Генезис

42.

Грейс Бауър уви ръце около себе си, докато седеше на дивана, за да спре да трепери. Тя седеше изправена в напрегната поза. Коленете ѝ бяха притиснати плътно едно до друго, раменете ѝ бяха сковани и мускулите на врата ѝ обтегнати.

— Кълна се, мислех, че ще бъда по-силна — каза тя с уморен и дрезгав глас. — А виж ме сега. Разпадам се на парчета още на първия ни сеанс и вече не знам какво да направя и как да се държа. Лекарствата не действат вече.

Джоузи Грифит седеше до прозореца на вишневочервено кресло „Честърфийлд“, обърнато към Грейс. Левият ѝ крак беше кръстосан над десния, позата ѝ беше отпусната и ръцете ѝ бяха сложени върху бедрата, заедно с бележника ѝ. Според информационния лист за консултация на Грейс и онова, което тя беше казала на Джоузи дотук по време на сеанса им, Грейс взимаше антидепресанти с рецепта като паксил и бринтеликс от малко повече от десет месеца и въпреки че ѝ помогнаха, лекарствата не можеха да преборят завладяващия мрак, който контролираше мислите ѝ всеки ден. Макар че беше диагностицирана с тежка депресия и тревожност преди осемнайсет месеца, това беше първият психотерапевтичен сеанс в живота на Грейс и доколкото си спомняше, за пръв път някой наистина я изслушваше за каквото и да било повече от пет минути.

— Всеки ден е едно и също — продължи Грейс и в очите ѝ се насъбраха сълзи, заплашвайки да се излеят всеки момент. — Сутрин не ми се става. Не искам да ходя на работа. Не ми се яде. Нощем не искам да лягам в леглото със съпруга си. Не искам да говоря с приятелките си. Не искам да излизам. Не искам… — Тя млъкна и погледна ръцете си, увити около тялото ѝ. Сълзите най-после надвиха волята да не се разплаче отново. — Вече не искам този живот.

Джоузи погледна през прозореца на кабинета си в центъра на Лос Анджелис, към високата кула с офиси на отсрещната страна на улицата, и за секунда се запита колко души в онези офиси наистина искат да са там. Колко от тях вършеха работа, която наистина искаха. Погледът ѝ се отмести към улицата и редицата коли, които чакаха светофарът да светне зелено на кръстовището долу. Запита се колко от онези, които седяха в колите, отиват някъде, където наистина искат да отидат. Колко от тях щяха да се върнат в дом или при партньор, където наистина искат да бъдат. Джоузи знаеше, че грозната истина е, че малко хора на този свят разполагат с лукса да вършат работа, с която наистина искат да се занимават. Малцина водеха живот, който наистина искат, дори онези, които бяха приказно богати.

Докато седеше и слушаше Грейс, Джоузи се замисли каква късметлийка е, че има човек като Оливър в живота си… каква късметлийка е, че е влюбена в него и че той е влюбен в нея.

„Вече не искам този живот.“ За един психотерапевт изявление като това беше сериозен сигнал за тревога.

— Мислила ли си да се самонараниш, Грейс? — спокойно попита Джоузи и я погледна.

Грейс отмести очи встрани и нервно прокара език по краищата на зъбите си, а после внимателно избърса сълзите си с връхчетата на пръстите си. Предпочете да не отговори.

— А мислила ли си да нараниш някой друг? — Джоузи опита друг подход, като продължаваше да говори спокойно и не помръдваше.

Грейс се прокашля, за да изчисти гърлото си, но устата ѝ беше пресъхнала и думите заседнаха.

— Искам само това ужасяващо чувство вътре в мен да се махне. Не искам да се чувствам така. Само това искам.

За Джоузи отговорът прозвуча уклончиво. Хората обикновено правеха издайнически знаци — отместваха поглед встрани, прокашляха се, почесваха се някъде, където не ги сърби, изчервяваха се, облизваха устни или правеха нещо друго — когато се спомене някаква истина, която не искат никой друг да знае. Джоузи не искаше да обвинява Грейс, че говори уклончиво, но тъй като беше първият им сеанс, трябваше да я накара да продължи да говори, защото се разтревожи.

— Разкажи ми за това чувство вътре в теб, Грейс. Какво представлява? Защо е ужасяващо?

Грейс погледна психотерапевтката, но погледът ѝ беше празен… дори бездушен, сякаш в тези красиви тъмни очи не беше останало нищо друго, освен болка.

— Чувството на празнота вътре — отговори тя с безжизнен тон. — Тази страшна празнота навсякъде. Безполезността, която чувствам всеки ден.

Джоузи видя, че очите на Грейс отново се изпълват със сълзи.

Според нея Грейс беше около четиресет и пет годишна, най-много петдесет, и все още много привлекателна, с идеален, изящно извит нос и скули, чуплива коса с цвят на махагон и кръгли, тъмни като нощ очи. Физически също изглеждаше в страхотна форма.

