Генезис

68.

Хънтър седеше неподвижно, притиснал мобилния телефон до дясното си ухо. Замъглените му очи не бяха втренчени в нищо определено. Мозъкът му обаче работеше на пълни обороти и се опитваше да свърже поредица от събития, която поне за него, започваше да придобива някаква логика.

— Робърт? — попита Гарсия след няколко секунди пълно мълчание. — На телефона ли си?

— Да — отговори Хънтър и после отново последва пауза, изпълнена с мълчание. — Това означава, че Педро Бустаменте е първата жертва на Ментора.

— Сигурен съм — съгласи се Гарсия. — Това е единственият начин да си обясним защо е бил убит той, а не някой негов любим човек. Не защото е бил самотник и не е имал никого. Помислих и за това, но според детектив Лий Педро е бил много близък с родителите си, особено с майка си. Родителите му живеят в Ковина, недалеч оттук. Ще ги посетя веднага щом тръгна от Помона.

— Чудесна идея — каза Хънтър.

— Фактът, че Педро е първата жертва — продължи Гарсия, — също така обяснява защо Ментора го е направил да изглежда като самоубийство, вместо да използва бруталността, на която станахме свидетели в сегашните му убийства. Когато Ментора е нападнал Педро Бустаменте, не е имал метод на действие… не е имал план… дори не е бил „ментор“, а само един много гневен човек, който безразсъдно нанася удар. Това първо убийство… не е било пресметнато, нито обмислено. Било е емоционално. От чиста ярост.

— Съгласен съм — отговори Хънтър. — И затова на Ментора му е отнело повече от една година, за да нанесе нов удар. Не му е харесало как е извършил първата си атака — инсценираното самоубийство. Не е имало страдание, болка, изтезания… нищо. Не е било достатъчно за него, но го е осъзнал едва след като е отнел живота на Педро. След това е трябвало да се организира… нуждаел се е от план за действие… и е трябвало да открие другите членове на групата. — В същия момент Хънтър чу, че училищният звънец бие. Време беше да разговаря с господин Хартли.

— Ако сме прави, Робърт, и първото му нападение наистина е било емоционално действие…

— Това означава, че Ментора вероятно не е бил толкова внимателен, колкото в последните си три атаки — каза Хънтър, който се досети какво ще каже партньорът му. — Това означава, че вероятно е оставил улики на местопрестъплението… за криминалистите. Документирано ли е местопрестъплението?

— Не — отчаяно отговори Гарсия. — Не са го възприели като местопрестъпление, а като ясен, недвусмислен случай на самоубийство, помниш ли? Полицията в Помона има само дванайсет снимки и бюлетин за произшествието. Това е всичко.

— Накарай ги да ни изпратят по имейла всичко, което имат. Всеки файл. Всяка снимка. Никога не се знае какво може да изскочи.

— Вече го направих.

— Добра работа.

— Как върви в прогимназия „Гардина“? Извади ли късмет?

— Още не, но сега ще говоря с един учител, който е преподавал на випуск 2009 година.

— Звучи обещаващо. Аз ще приключа тук в Помона и тръгвам към родителите на Педро Бустаменте. Ще ти се обадя, след като говоря с тях.

Хънтър затвори, но пак не помръдна от мястото си. Умът му разместваше нещата и свързваше различни хипотези. Той беше разследвал случаи, в които серийният извършител демонстрираше подобно поведение — първото убийство беше от чиста ярост, или спонтанно нападение, последвано от дълъг инертен период, през който убиецът се организира и измисля план. В тези подобни случаи винаги имаше една постоянна величина — яростта никога повече не измества рационалното мислене.

От чисто любопитство Хънтър прелисти годишника до задната корица и потърси датника. Беше празен. Никой не е взимал за вкъщи този годишник.

Той погледна часовника си. Наистина беше време да отиде да се срещне с господин Хартли, но когато понечи да затвори годишника, забеляза, че последните четири страници са част от специална ученическа секция, която не беше видял досега.

Хънтър набързо прочете секцията и разгледа дванайсетте снимки на ученици на тези страници — нищо важно, но нещо на последната страница на тази последна секция породи съвсем нова мисъл в ума му. Още една малка вероятност.

Той бързо стана и отиде до секцията с годишниците. Този път взе годишника от 2010-а на прогимназията.

Застанал до лавицата, Хънтър прелисти годишника на последните няколко страници, търсейки същата специална секция, която току-що беше намерил в годишника от 2009-а. Имаше такава секция, този път седем страници вместо четири. Хънтър прочете страниците и разгледа снимките — нищо. Още една малка вероятност, която не даде резултат, но докато връщаше годишника на лавицата, Хънтър спря.

Чакай малко — прошепна той на себе си. Може би гледам погрешния годишник.

Очите му огледаха лавиците, докато намериха друго издание от 2010-а — това за гимназия „Гардина“, не за прогимназията.

В това би трябвало да има много повече логика — сам на себе си каза Хънтър.

Хънтър взе годишника и отново прелисти на последните няколко страници, докато намери секцията, която търсеше.

Гимназиалният годишник беше значително по-дебел от прогимназиалния. Последната, специална секция имаше общо двайсет и една страници, но не се наложи Хънтър да ги преглежда всичките. Щом прелисти до началото на секцията, той се вцепени. Не можеше да повярва на очите си.

Не може да бъде, по дяволите!

Стъписаните му думи отекнаха в празното пространство между него и лавицата. В главата му започна да се оформя безумна теория, но Хънтър бързо я отхвърли заради абсурдността ѝ.

Не може да е това!

Думите му отново стигнаха само до неговите уши.

Той бързо се върна на масата и разгледа трите снимки на страницата, а после пак разгърна годишника на прогимназията от 2009-а. С двата годишника, разтворени на масата пред него, Хънтър стрелкаше поглед ту към единия, ту към другия, докато сравняваше онова, което беше открил. И след по-малко от една минута намери съответствията.

Той отново прелисти изданието от 2009 година и се спря на една снимка, от която го гледаше момче с ужасяващо тъжни очи.

Хънтър почувства, че сърцето му бие в гърлото, когато извади мобилния си телефон.

— Робърт, какво става? — попита Гарсия, когато отговори на обаждането на партньора си.

Хънтър прочете наум името под снимката.

— Карлос — каза той, — мисля, че знам кого търсим.

— Какво?

— Ментора… Мисля, че виждам него в момента.