Генезис

86.

Останал без дъх и с крака, които заплашваха да омекнат всеки момент, Хънтър застана абсолютно неподвижно и само на няколко крачки от вратата за качване в самолета.

От тук той виждаше Амбър Бърнет вдясно от вратата. Беше закрила с ръце лицето си, което повече приличаше на неописуема каша от кръв и сополи. Пилотът и една от стюардесите стояха вляво, униформите им бяха изпръскани с кръв, но Хънтър не можеше да прецени дали е тяхната, или не. Вероятно не беше тяхната, защото не изглеждаха ранени, но онова, което привлече вниманието му, беше човекът, който стоеше в камбуза в средата на самолета и беше опрял полуавтоматичен пистолет в главата на друга стюардеса.

За момент погледите на Хънтър и Линда се срещнаха и той видя непоколебимост в очите ѝ.

— Никой да не мърда! — изкрещя Линда и след това се погрижи Хънтър да види, че освобождава предпазителя на пистолета в ръката си.

Всички пътници избухнаха в писъци като обезумели, продължиха няколко дълги секунди, но когато Линда обясни какво ще се случи, ако не се подчинят, направиха точно това, което им заповяда — никой не помръдна… и никой не посегна към мобилния си телефон.

Полицейският инстинкт изискваше от Хънтър да извади оръжието си и да се прицели в Линда — да създаде патова ситуация, докато дойдат подкрепления, защото знаеше, че ще дойдат — но човешката психология му каза, че ако извади пистолет, напрегнатото положение ще се влоши милион пъти. Той знаеше много малко за душевното състояние на Линда Евънс и доколко фрагментиран е контролът ѝ върху ситуацията. Ако уплаши това вече уплашено и изкривено съзнание, създава риск, който не би могъл да поеме, понеже е заложен животът на толкова много хора. Вместо това Хънтър вдигна ръце към нея.

— Линда — извика той, все още задъхан, — не искаш да направиш това!

Амбър обърна глава, за да погледне Хънтър. От лицето ѝ капеше кръв. Очите ѝ бяха гневни и кървясали.

Хънтър отмести поглед към нея за секунда и погледът му говореше, че ужасно съжалява.

— Така ли, детектив? — отвърна Линда и непоколебимостта в очите ѝ сякаш се засили.

— Да. — Въпреки тежкото му дишане, тонът му беше твърд.

Стюардесата пред Линда се разплака.

— Моля те — каза тя с треперещ и едва доловим глас, но Хънтър успя да прочете думите по устните ѝ. — Моля те, пусни ме. Имам дъщеря.

— Млъкни — отвърна Линда и дръпна по-силно косата ѝ. Стюардесата издаде ужасен вик.

— Ти не искаш да нараниш тези хора, Линда — извика Хънтър, все още вдигнал ръце. — Знам, че не искаш. — Най-добрият му шанс да я успокои, беше да използва онова, което научи за нея. — Знам го, защото никой от тези хора… нито един от тях… не е наранил Дженисис.

Когато чу името на дъщеря си, Линда примига два пъти.

— Да не си посмял да споменаваш името ѝ — процеди тя през стиснати зъби. — Не знаеш нищо за Дженисис.

— Знам достатъчно… и никой от тези хора тук не я тормозил и не ѝ се е подигравал. Те не са виновни за случилото се с нея. — Двамата се втренчиха един в друг. — И ти не си виновна.

Хънтър много добре разбираше, че най-деструктивното чувство в хората, загубили някого, когото са обичали, заради самоубийство, особено родител, загубил дете, е вината… вина, настояваща за отговори, които рядко можеше да бъдат намерени — „Къде са се провалили?“, „Как не са забелязали знаците?“ и много други, които щяха да ги измъчват до края на живота им. Дори ако тези въпроси можеше някак да получат отговор, повечето родители пак намираха начин да се обвиняват, защото по принцип бяха отговорни за здравето и сигурността на своите деца. Не беше необходимо Хънтър да пита, за да знае, че Линда, поне отчасти, се обвинява за самоубийството на Дженисис… че не е била до нея… че не е забелязала никакви знаци… че не е разбрала колко много страда дъщеря ѝ.

