарсия вдигна показалец. — Тук има нещо, което ти разбираш и знаеш много по-добре от мен — човешкото любопитство… човешкият порив да „знае“, е адски силен мотив. Малцина имат толкова силна воля, че да го обуздаят. Трой Фостър не е имал. Той е избрал да гледа видеозаписа, Робърт. Не ти.

— Какъв видеозапис? — попита Карсън, която се върна в стаята, носейки три прозрачни найлонови пликчета с веществени доказателства в дясната си ръка.

Гарсия повдигна рамене.

— Както казах, детектив, сложно е.

Карсън схвана намека му и не настоя.

— Е, той със сигурност се е заредил добре — каза тя и им показа първото пликче.

Вътре имаше полуавтоматичен „Дезърт Игъл.50 Магнум“8 — един от най-мощните пистолети в света.

Хънтър взе пликчето и го вдигна към светлината. Карсън му подаде второто пликче, което съдържаше пълнителя на пистолета.

— Останали са шест патрона в пълнителя за седем — уведоми ги Карсън. — Всичките са експанзивни куршуми с кухи върхове. Той не е имал шанс. — Тя кимна към нощното шкафче. — А това намерихме в чекмеджето. — Карсън подаде на Хънтър последния плик. Вътре имаше малко самозатварящо се пликче, което съдържаше остатъци от бял прах. — Кокаин — добави тя.

Тъгата напълно отрови атмосферата в стаята и дълго време никой не каза нищо.

— Сигурни ли сте, че искате да напишете доклада? — попита накрая Карсън.

— Да — отговори Хънтър. — Ние ще го поемем. Това не е проблем. Благодаря ви за помощта, детектив Карсън.

Луиза Карсън тръгна, а Гарсия зачака навън да дойде микробусът на „Съдебна медицина“, докато Хънтър седна за няколко минути в дневната при госпожа Фостър и Брет.

Госпожа Фостър беше престанала да плаче. Всъщност беше изпаднала в мрачно мълчание. Гледаше объркано и нефокусирано, изражението ѝ бе тъжно и скръбта ѝ неизмерима и разрушителна. Съзнанието ѝ вероятно се разпадаше пред очите на Хънтър, но той не можеше да направи нищо, за да го предотврати.

Хънтър беше виждал същия израз в очите и на други хора. Със сигурност го беше виждал и в собствените си очи повече от веднъж. Това се случваше, когато мисълта е в състояние да повтаря някоя сцена отново и отново в безкраен кръг. В случая с госпожа Фостър, Хънтър можеше само да си представя образите, които щяха да я измъчват до края на дните ѝ — как седи в дневната и изведнъж чува нещо, което сигурно беше прозвучало като оръдеен изстрел в затвореното пространство на дома ѝ. Отчаяна, уплашена и напълно озадачена, тя сигурно е хукнала към стаята на Трой и към най-трагичния ден в живота си. Образите, които е видяла, докато се взира в безжизненото тяло на сина си на пода, никога нямаше да я напуснат.

Докато ги наблюдаваше, Хънтър можеше само мълчаливо да се надява, че госпожа Фостър и Брет някак ще намерят сили да го преживеят.