По време на сеанса Грейс разказа на Джоузи много за себе си и за живота си. На двайсет и една години се омъжила за съпруга си, Дейтън Бауър, дванайсет години по-голям от нея и вече много богат, натрупал състоянието си от фондовата борса. Отначало Грейс била убедена, че е щастлива, но сега, двайсет години по-късно, когато красотата и физическото ѝ присъствие започнали да избледняват, или поне тя мислеше така, беше решила да приеме факта, че никога не е обичала мъжа, за когото се е омъжила, нито фалшивия си начин на живот. Грейс беше позволила красотата, богатството и материалните удобства да я отдалечат от истинската ѝ същност и сега нямаше представа как да се върне към човека, който е била, нито дали е останало нещо, към което да се върне.

— Работата не ти ли носи някакво удовлетворение? — попита Джоузи. — Малък, но много важен мост над част от тази празнота, която чувстваш вътре в себе си. Не ти ли доставя удоволствие онова, което правиш?

Грейс вече ѝ беше казала, че има собствен бизнес по вътрешно обзавеждане. Обясни, че преди няколко години успяла да си осигури договори да обзаведе къщите на няколко холивудски звезди. Това бил тласъкът, от който се нуждаела, защото след като имала няколко престижни имена в списъка с клиентите си, автоматично последвали нови поръчки и не спрели.

Грейс се подсмихна пренебрежително и най-после спусна ръце от тялото си и ги сложи на коленете си.

— Ще ти издам една малка тайна, скъпа. Готова ли си да я чуеш? — Тя се намести по-удобно на дивана. — Не разбирам абсолютно нищо от вътрешно обзавеждане. Съпругът ми ме накара да се занимавам с това, вероятно защото му писна да седя вкъщи по цял ден, без да правя нищо. Той каза, че имам добро око, за да направя една стая да изглежда „спретната“. — Грейс замълча и кимна иронично на Джоузи. — Да, „спретната“ беше думата, която употреби. Аз съм измамница. Не съм никакъв специалист по вътрешно обзавеждане. Само съчетавам цветове и мебели, така че да не изглежда сякаш някой е повърнал навсякъде в стаята.

Джоузи разтвори устни в усмивка.

— Говоря сериозно — настоя Грейс. — Наистина ще се изненадаш, ако надникнеш в някоя от тези къщи. Съчетаването на цветове и мебели, изглежда, е нещо, което много малко хора в този град умеят да правят, особено богатите и известните. Те излизат и купуват, купуват, купуват. След това хвърлят всичко в стаята и си мислят, че само защото са похарчили цяло състояние за боклуците, които са купили, всичко изглежда добре. — Тя поклати глава неодобрително. — Първите няколко знаменитости, които успях да вкарам в портфолиото си, се обърнаха към мен благодарение на съпруга ми и връзките му, а не защото съм добра в тази работа. — Грейс повдигна рамене. — И в голям град, фалшив и повърхностен като Лос Анджелис, това е всичко, от което се нуждаеш, за да започнеш. Останалите ще ги последват като овце. Знаеш как става, нали? — Грейс заговори с превзет носов глас: — „О, тя е обзавела къщата на еди-кой си. Трябва да е страхотна. Хайде да я наемем, скъпа.“

Джоузи отново се усмихна.

За част от секундата Грейс сякаш се сви в себе си, наведе брадичка и се прегърби под някаква невидима тежест. Вина? Срам? Нещо средно между двете?

— Истината е, че изобщо не съм страхотна — каза тя с извинителен тон. — Съвсем не. Просто не съм глупава или сляпа, когато става въпрос за съчетаване и подреждане на цветове, мебели и предмети в стаята, това е всичко.

Джоузи не можа да не се зачуди какво мисли Грейс за обзавеждането на кабинета ѝ. Тя погледна наляво и после надясно. Не е ли твърде тъмен кабинетът? Твърде светъл? Твърде пъстроцветен? Когато очите ѝ отново се спряха на прозореца, тя разсеяно погледна към улицата, два етажа по-долу.

И тогава го видя.

На тротоара, облегнал се на сградата на отсрещната страна на улицата, стоеше висок мъж с атлетично телосложение. Ципът на черното му яке беше вдигнат до брадичката, главата му беше плътно покрита с качулка и ръцете му бяха пъхнати небрежно в джобовете. Всъщност в него нямаше нищо, което да го откроява от другите освен факта, че мъжът гледаше право към прозореца на кабинета ѝ. За момент очите им се срещнаха, но той бързо примига и отмести поглед встрани.

Джоузи също примига и мъжът изведнъж изчезна. Тя погледна наляво и после надясно, но той се беше слял с тълпата сякаш е безплътна сянка. Джоузи примига още веднъж и отново насочи вниманието си към Грейс, която беше поставила дясната си ръка върху лявата си китка. Пръстите ѝ докоснаха циферблата на скъпия часовник, който носеше.

— Тези неща — каза Грейс и докосна малкия медальон пеперуда, закачен на верижка на врата ѝ. — Знаеш ли какво са?

Джоузи си помисли да каже „невероятно скъпи, като ги гледам“, но задържа езика си зад зъбите и отговори по любимия си начин — с въпрос.

