Генезис

38.

Все още в дневната си, отчаяната госпожа Фостър беше увила ръце около сина си и трескаво се опитваше да го утеши. Изглеждаше озадачена, объркана и уплашена и полагаше неистови усилия да не изпадне в истерия. Насълзените ѝ очи се бяха втренчили в Хънтър в опит да разбере какво причини на Трой толкова много болка.

Какво има в онова съобщение, по дяволите?

Хънтър обаче не отговори, дори не я погледна.

Несигурна какво да каже или да направи, госпожа Фостър продължаваше да повтаря същите три думи отново и отново, с глас, задавен от сълзи:

— Моля те, Трой… Моля те, Трой…

Трой все още беше закрил с ръце лицето си. Всеки път, когато си поемеше дъх, цялото му тяло потреперваше неконтролируемо.

Как може някой да бъде толкова зъл… такова чудовище, помисли си Хънтър, докато гледаше последните секунди на видеозаписа.

Записът завършваше с рязък преход, прехвърляйки се от образа на осакатеното тяло на Кирстен на земята на неподвижен кадър на лицето ѝ. Явно беше заснет, преди да започне влаченето, защото не беше наранена. Нямаше драскотини, рани, охлузвания, подутини… нищо… освен отчаяния израз на страх в очите ѝ.

И после, в долната част на изображението, се появиха четири думи, които Хънтър знаеше, че ще унищожат остатъка от здравия разум на Трой.

Част от секундата по-късно видеозаписът свърши.

За момент Хънтър се почувства парализиран. В онова, което правеше убиецът, нямаше логика. Хората, които обичат да причиняват психическа болка и да измъчват другите, обикновено изпитваха удоволствие да гледат, докато жертвите им страдат. Болката на жертвите беше тяхното удоволствие. Нарцисистите бяха отличен пример за това, но този случай надхвърляше с няколко нива дори и когнитивното психично удовлетворение. Убиецът беше създал цяла нова категория садизъм.

— Защо? — извика Трой и изтръгна Хънтър от мислите му.

Трой най-после спусна ръце от лицето си. Гласът му беше гневен и изпълнен с болка. Въпреки че беше насочил вниманието си към Хънтър, очите му гледаха объркано.

Хънтър бързо почука с пръст по иконката за споделяне на видеозаписа на телефона на Трой, въведе своя номер и натисна „сподели“.

— Защо? — изкрещя отново Трой, отскубна се от прегръдката на майка си и пристъпи към детектива.

Хънтър нямаше намерение да се опитва да му обясни психологията в изключителния садизъм и безмилостния, натрапчив и непреодолим импулс, който го придружава.

Вместо да отговори на Трой, той извади телефона си и се обади на Шанън Хачър, шефката на отдел „Проучвания“.

— Шанън — каза Хънтър, когато тя отговори, — обажда се Робърт. Искам да проследиш местоположението, от което е изпратено последното съобщение към номера, който сега ще ти дам. Обади ми се веднага щом научиш нещо.

Хънтър бързо намери номера на Трой в телефона му и го препрати на Шанън.

Това пак беше някаква съвсем малка вероятност, Хънтър не вярваше, че убиецът би направил такава аматьорска грешка, но трябваше да опита.

— Може ли да ми върнете телефона? — попита Трой, когато Хънтър приключи с разговора.

Хънтър се поколеба. Знаеше, че Трой не е изгледал целия видеозапис. Не беше видял последното послание на убиеца към него и Хънтър искаше това да си остане така, но също така знаеше, че не може да попречи на Трой да пуска видеоклипа отново и отново, ако иска. В края на краищата, телефонът е негов.

— Детектив, телефонът ми — повтори Трой и протегна треперещата си ръка.

— Моля те, Трой, не гледай отново този видеозапис — помоли го Хънтър със спокоен глас. — Не позволявай тези образи да се натрапят в главата ти. Това е, което иска извършителят. Затова ти е изпратил видеото. Не му доставяй това удоволствие, не му позволявай да победи. Не позволявай тези образи да се въртят в съзнанието ти.

Проблемът беше нежеланият обратен психологически ефект, който за жалост съпътстваше думите на Хънтър. Да кажеш на някого, или да го помолиш да не прави нещо, много често предизвикваше неконтролируемо желание да се направи точно обратното. Хънтър отлично го разбираше, но нямаше друг избор.

— Какво друго има на видеозаписа? — попита Трой с треперещ глас и по лицето му започнаха да се стичат сълзи.

Хънтър поклати глава.

— Нищо добро. Повярвай ми.

