Генезис

81.

Макар че беше във втора класа, седалката беше много по-удобна, отколкото Линда очакваше.

Това беше вторият ѝ международен полет. Първият беше само преди няколко години, когато летя до Канада, за да посети шест училища за своите еднодневни семинари за депресията и самоубийствата сред тийнейджърите. Наистина ѝ се искаше да отива в Европа поради далеч по-различни обстоятелства. С удоволствие би прекарала повече време в Италия, Франция, Великобритания, Германия, Испания и много други страни, но такива карти ѝ се паднаха, и тя ги играеше по най-добрия начин, по който би могла.

Ръчният ѝ багаж и торбичката от безмитния магазин вече бяха прибрани в багажното отделение над седалката ѝ. На вратата на самолета две много хубави и много руси стюардеси посрещаха идващия поток от пътници.

Други две, по една на всяка пътека, помагаха на пътниците във втора класа, и още две правеха същото в първа класа. Хората се качваха през вратата в средата на самолета, малко пред крилото. Пътниците в първа класа бяха насочвани надясно, към предната част на самолета, а тези във втора класа отиваха наляво, към средата и задната част.

Линда правеше всичко възможно да изглежда спокойна — облегната назад на седалката, беше кръстосала крака небрежно. Предпазният ѝ колан беше закопчан и ръцете ѝ бяха на коленете. Но съвсем не беше спокойна. Знаеше, че докато самолетът не се издигне във въздуха, нещата въпреки всичко може да се объркат. Затова, въпреки привидно спокойното си поведение, Линда не откъсваше очи от двете стюардеси на вратата пред нея и анализираше всеки пътник, който се качва на борда.

Засега никой не ѝ беше дал повод да се притеснява.

Самолетът беше голям „Боинг 777“, използван предимно за международни полети, с три колони седалки във втора класа, по девет седалки в редица — три вляво, три вдясно и три в средата.

Линда седеше в лявата колона, на място 35Н, което беше до пътеката. Двете места вляво от нея — до прозореца и в средата — вече бяха заети от мъж и жена на средна възраст, които изглеждаха много развълнувани, че заминават за Италия. Жената седеше до прозореца, оставяйки съпруга си между себе си и Линда. Те поздравиха учтиво Линда, когато заеха местата си, но оттогава разговаряха само помежду си и това я устройваше напълно.

Тя отново погледна часовника си. До излитането оставаха пет минути, но Линда знаеше, че винаги има малко закъснение.

Потокът от пътници най-после секна. От една-две минути никой не се беше качил на борда. Вероятно съвсем скоро щяха да затворят вратите.

Линда бавно изпусна затаения си дъх. Трябваше да признае, че е нервна и че сърцето ѝ бие твърде силно в гърдите. Очите ѝ се отместиха към багажното отделение над нея. Малко бърбън щеше да ѝ се отрази добре в момента.

— Добро утро, госпожи и господа — разнесе се мъжки глас по уредбата в самолета. — Говори командирът на полета. Изглежда, всички сме на борда и това означава, че скоро ще започнем да маневрираме. Чакам само разрешение за излитане от кулата. Моля, уверете се, че ръчният ви багаж е в отделенията над главите ви и че сте закопчали предпазните си колани. Ще съобщя още информация веднага щом я получа. Салонният екипаж, моля, затворете вратите и ги проверете.

Съобщението свърши и едната стюардеса затвори и заключи средната врата на самолета.

Линда се постара да успокои учестеното тупкане на пулса си и търпеливо зачака, докато почувства, че биенето на сърцето ѝ се нормализира. Тя затвори очи и отново докосна медальона пеперуда на шията си.

Тръгваме, ангел мой, прошепна Линда. Тръгваме.