Линда примига още веднъж и този път Хънтър видя в очите ѝ единствено чиста омраза.

— Нямаш представа чия беше вината — злобно каза тя. — Не знаеш какво се случи.

Напрежението сред пътниците отново започна да ескалира. Всички го чувстваха. Хънтър трябваше да направи нещо, и то бързо. От опит знаеше, че в такива ситуации е най-добре да накара Линда да продължава да говори. Разговорът винаги беше много по-добра алтернатива от стрелбата и Хънтър имаше идеална възможност, защото последното заявление на Линда му даде шанс да ѝ покаже, че знае много повече, отколкото тя вероятно си мисли.

— Тогава защо не ми разкажеш какво се случи? — попита той. — Какво се случи в прогимназия „Гардина“, Линда? Какво се случи между Джанет, Трой, Джоузи, София, Педро и Дженисис? Какво направиха? Защо ги наказваш по този начин? Наистина искам да разбера, но първо трябва да пуснеш тези хора, Линда. — Хънтър изпусна дъх бавно, докато обмисляше следващите си думи. — Може да вземеш мен за заложник, ако това искаш, но трябва да пуснеш тези хора да си вървят и трябва да го направиш веднага.

Хънтър отново замълча, за да остави Линда да осмисли думите му. Линда трябваше да разбере, че и тя е в опасност като всички други.

— Зареденото оръжие в самолет създава едно от най-високите нива на заплаха за човешкия живот — обясни той, — въпреки че самолетът е на земята. Сигурен съм, че помощник-пилотът вече е съобщил за ситуацията. След по-малко от… шест-седем минути самолетът ще бъде обкръжен от екипи на специалните части. — Хънтър поклати глава. — И последното, което те ще искат да направят, Линда, е да разговарят. — Той пак направи пауза, този път по-дълга и напрегната. — Ако пуснеш всички да си вървят, знам, че ще мога да задържа екипите на специалните части. Не е необходимо това да завършва трагично, но трябва да ги пуснеш. Знам, че не искаш да нараниш никого тук, Линда. Тези хора… тези пътници… не са твои мишени.

— Изглеждаш много сигурен в моите намерения, детектив… Хънтър, нали?

— Робърт — отвърна Хънтър.

— Е, кажи ми… Робърт. — В гласа ѝ прозвуча предизвикателност. — Защо си толкова сигурен, че няма да нараня никого тук?

Хънтър знаеше много малко за Линда Евънс. Отдел „Проучвания“ нямаха достатъчно време да ѝ съставят пълно досие, но Хънтър със сигурност знаеше, че Линда е майка, бореща се със скръб, и психологът в него знаеше, че може да използва това.

— Защото всеки в този самолет, Линда — отговори той, — всеки пътник… всеки член на екипажа… е Дженисис.

На лицето ѝ се изписа гняв.

Хънтър побърза да поясни.

— Искам да кажа, че… всеки в този самолет е нечия дъщеря… — Той остави думите му да се задържат във въздуха за момент. — Нечий син… нечий брат… сестра… майка… баща… Те са невинни хора, които просто са се качили на самолет. Ако отнемеш живота им, тогава това вече няма да е отмъщение, Линда. Ако отнемеш живота им, ще станеш като хората, които са отнели Дженисис от теб. Ще отнемеш невинна дъщеря от семейството ѝ… или син… или майка… или баща…

Хънтър беше приковал очи в пръста на Линда върху спусъка и можеше да се закълне, че за част от секундата напрежението в цялата ѝ ръка намаля. Трябваше да я притисне още. Гласът му стана тъжен и в същото време нежен.

— Затова трябва да вземеш мен. Аз не съм нито едно от тези неща.

Линда го погледна въпросително.

— Вече нямам семейство — обясни Хънтър. — Родителите ми починаха отдавна. Нямам братя или сестри. Никога не съм се женил и нямам деца. Не съм ничий съпруг… ничий баща… ничий партньор… — Той я прикова с най-искрения си поглед. — Пусни ги да си вървят и вземи мен, Линда. Ако се случи така, че в края на всичко това се наложи да отнемеш живота ми… няма да разбиеш семейство… няма да отнемеш нищо от никого.