Генезис

56.

В дневната, преди да се качи по стълбите на втория етаж, Хънтър се отърва от гащеризона. Последното, от което се нуждаеше Джоузи Грифит в момента, беше да види непознат, издокаран като „Доктор Смърт“ да влиза в стаята ѝ.

Той стигна до горната площадка и чу тихи гласове, които се разнасяха от стаята в дъното на коридора, където едната врата беше оставена открехната. Вдясно от Хънтър имаше шкафче, където беше сложена ваза с красиво подредени червени рози и лилави азалии. Хънтър взе една роза и я доближи до носа си. Усети много леко ухание — същото, което беше доловил от розовите листенца по пода на кухнята. Криминалистите трябваше да проверят за отпечатъци и на горния етаж.

Около вазата бяха наредени снимки в скъпи на вид рамки — от сватбата, Джоузи като мажоретка в гимназията, Джоузи се дипломира от университета, Оливър с ракета за тенис и група приятели… Типична влюбена двойка, изображения на щастливо семейство.

Хънтър върна розата във вазата и тръгна по коридора.

— Госпожо Грифит? — извика той на вратата, но с не много силен глас. Почука учтиво и отвори вратата малко повече, точно колкото да надникне в стаята.

На голямо легло с балдахин, с лице, извърнато встрани от вратата, лежеше висока русокоса жена. Беше прегърнала възглавница и заровила лице в нея, но не спеше. Хънтър разбра това, защото видя, че раменете ѝ потрепват, докато ридае. Макар че лицето ѝ беше скрито, Хънтър позна Джоузи Грифит от снимките, които току-що видя.

До нея седеше брюнетка с къса коса и нежно галеше косата на Джоузи с дясната си ръка.

Брюнетката чу гласа на Хънтър и се обърна да го погледне. И тя плачеше. Тушът за мигли и очната ѝ линия се бяха стекли по лицето и образуваха кръстосани тънки черни линии, които изчезваха под брадичката ѝ.

Според сержант Лоуган, жената беше Стейси Грийн, най-добрата приятелка на Джоузи Грифит.

До прозореца в отсрещната страна на стаята бе застанал висок кльощав мъж. Скот Съмърс, годеникът на Стейси. Той също се обърна да погледне Хънтър, изразът в зачервените му очи беше тревожен… невярващ… изпълнен със страх.

В стаята нямаше никой друг и това означаваше, че сержант Лоуган и партньорът ѝ вероятно вече си бяха тръгнали.

Стейси и Скот не казаха нищо. Отчаяните им тъжни погледи се приковаха в Хънтър, сякаш очакваха да чуят някаква още по-потресаваща новина.

Хънтър им кимна учтиво за поздрав и влезе в стаята.

— Дадохте ли ѝ успокоителни? — прошепна той.

— Да, но нищо твърде силно — тихо отговори Стейси и избърса сълзите от размазаното си с грим лице. — Тя не спи.

— Госпожо Грифит — повтори Хънтър с тих, но твърд тон.

Джоузи не помръдна.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция — добави той и зачака.

Джоузи пак не реагира.

— Ужасно съжалявам за загубата ви — продължи Хънтър. — И също така ужасно съжалявам, че ви безпокоя в този късен час, но се нуждая от минутка от времето ви.

Думите му като че ли събудиха Скот Съмърс.

— Извинете, детектив — каза той и пристъпи една крачка към Хънтър. Гласът му трепереше. — Но това не може ли да почака? Знам, че вършите работата си и искате отговори на един куп въпроси, но…

— Не съм дошъл да задавам въпроси на госпожа Грифит — прекъсна го Хънтър и отново се обърна към Джоузи. — Трябва да ме изслушате. Изключително важно е.

Джоузи най-после пусна възглавницата, изви тяло и погледна Хънтър. Очите ѝ бяха толкова зачервени и подпухнали, че сякаш беше участвала в юмручен бой… и беше загубила. Все още хлипаше.

Хънтър изчака малко, за да събере мислите си. Трябваше внимателно да подбере думите си.

— При вашите приятели ли ще отседнете? — попита първо той и кимна към двойката в стаята.

— Да — отговори Стейси, кимна първо на Хънтър, а после на годеника си, и погледна Джоузи. — Ще дойдеш при нас, миличка. — Тя се наведе да прегърне Джоузи, но Джоузи не помръдна. Тялото ѝ беше сковано, а втренченият ѝ поглед граничеше с кататония.

Причината за въпроса на Хънтър беше, че информацията, която щеше да сподели, е чувствителна тема за разследването. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре, но той пак трябваше да им го каже така, че да прозвучи, сякаш не е сигурно.

— Знам, че ще ви прозвучи странно — започна Хънтър, — но причината да съм тук… причината лосанджелиската полиция да поеме случая от Шерифската служба, е, защото има някои сходства между местопрестъплението долу и едно предишно престъпление, което вече разследваме.

Другите присъстващи в стаята се изненадаха. Скот явно се приготви да каже нещо, но Хънтър вдигна ръка и му направи знак да почака.

— Нека първо ви обясня всичко, моля. Ако имате въпроси, ще отговоря след това.

Скот отстъпи крачка назад.

— Във вас ли е телефонът ви, госпожо Грифит? — попита Хънтър.

Мозъкът на Джоузи регистрира въпроса едва след няколко секунди.

