Генезис

25.

Минаваше единайсет и половина през нощта, когато Хънтър получи обаждането. Въпреки че си беше легнал преди повече от половин час, той не спеше.

Хънтър живееше с безсънието си през по-голямата част от живота си и бяха отминали дните, когато губеше време да се бори с него, защото беше разбрал, че не може да го победи. Сега той се справяше с безсънието по най-добрия начин, който знаеше, и точно това правеше в момента — лежеше неподвижно по гръб със затворени очи и дишаше равномерно. По този начин, въпреки че беше буден и мозъкът му не искаше да престане да работи, мускулите и очите му си почиваха.

Хънтър си повтаряше наум съобщенията, разменени между убиеца и Мелиса, когато мобилният му телефон започна да вибрира на нощното шкафче. Без да отваря очи, той се пресегна, взе го и го доближи до ухото си.

Обаждаше се детектив Педро Лопес от полицейския участък на Алхамбра и разговорът много приличаше на този, който Хънтър беше водил с детектив Уилям Барнс в неделя сутринта — убийство на улица в жилищен квартал в Алхамбра, което без абсолютно никакво съмнение накрая щеше да стигне до отдел „Свръхтежки убийства“ на лосанджелиската полиция поради жестокостта на извършването. Детектив Лопес само се опитваше да спести на всички време и писане на доклади.

Десетина минути, след като приключи разговора, Хънтър вече пътуваше на север по авеню Санта Фе, по посока на Алхамбра. Половин час по-късно той паркира до бял микробус на екип криминалисти, на улица, която вече беше отцепена от местната полиция. В края на периметъра се беше насъбрала малка тълпа. Повечето, изглежда, бяха съседи.

Нощта беше ясна, но студена, с красива пълна луна и много звезди. Вятърът, който вееше от запад, беше достатъчно силен, за да смъкне с още няколко градуса и без това ниската температура.

Хънтър слезе от колата си, вдигна ципа на якето и се огледа наоколо. На улицата имаше четири черно-бели патрулни коли пред последната къща вдясно. Районът около малката къща с бяла фасада също беше отцепен с черно-жълта лента, обозначаваща местопрестъпление. На алеята пред къщата бе спрял бял шевролет „Малибу“ и пикап „Форд“. В пикапа като че ли седяха двама души, но Хънтър не можеше да види добре от мястото, където бе застанал.

Той погледна часовника си — 00:36.

Хънтър се огледа за колата на партньора си и сякаш по даден знак, хондата мина през външния периметър в началото на улицата.

Хънтър изчака, докато Гарсия паркира, отчасти блокирайки алеята на единия съсед.

— Влиза ли вече вътре? — попита той, когато се приближи и кимна към къщата.

— Дойдох трийсетина секунди преди теб — отвърна Хънтър и повдигна рамене. — Още не съм говорил с никого.

Гарсия повдигна вежди.

— Предполагам, че това ще стане ей сега.

— Кое?

Карлос леко наклони глава и посочи с брадичка, че някой приближава.

Хънтър се обърна и видя, че към тях върви нисък и набит мъж. Носеше тъмен костюм, който не му стоеше добре и явно беше виждал и по-добри дни.

— Отдел „Свръхтежки убийства“, нали? — попита той, когато стигна до двамата детективи.

— Да, ние сме — отговори Карлос и показа служебната си карта. — Аз съм детектив Гарсия, а това е детектив Хънтър.

— Аз съм детектив Педро Лопес, отдел „Убийства“, Алхамбра. Говорихме по телефона. — Той кимна на Хънтър.

Черната коса на детектив Лопес беше сресана назад и разкриваше голямо чело. Брадата му беше къса и леко прошарена, но само около брадичката. Малките му очи гледаха Хънтър и Гарсия през кръгли очила, разположени под гъсти вежди. Овалното му лице изглеждаше като от типа, които не се усмихват много.

— Е, какво имаме тук? — попита Гарсия.

Лопес им направи знак с глава да го последват.

— Една жертва — започна той. — Жена. Вероятна самоличност — Кирстен Хансен.

— Вероятна? — прекъсна го Гарсия.

Лопес спря, обърна се към двамата детективи от отдел „Свръхтежки убийства“ и тихо си пое дъх като човек, който се готви да съобщи лоша новина.