Трой наведе глава и се втренчи в празното пространство. Умът му беше объркан и разфокусиран.

— Какъв видеозапис? — крайно озадачена попита госпожа Фостър. Очите ѝ бяха насълзени, а гласът — тънък и писклив.

Хънтър отново поклати глава.

— Позволи ми да изтрия съобщението, Трой — каза той, опитвайки да се възползва от възможността. — Моля те. Вече го препратих на моя телефон, за да анализираме записа кадър по кадър в полицейското управление. Ще накарам всичките ни технически специалисти да работят върху него. Не ти трябва това съобщение да стои в телефона ти.

— Не знам какво има на този видеозапис, синко — каза госпожа Фостър, която отново се приближи до Трой и положи усилия да го прегърне, — но съм сигурна, че детективът е прав. Ако съобщението и видеото са изпратени от човека, който ни отне Кирстен, тогава не може да има нищо добро. Този човек е чисто зло и детективът е прав — той наистина иска да го набие в главата ти. Не му позволявай да го направи, синко! Ти си силен. Не позволявай на този злодей да победи.

Трой изглеждаше разтревожен, докато видимо се бореше с дявола на любопитството в главата си. От една страна, искаше му се да знае как е умряла Кирстен. От друга страна, защитният механизъм в мозъка му, знаейки колко разрушителни ще бъдат образите, се бореше за самосъхранение.

— Телефонът ми, детектив — настоя Трой, ръката му все още трепереше.

— Моля те, Трой — помоли отново майка му.

— Аз ще го изтрия — добави Трой и кимна на Хънтър.

Хънтър не можеше да направи нищо повече. Той върна телефона на Трой, който се втренчи в списъка със съобщенията на екрана. Есемесът от убиеца беше най-отгоре. Болезнено беше да се гледа колебанието на Трой.

Накрая той постави показалеца си върху съобщението, докато то се освети, показвайки, че е избрано, и после почука с пръст върху иконата „изтрий“.

— Няма го — каза Трой и показа на Хънтър телефона си. — Виждате ли?

— Сигурен ли си? — с извинителен тон попита Хънтър. — Някои телефони автоматично съхраняват в галерията си всяка получена снимка или прикрепен видеоклип, веднага щом го отвориш за пръв път.

— Да, знам това, детектив. — Сега към коктейла от емоции в гласа на Трой се добави и гняв. — Тази функция е изключена на телефона ми.

Хънтър нямаше намерение да противоречи на Трой. Трябваше просто да му вярва.

— Извинете, детектив, но мисля, че трябва да приключим — заяви госпожа Фостър със загрижен майчински глас.

Трой отново беше насочил поглед към екрана на телефона си. Гледаше го така, сякаш съжалява за онова, което направи току-що. Кимна, без да поглежда Хънтър.

— Да, мисля, че ми стига за днес, детектив. Съжалявам.

Въпреки че имаше още много въпроси, Хънтър трябваше да се съгласи, че разпитът за евентуални тайни любовни връзки и бивши гаджета не е добра идея точно сега.

— Разбира се — отвърна той, върна се до масичката за кафе, за да вземе снимката на Мелиса Хоторн, обърна се и подаде на Трой визитната си картичка.

Хънтър вече му беше дал визитната си картичка пред дома му в ранните часове на утрото, но нямаше да навреди да го насърчи.

— Трой, ако получиш нови съобщения… или нещо друго, свързано с Кирстен, моля те, обади ми се веднага, чу ли?

Трой не вдигна глава. Скръбта, изглежда, разяждаше всичко в него.

— Вече имам визитната ви картичка, детектив.

— Знам — отговори Хънтър и я остави на масичката за кафе. — Но ще ти оставя още една тук. Освен това… — Той млъкна и изчака, докато Трой го погледне. — Ако се нуждаеш от нещо… каквото и да е, моля те, не се колебай да ми се обадиш по което и да е време… денем или нощем. Номерът на мобилния ми телефон е написан на гърба. — Хънтър кимна към визитната картичка.

Трой я погледна с мъртвешки очи.

— Още веднъж ви благодаря за студения чай — обърна се Хънтър към госпожа Фостър, която само кимна.

В същия момент мобилният му телефон започна да вибрира в джоба на якето му. Търсеше го Шанън Хачър.

— Шанън, откри ли нещо? — попита Хънтър, когато прие обаждането.

Докато слушаше отговора ѝ, той отвори уста от почуда и очите му се стрелнаха към прозореца.

— Исусе Христе! — прошепна Хънтър и хукна като стрела към външната врата.