— Да — отговори тя с треперещ глас. — В чантата ми е. — Джоузи безцелно огледа стаята. Погледът ѝ беше толкова унесен и объркан, че се плъзна по чантата ѝ, която беше на стола до вратата на вътрешната баня, но тя не я видя. — Не знам къде е. Защо?

Хънтър въздъхна. Следващата част щеше да е сложна.

Колкото можа по-простичко и спокойно, Хънтър ѝ обясни, че ако извършителят е същият, когото издирват, Джоузи ще получи съобщение след един-два дни. Каза ѝ, че съобщението ще бъде от непознат номер и че първата дума в началото на есемеса най-вероятно ще бъде „Оливър“, написана с главни букви, за да привлече вниманието ѝ. След това обясни, че съобщението вероятно ще съдържа запис на нещо, което Джоузи няма да иска да види или да чуе, или може би само снимка, или аудиозапис. Нещо, което ще направи още по-тежка психологическата битка, която тя вече води.

Докато ѝ казваше всичко това, Хънтър видя, че израженията на всички се променят от объркани и отчаяно тъжни в напълно озадачени и невярващи.

— Защо? — попита Скот и отмести поглед от Джоузи към Хънтър. — Защо някой би изпратил такова съобщение?

— Не знаем защо — отговори Хънтър със спокоен глас и искрен тон, — но го прави. — Той отново се обърна към Джоузи. — Затова съм дошъл, госпожо Грифит — да ви помоля да не отваряте съобщението. Не четете написаното. Не гледайте изображенията. Не пускайте видеозаписа. Не слушайте аудиофайловете… колкото и примамливо да е началото на съобщението. — Хънтър извади от джоба си две визитни картички. — Ако получите такова съобщение, моля ви, незабавно се свържете с мен, независимо по кое време на денонощието. — Той остави едната визитна картичка на леглото при Джоузи, а другата даде на Стейси.

Очите на Джоузи се отместиха към визитната картичка, където се задържаха за няколко дълги секунди, но погледът ѝ пак беше унесен и объркан. Тя очевидно се бореше с логиката, опитвайки се да проумее нещо немислимо. Когато погледът ѝ отново се насочи към Хънтър, той видя, че Джоузи има един милион въпроси, които иска да зададе, но в момента, изглежда, не можеше да състави и най-простото изречение. Тя пак се отпусна на леглото и зарови лице във възглавницата.

Хънтър не можеше да направи нищо повече, освен да се надява, че е направил достатъчно. Той излезе от стаята, но Скот се втурна след него.

— Детектив?

Хънтър се обърна.

— В риск ли е Джоузи? — попита Скот, след като затвори вратата. — Цялото това нещо за съобщение… че онзи, който е направил това на Оли, ще изпрати на Джоузи снимка или видеозапис, или аудиофайл… означава ли, че тя е в опасност?

Хънтър погледна умоляващите му очи.

— Моля ви, не ме будалкайте. Аз съм адвокат — добави Скот.

Хънтър не разбираше защо професията на Скот би имала нещо общо с това дали да му каже истината, или не.

— Доколкото ни е известно, не — отговори той. — Засега извършителят не е взимал на прицел любимите хора на жертвите, но съдържанието на съобщенията, които им изпраща, може да е разрушително. — Хънтър кимна към вратата на стаята зад Скот. — В момента, и напълно разбираемо, психичното състояние на госпожа Грифит се пързаля по много тънък лед. Убиецът го знае. Съобщението, което изпраща, е като тежък чук върху този лед. Ще създаде пукнатини навсякъде и много реална вероятност да я удави. — Хънтър замълча, за да даде на Скот няколко секунди да проумее значението на думите му. — Затова е изключително важно госпожа Грифит да не поглежда съобщението и незабавно да се свърже с мен, ако получи такова съобщение.

Скот пристъпи от крак на крак, опитвайки се да намери равновесие.

— Знам, че Стейси ще стои с Джоузи денонощно. Ще подчертая пред нея колко важно е това.

— Благодаря ви.

Скот се обърна, за да влезе в стаята, но Хънтър го спря.

— Колко добре познавахте господин Грифит?

Скот примига, наклони глава настрана и повдигна рамене.

— Оли беше един от най-добрите ми приятели.

— Предполагам, че слязохте долу в мазето?

Скот наведе глава, а после вдигна ръце към лицето си, закри носа и устата си и кимна, без да е в състояние да погледне Хънтър в очите.

— Господин Грифит беше ли алергичен към ракообразните? — попита Хънтър. — По-точно към омарите. Страхуваше ли се от тях? Или може би бяха любимото му ядене? Знаете ли?

Скот си пое дъх и го издиша, за да се успокои.

— Джоузи ще може да ви даде по-конкретен отговор, но доколкото знам, нищо от това не е вярно. Знам, че не беше алергичен към омарите, защото сме си ги поръчвали в ресторанти. И не се страхуваше от тях. А колкото до любимото му ядене, сигурен съм, че бяха спагетите.

Инстинктът на Хънтър подсказваше, че отговорът на загадката с омарите няма да е толкова лесен, но трябваше да опита.

— Може ли да ви задам един последен въпрос? — реши се той. — Предполагам, че също така сте видели какво е написано на стената на мазето.

Скот отново кимна, този път неуверено.

— Да, но не си спомням какво беше написано.

Това беше отговорът, от който се нуждаеше Хънтър. Щом Скот не си спомняше думите, значи написаното не му говореше нищо.