Генезис

67.

Библиотеката на училище „Гардина“ беше по-голяма, отколкото Хънтър очакваше. Секцията с годишниците се намираше на втория етаж и първият годишник на лавицата датираше от 1948-а. Хънтър пребори порива си да го прелисти от чисто любопитство, и взе изданието на прогимназията от 2009 година, със светлосиня корица и с черна пантера в средата.

С годишника в ръка, той намери свободна маса в читалнята и бързо прелисти страниците, докато стигна до випуск 2009-а.

Не беше необичайно за училище с голям брой ученици като „Гардина“ да има по няколко паралелки във всеки випуск. През учебната 2008/2009-а в прогимназия „Гардина“ имаше четири паралелки — 8А клас, 8Б, 8В и 8Г. В 8А имаше петдесет и един ученици, в 8Б — петдесет и двама, в 8В — петдесет и в 8Г — също петдесет и двама.

Тъй като завършваха тогава, на осмокласниците бяха посветени повече страници в годишника, отколкото на другите класове. Имаше и цяла секция — близо четиресет страници — която представяше ученическия живот като цяло и отличаваше отделни ученици заради постиженията им в ученето, спорта, училищните клубове, ученическия съвет и така нататък. Хънтър обаче се интересуваше от страниците за отделните паралелки в осми клас. Те изглеждаха като във всеки друг годишник в Америка — със снимки на лицето на всеки ученик в класа и имената им отдолу — типичен справочник „кой кой е“.

Хънтър бавно прегледа четирите страници на 8А клас, където не откри никого от петимата ученици, които търсеше. Въпреки това, той извади телефона си и снима всяка страница, а после премина към 8Б клас.

Този път имаше пет страници със снимки, големи колкото за документ за самоличност. Първите четири страници показваха четири редици с по четири снимки. Последните шест снимки бяха разпръснати неподредено на петата и последна страница.

Хънтър откри Джанет Ланг и Трой Фостър още на първата страница на 8Б клас. Не беше необходимо да проверява имената им, за да ги разпознае правилно.

На следващата страница Хънтър намери снимка на Педро Бустаменте. Той изглеждаше обикновено хлапе, с гарвановочерна къдрава коса, тъмни очи, закръглени бузи и непринудена усмивка, сякаш му беше приятно да му направят тази снимка — нещо, което повечето прогимназисти определено мразеха.

Първата снимка на третата страница беше на Джоузи Мос. Косата ѝ беше малко по-къса и един нюанс по-тъмна, отколкото когато Хънтър я видя за пръв път преди два дни, но той пак нямаше проблем да я познае. Красотата ѝ не се беше изгубила за тринайсет години, но явно е съзряла. Само от тази снимка лесно можеше да се сетиш, че всяко момче от випуска вероятно е правило всичко възможно, за да привлече вниманието ѝ.

Петата снимка на страницата беше на последния член на групата — София Ризоли. И тя беше привлекателно момиче. Бретонът на дългата ѝ права и тъмна коса падаше над загадъчни тъмнокафяви очи и сърцевидно лице с изящни черти. Скобите на зъбите ѝ не отнемаха нищо от усмивката ѝ, която изглеждаше сърдечна и дружелюбна. Хънтър се запита дали и нейната красота е съзряла по същия начин като на Джоузи Мос.

От чисто любопитство той разгледа всички снимки на учениците от останалите две паралелки — 8В и 8Г клас. Когато приключи, погледна часовника си, бързо се върна в канцеларията на директорката Мартинес и каза на секретарката Бренда, че е готов да разговаря със седемте членове на помощния персонал в списъка, който му беше дала директорката. Десетина минути по-късно Хънтър отново отиде в библиотеката, за да се срещне с господин Барос, главния чистач.

Господин Барос беше на шейсет и четири години, висок и строен мъж и работеше в прогимназия „Гардина“ от двайсет и пет години, през петнайсет от които беше главен чистач.

Хънтър му показа петте снимки от годишника — на Джанет, Трой, Джоузи и Педро.

Първият, когото господин Барос позна, след като примига само два пъти, беше Трой Фостър.

— О, да — каза той с глас, който прозвуча добродушен като израза в очите му. — Помня го. Футболист, нали? Беше страхотен. Адски бърз и много силен. Това хлапе имаше бъдеще.

От другите четирима, единствената, която господин Барос си спомняше бегло, беше Джоузи Мос само защото е била мажоретка.

Хънтър го разпита за Трой и Джоузи и дали си спомня за тях нещо друго, освен футбола и мажоретките, но господин Барос не можа да предложи нищо повече. С извинителен тон той обясни, че вече е стар и паметта му не е същата като преди, и че освен това е бил само обикновен училищен чистач. Учениците минавали покрай него, докато чистел коридорите, класните стаи и тоалетните, но много малко от тях говорели с него. Изпълнявал задълженията си и се стараел да не си пъха носа където не трябва — животът на учениците не му влизал в работата. Господин Барос каза, че помни Трой и Джоузи, защото обичал спорта и когато имал възможност, гледал училищните мачове.

След него Хънтър се срещна с тримата служители в училищната столова, градинаря и единия охранител. Вторият охранител имаше почивен ден.

И петимата помнеха Трой, футболиста, но никой от другите, нито дори Джоузи. Хънтър ги попита за тормоз в училище, сбивания, груби шеги, нещо, което може да се е откроявало. Нещо, в което може би е бил замесен Трой, тъй като те помнеха само него, но никой не си спомняше нищо и всички отговориха по сходен начин на въпросите на Хънтър. Първо, ставало дума за преди тринайсет години, което било предизвикателство за паметта на всеки. Второ, в училище с близо хиляда и петстотин ученици сбиванията, шегите и тормозът се случвали всеки ден, и това не беше преувеличение, а факт — физически по-силните ученици тормозеха по-слабите. Спортистите тормозеха онези, които не спортуваха. Момичетата тормозеха други момичета заради косата, дрехите или обувките им, или някое друго от един милион оправдания да се заяждат и да се държат гадно. Това беше и една от главните причини учениците да се делят на групи. Ако някой минаваше за самотник или аутсайдер, тормозеха него.

Точно когато Хънтър приключи краткия си разговор с охранителя, последният член на помощния персонал в списъка, който беше на разположение, мобилният му телефон започна да вибрира в джоба на якето му.

— Робърт — започна Гарсия, когато Хънтър отговори на обаждането. — Няма да повярваш.

— Откри ли нещо?

— Да.

— Слушам.

— Смъртта на Педро Бустаменте не е самоубийство.

Последва кратко мълчание и след това Хънтър попита:

— Така ли ти каза детектив Лий?

— Не. Детектив Лий е сигурен, че е било самоубийство — отговори Гарсия. — Класически, ясен случай, но аз открих нещо, което не беше споменато в доклада, който получихме тази сутрин.

— Наистина ли? Какво?

— Имало е написана на ръка предсмъртна бележка… оставена в умивалника в банята. Написана с почерка на Педро Бустаменте. Майка му потвърдила, че това е неговият почерк.

Хънтър почувства, че мускулите на челюстта му се стягат.

— Какво пише?

— Седнал ли си?

— Да. Какво пише?

— „В този мрак никоя светлина няма да блести толкова ярко като твоята.“