— Онзи, който го е направил, здравата е работил по нея. Не съм виждал такова обезобразяване… а съм виждал предостатъчно. Не съм сигурен с какво сте свикнали вие, момчета, от „Свръхтежки убийства“, но съм готов да се обзаложа, че не е като това.

Гарсия стрелна с поглед партньора си.

Лопес разчете погледа му.

— Ще видите — каза той и продължи да върви.

Хънтър и Гарсия го последваха.

— Хансен? — попита Хънтър. — Датчанка ли е?

Лопес се обърна и го погледна озадачено.

— Хансен е много типично скандинавско име — обясни Хънтър. — Предимно датско.

Лопес кимна.

— Щом казвате, но не мога да го потвърдя. Информацията, с която разполагаме до момента, е много ограничена, и тъй като предавам случая на „Свръхтежки убийства“, ще оставя етапа на идентифициране на вас, момчета.

— Добре — отвърна Гарсия, сдържайки усмивката си. — Е, каква е ограничената информация, с която разполагате до момента?

— Ако жертвата наистина е тази Кирстен Хансен, тя е била на двайсет и девет години. Хирургична сестра в болницата в Уестлейк.

— Сама ли е живяла? — попита Хънтър. — Кой е открил трупа?

— Не. Живяла е с годеника си Трой Фостър. Той бил на изложение на оръжия в Сан Франциско. — Лопес вдигна ръка и преди да му зададат въпроса, обясни: — Фостър е управител на магазин за оръжия и муниции на име „Оръжейна галерия“ в Глендейл. Пътувал е по работа на изложението. Върнал се вчера и открил трупа.

Те наближиха черния пикап и сега Хънтър видя, че вътре седят трима души — двама мъже и една жена. Единият мъж беше закрил с ръце лицето си и явно ридаеше. Жената като че ли също плачеше.

— Това е Трой Фостър, в пикапа — съобщи Лопес. — Не успяхме да научим много от него. Той е в шок и това не е изненадващо, но доколкото разбрах, е заминал за Сан Франциско в петък сутринта. Във вторник сутринта, вчера, господин Фостър излязъл от хотела и потеглил на път, напускайки Сан Франциско малко преди единайсет часа. Движението по магистралата било натоварено. — Лопес повдигна рамене. — Винаги е такова, но шестчасовото пътуване отнело малко повече от девет часа. Върнал се вкъщи снощи, малко преди десет. — Той кимна към пикапа. — Двамата с него са близки приятели. Брат му и майка му пътуват насам. Би трябвало да са тук след час и нещо.

— Кога е чул годеницата си за последен път? — попита Гарсия.

— Доколкото разбрах — отговори Лопес с несигурен глас, — и вие, момчета, може да го потвърдите, когато имате време, за последен път са разговаряли по телефона в понеделник вечерта. Господин Фостър звънял на годеницата си няколко пъти вчера — преди да тръгне от Сан Франциско и после пак, по пътя към Лос Анджелис. Тя така и не отговорила. Освен това ѝ изпратил няколко съобщения, които също останали без отговор.

Те стигнаха до къщата с бяла фасада и се провряха под лентата за местопрестъпление, която опасваше целия преден двор.

— Криминалистите дойдоха преди около четиресет и пет минути — каза Лопес. — Може би един час… — Веждите му се повдигнаха като някакъв подвижен мост. — И дори те затаиха дъх за момент, когато влязоха в спалнята.

— Била е убита в спалнята си? — попита Хънтър.

Детектив Лопес погледна към протритите си обувки и сетне поклати глава неуверено и тъжно.

— Не мисля.

Въпреки че въпросът беше на върха на езика им, нито Хънтър, нито Гарсия го зададоха на глас. Те подписаха протокола за недопускане на замърсяване на местопрестъплението и им дадоха поотделно опаковани бели гащеризони от тайвек.

— А сега ще ви кажа „беше ми приятно да се запознаем и ви желая успех“. Моята работа тук свърши — рече Лопес и почеса неподдържаната си брада. Върна се до лентата за местопрестъпление и спря. — Детективи…

Хънтър и Гарсия отново насочиха вниманието си към него.

— Искрено се надявам да заловите онзи, който го е направил. Това там вътре е… — Той се замисли за подходяща дума. — Нечовешко.