Генезис

3.

С многобройните си частни галерии, музикални клубове, барове и дори музей на открито, Лиймърт Парк, в южен Лос Анджелис, беше по-известен като център на историческото и съвременното афроамериканско изкуство, музика и култура в града. Няколко международно известни певци, музиканти и артисти бяха започнали кариерата си в един от многото клубове и театри в малките улички на Лиймърт Парк. Освен това кварталът беше само на двайсет и пет минути път с кола от дома на Гарсия в западен Холивуд.

Хънтър се опита да убеди Гарсия да остане на партито. В края на краищата, днес е почивният им ден и Гарсия имаше гости, но Хънтър знаеше, че професионалната етика на партньора му е строга и непреклонна също като неговата, и двамата разбираха колко важно е да видят местопрестъплението с очите си, вместо да го изследват по снимки и писмени доклади. Ето защо, когато Хънтър предложи Гарсия да остане с Ана и с гостите им, отговорът на Карлос беше лаконичен: „Как ли пък не“.

Ана, която винаги е разбирала каква всеотдайност изисква работата на съпруга ѝ, се усмихна мило на него и на Хънтър, щом видя израженията на лицата им, сякаш казват: „Съжалявам“.

— Отидете и направете света по-безопасен за всички, момчета — а на лицето ѝ се изписа цялата смелост, която можа да събере.

Гарсия зави наляво по Четвърто авеню от булевард „Уест Мартин Лутър Кинг“ и кара още една пресечка и половина, когато видя проблясващите полицейски светлини отпред. Паркира на улицата, зад едната от трите черно-бели патрулни коли, които буквално бяха барикадирали къщата с тъмносива фасада вдясно.

Тухлена стена, висока един метър, ограждаше имота, а старата дървена порта определено се нуждаеше от реставриране. Оградата беше тук повече по естетически причини, не и като мярка за сигурност.

Двамата детективи слязоха от хондата „Сивик“ на Гарсия и нямаше как да не забележат напрежението по лицата на тримата униформени полицаи, които стояха до черно-жълтата лента за местопрестъпление, опъната около имота. Онова, което бяха видели в къщата, явно ги беше разстроило.

Отцепеният периметър се простираше чак до улицата, включително отсечката от тротоара пред къщата. Както винаги, наоколо вече се беше събрала голяма тълпа любопитни зяпачи. Всеки държеше смартфон в ръката си, нетърпелив да заснеме нещо по-вълнуващо от лентата за местопрестъпление и униформени полицаи.

Със значките, закачени на коланите, Хънтър и Гарсия си проправиха път през тълпата. В края на периметъра един полицай ги поздрави с кимване и вдигна лентата, за да минат под нея. Към тях се приближи висок кльощав мъж със светлосив костюм. Беше застанал до вратата на къщата и безучастно гледаше в празното пространство, сякаш поставяше под съмнение самото съществуване.

— Детектив Хънтър? — попита мъжът, оглеждайки критично двамата новодошли. Вратовръзката му беше разхлабена, най-горното копче на ризата му — разкопчано.

Хънтър кимна.

Гарсия нагласи слънчевите очила на носа си.

— Аз съм детектив Барнс — представи се мъжът. — Говорихме по телефона.

Хънтър представи партньора си и тримата се ръкуваха.

— Криминалистите дойдоха ли вече? — попита Гарсия, тъй като не видя микробуси на криминалистични лаборатории, паркирани наоколо.

— Както вече казах по телефона — отвърна Барнс, — това местопрестъпление очевидно е за „Свръхтежки убийства“. Не искам да обиждам никого, като навляза в неговата област на отговорност, някои детективи са много придирчиви по този въпрос. Освен това всички знаем, че „Свръхтежки убийства“ могат да докарат екип криминалисти на местопрестъплението много по-бързо от участъковия отдел „Убийства“, затова се обадих на вас… — той кимна към Хънтър, — и на никой друг. Това е вашето шоу… Водете го както искате. Аз бях повикан тук по погрешка, но отцепих района, така че хищниците от социалните мрежи да са на разстояние. — Барнс се обърна и погледна тълпата от другата страна на лентата. — В днешно време всеки е оператор, всеки е репортер, всеки е критик. — Той неодобрително повдигна рамене. — Никой от нас не е приритал за такава навалица.