— Какво са за теб?

Грейс пак отмести поглед встрани и когато отново погледна Джоузи, в очите ѝ проблесна гняв. Тя се изсмя.

— Те са напомняне за грешката, която направих… за затвора, в който доброволно влязох преди години. Бях млада и много бедна. Толкова бедна, че се подведох и глупаво повярвах, че материалните неща като тези ще ме направят щастлива. — Грейс отново посочи бижутата си. — Е, не ме правят щастлива. Никога не са ме правили щастлива. Мразя ги и мразя себе си, че съм толкова наивна и глупава… и лековерна.

Думите ѝ накараха Джоузи да се запита колко мрачни и вредни са мислите ѝ. Само за няколко минути Грейс избегна отговора дали някога е фантазирала да нарани себе си или някой друг, сравни живота си със затворническа присъда и употреби два пъти думата „мразя“ — единия път за себе си. Джоузи се зачуди колко далеч могат да я тласнат тези мисли към нещо наистина деструктивно. Убеждението, което Джоузи получаваше не само от думите на Грейс, но и от поведението ѝ, от израженията на лицето ѝ, тона на гласа ѝ и жестовете ѝ, беше, че Грейс наистина се бори с все по-засилващ се импулс да се самонарани — пословичната „бомба с часовников механизъм“. Джоузи се запита дали затова Грейс най-после е решила да потърси помощта на психотерапевт — защото е на ръба на нещо много, много лошо. С оглед на всичко това, Джоузи трябваше да опита отново.

— Чувстваш ли се понякога съкрушена от всичко около теб? — попита тя. — От живота, който водиш?

— Ха! — изсмя се Грейс. — Понякога? По-добре кажи „през цялото време“. Казах ти — мразя този живот. Вече не го искам.

Ето пак.

Джоузи записа нещо в бележника си.

— И за какво мислиш в такива моменти? — попита тя. — Изпитваш ли желание да накажеш себе си по някакъв начин? Или да накажеш някой друг?

Грейс погледна ръцете си, които беше стиснала, и после се втренчи напрегнато и изпитателно в Джоузи.

Джоузи зачака, но Грейс само погледна часовника си.

— Може ли да продължим другата седмица, ако имаш свободен час? — попита тя и взе чантата си. — Сега трябва да тръгвам.

Грейс отново избегна отговора на въпроса.

Джоузи задържа вниманието си върху пациентката. Много добре знаеше колко е часът.

— Имаме още петнайсет минути, Грейс.

— Така ли? — Грейс стана.

Джоузи не помръдна от мястото си. Искаше да подчертае факта, че Грейс е тази, която прекратява по-рано сеанса, че Грейс отказва да се задълбочи в онова, което наистина става в главата ѝ.

— Да — потвърди Джоузи, но това не спря пациентката.

— За жалост наистина трябва да тръгвам — повтори Грейс, този път малко по-решително. Тя направи три крачки към вратата, спря и за последен път се обърна към Джоузи. — Гарантирам ти — каза Грейс с премерен глас и мек тон, като гледаше Джоузи в очите, — че по никакъв начин не представлявам опасност или заплаха за себе си или за някой друг. Никога не съм имала вредни или деструктивни мисли за себе си или за други, включително животни.

Бум.

В кабинета на Джоузи сякаш избухна ядрена бомба.

Джоузи почувства, че звукът на тези думи пропълзя по нервните ѝ окончания. Тя примига два пъти, чудейки се дали е чула правилно, защото Грейс Бауър току-що беше направила онова, което в психиатрията беше известно като „договор за безопасност“7 — думите, които трябва доброволно да изрече един потенциално опасен пациент, за да избегне да бъде принудително заведен в болница и затворен в охранявано психиатрично отделение.

Джоузи внезапно осъзна, че Грейс знае много повече за психиатрията и психоанализата, отколкото показва. Тя знаеше, че сеансът се записва и че сега нейният „договор за безопасност“ е документиран. Освен ако Грейс не анулира доброволно този договор, като категорично опровергае това, което току-що каза. Колкото и опасна за себе си или за другите да изглежда в следващите сеанси, Джоузи не можеше да я предаде на властите. Не и след „договор за безопасност“.

— Много ти благодаря за отделеното време — усмихна се Грейс. — Надявам се, че ще те видя другата седмица. Ще се обадя да си определя час.

Няколко минути, след като Грейс Бауър излезе от кабинета и докато все още се мъчеше да проумее случилото се току-що, Джоузи, в едно от онези инстинктивни движения, се обърна и пак погледна през прозореца. Не беше сигурна какво очаква да види, нито какво ще постигне с това. Искаше само да погледне още веднъж Грейс, преди да изчезне, може би в кола с шофьор, или да тръгне сред тълпата долу, но така и не я съзря. Джоузи обаче забеляза мъжа, когото видя преди малко. Той отново беше на същото място като преди. Стоеше там, пъхнал ръце в джобовете си. Джоузи стана, за да се опита да го огледа по-добре, но мъжът пак се стопи в тълпата и изчезна като тънка струя дим във въздуха.