Хънтър и Гарсия кимнаха в знак, че разбират, после Карлос извади телефона си. Барнс имаше право. Отдел „Свръхтежки убийства“ е на върха на веригата с приоритетите, когато става въпрос за определени искания.

Той бързо се обади на отдел „Криминалистика“ на лосанджелиската полиция.

— Жертвата, изглежда, е някоя си Мелиса Хоторн — продължи Барнс. — На двайсет и девет години. Регистрирана е на този адрес. Живяла е сама.

— Изглежда? — попита Гарсия.

Детектив Барнс стисна устни в тънка линия и наклони глава.

— Тук не мога да бъда сигурен, защото все още не е направен оглед — обясни той. — Но ще видите, когато влезете вътре. Лицевото разпознаване само с поглед е невъзможно, по дяволите, дори за сестра ѝ. — Барнс млъкна и се поправи. — Всъщност — доведена сестра. Тя е открила тялото. — Той въздъхна и врътна четвъртитата си брадичка по посока на едната патрулна кола, паркирана на улицата. — Името ѝ е Джанет Ланг. Седи в онази кола с една полицайка. Наложи се да ѝ дадем нещо, за да се успокои. Истерия е меко казано. — Барнс поклати глава и очите му се натъжиха. — Какъв умопомрачителен последен образ, с който да запомни сестра си. Много ми е жал за нея, тя е само на двайсет и шест.

Хънтър се обърна към патрулната кола, която посочи Барнс, и през стъклото видя афроамериканка, заровила лице в дланите си. Дори от това разстояние Хънтър забеляза, че тя трепери. До нея седеше полицайка, сложила утешително ръка на рамото ѝ.

— Полицаят на вратата ще ви даде калцуни и латексови ръкавици — уведоми ги Барнс. — Нищо не е пипано. Местопрестъплението е в състоянието, в което го заварихме. — Той погледна часовника си, наближаваше два следобед. — Вижте, трябва да тръгвам. Точно преди да дойдете, се обадиха за престрелка в Болдуин Хилс, това е повече по моята част.

— Добре — отвърна Хънтър. — Благодаря ви за помощта тук, детектив Барнс.

Барнс направи една крачка към улицата, но после спря и пак се обърна към двамата детективи от отдел „Свръхтежки убийства“.

— Желая ви успех с този случай — каза той с тон, който даваше ясно да се разбере, че е доволен, понеже няма да се занимава с това разследване. — Искрено се надявам да хванете копелето.

Детектив Барнс се провря под полицейската лента за местопрестъпление и се качи в синята тойота „Камри“, паркирана на отсрещната страна на улицата, и потегли. Хънтър и Гарсия се обърнаха към къщата.

Беше малка едноетажна постройка, със скосен покрив с плочи и тъмносини рамки на прозорците, без веранда. Пътека от квадратни бетонни плочи се виеше от дървената порта на тухлената ограда до входната врата. Край пътеката се виждаше добре поддържана малка морава. Не видяха гараж.

Въпреки че външната врата беше притворена и завесите на двата големи прозореца дръпнати, Хънтър и Гарсия веднага разбраха, че лампите в предната стая са запалени. Със служебните си карти в ръка, те се приближиха до униформения полицай, който пазеше на вратата. Както им каза детектив Барнс, получиха найлонови калцуни с ластик и латексови ръкавици.

Когато Хънтър протегна ръка към дръжката на вратата, полицаят, нисък и набит мъж с гъсти мустаци и бакенбарди, отстъпи вдясно, прекръсти се и прошепна нещо на испански.

От входната врата се влизаше направо в скромна дневна. Хънтър и Гарсия направиха само една крачка, когато видяха жертвата, малко вляво от тях, където дневната преминаваше в открита кухненска площ. Двамата се заковаха на място.

Гарсия махна слънчевите очила от лицето си, немигащите му очи се бяха уголемили до размера на чипове за покер.

— Какво е това, мамка му?

Хънтър стоеше абсолютно неподвижно. Усети как в гърлото му се затяга неприятен възел.

— През всичките си години в полицията, детектив или не, виждал ли си такова нещо? — попита Гарсия, без да откъсва очи от трупа.

— Не — промълви едва чуто Хънтър.