Генезис

65.

Гимназия „Гардина“ се намираше от другата страна на Западна сто осемдесет и втора улица, срещу прочутия мемориален гробищен парк „Рузвелт“. С близо хиляда и петстотин ученици, футболно игрище в стандартен размер и повече от двайсет постройки, училищният комплекс беше огромен и обхващаше близо два квартала.

Единият охранител на портите обясни на Хънтър къде се намира канцеларията на директорката на прогимназията, а после Хънтър вървя две минути до входа. Самата канцелария беше просторна, стените бяха украсени с дипломи за различни постижения и награди в рамки, няколко снимки на ученици и голяма фотография на сегашния президент на Съединените щати. Две секретарки седяха зад отделни бюра и ожесточено тракаха по клавиатурите на компютрите си. На пейка до източната стена бе седнал ученик с мрачно изражение на лицето.

Хънтър влезе в канцеларията и секретарката до вратата, афроамериканка на средна възраст с плитчици в косата, вдигна глава и го погледна.

— Добър ден, господине — каза тя и му се усмихна сърдечно. — С какво мога да ви помогна? — Гласът ѝ беше писклив.

Хънтър се приближи до бюрото ѝ, показа ѝ служебната си карта и с тих глас обясни, че трябва да говори с директорката.

— Тя говори по телефона в момента — обясни секретарката. Усмивката на устните ѝ изчезна и се замени с притеснено изражение. — Но няма да се бави. Моля, седнете, и аз ще ѝ кажа, че сте дошли.

Хънтър седна на пейката до ученика с мрачното лице, а секретарката написа нещо на самозалепящо се листче и после влезе в кабинета на директорката. Две секунди след това мобилният телефон иззвъня в джоба му. Обаждаше се Гарсия.

— Карлос, къде си?

— В Ел Монте. Пред къщата на София Елиът. И ще потеглям към Помона да говоря с детектив Лий.

— Много си бърз. Какво стана със София Елиът? Говори ли с нея?

— Не. Затова се обаждам. Имам новини.

Хънтър се премести на пейката.

— София Елиът и съпругът ѝ Лукас са отлетели за Италия преди два дни. За осемдесет и петия рожден ден на дядо ѝ.

Хънтър се замисли за момент.

— Как разбра толкова бързо?

— От съседката ѝ. Дойдох тук, натиснах звънеца, почуках на вратата — никой не отвори. Докато се опитвах да надникна през прозореца, излезе съседката. Обясних кой съм — и това ми отне известно време — и тя ми каза, че са заминали за Италия преди два дни. Съседката се грижела за котката им. Доколкото знаела, цялото семейство на София отпътувало с нея, тоест баща ѝ и майка ѝ. Затова не си прави труда да ходиш при тях, след като тръгнеш от гимназия „Гардина“.

— Това може да е за добро — отговори Хънтър след кратък размисъл.

— И аз така си помислих — съгласи се Гарсия. — Тук не е останал любим човек, когото Ментора да нападне.

— Кога ще се върнат госпожа Елиът и съпругът ѝ? Щом се грижи за котката им, съседката им трябва да има представа.

— Има. Съпругът трябва да се върне след три дни, в събота сутринта. София щяла да остане още няколко дни, но съседката не е сто процента сигурна.

— Някой под прикритие ще трябва да го следи веднага щом кацне на международното летище на Лос Анджелис.

— Да, и аз си мислех същото. Щом Ментора напада любимите хора, съпругът е най-логичният избор. Това съответства идеално на метода му на действие жертвата да е сама вкъщи, докато партньорът го няма.

— Попита ли съседката дали някой друг е идвал да търси София или съпруга ѝ през последните два дни?

— О, по дяволите! — възкликна Гарсия и се постара тонът му да остане сериозен. — Не. Забравих. Да се върна ли? — Той замълча за ефект. — Не ми е за пръв път, Робърт. Разбира се, че я попитах. Не е виждала друг пред вратата им или около къщата им. Освен това проверих ключалките на вратите и прозорците им. Нищо не изглеждаше да е пипано.

— Още не — отбеляза Хънтър.

— И ти си мислиш същото като мен, нали? Трябва да поставим под наблюдение къщата.

— Абсолютно — потвърди Хънтър и видя, че лампата на външната линия на вътрешния телефон на бюрото на секретарката угасна. — След малко ще вляза в кабинета на директорката на прогимназията. Ти каза, че отиваш в Помона, така ли?

— Качвам се в колата.

— Добре, тогава ще се обадиш ли на капитан Блейк? — попита Хънтър. — Дай ѝ адреса на София Елиът и ѝ кажи веднага да организира екип за наблюдение. Трябва да бъдат там преди края на деня днес.

— Залавям се. Ще говоря с нея.

По-малко от десет секунди, след като приключиха разговора, вратата на кабинета на директорката се отвори и на прага застана средна на възраст жена с безлично, овално лице. Цветът на косата ѝ попадаше в някаква неопределена категория между рус и черен. Кичурите ѝ бяха прибрани на стегнат кок.

— Господин Хънтър — каза тя, явно решавайки да не го нарича „детектив“ пред ученика.

Хънтър стана и стисна ръката ѝ.

— Аз съм директорката Мартинес — представи се тя и посочи. — Моля, заповядайте в кабинета ми.

Преди да последва Хънтър вътре, директорката Мартинес погледна момчето, което седеше на пейката.

— Господин Гудуд. Защо ли не съм изненадана?

— Нищо не съм направил, госпожо Мартинес — отговори момчето и поклати глава.

— Непрекъснато ми го повтаряте, но учителите ви, изглежда, не са съгласни с вас.

Момчето не я погледна в очите.

— Почакайте още малко, господин Гудуд. След няколко минути ще говоря с вас.

Ученикът се нацупи, когато директорката Мартинес се върна в кабинета си и затвори вратата.

Разговорът между Хънтър и директорката не продължи дълго. Госпожа Мартинес беше поела поста директор на прогимназията преди осем години, след пенсионирането на Джоузеф Гриър, който бил директор на прогимназия „Гардина“ близо двайсет години. Това означаваше, че госпожа Мартинес не познава Мелиса, Трой, Джоузи или някой друг от класа през 2009 година. Хънтър я попита за господин Гриър, но тя го уведоми, че за съжаление, той починал от рак преди три години.

— Има ли учители или членове на персонала от 2009 година, които все още работят тук? — настоя Хънтър.

— Мисля, че има двама — отговори директорката Мартинес и превъртя надолу информацията на екрана на компютъра си. — Сега ще проверя.

Хънтър бръкна в джоба на якето си и извади тефтерчето си.

— Да бъдеш учител, става все по-трудно с всяка изминала година, детектив — обясни директорката, докато продължаваше да търси. — Сигурна съм, че можете да си представите. Учебната програма изисква много от всеки… учениците изискват много от всеки… родителите изискват много от всеки и съветът по образование изисква много от всеки. Трудни часове, много работа за вкъщи и недостатъчно заплащане. — Тя повдигна рамене. — От опит знам, че повечето прогимназиални учители или прегарят след осем-десет години, или си намират друга работа, която не е толкова взискателна и е по-добре платена. Вече не е лесно да намериш учители професионалисти. — Мартинес млъкна и кимна към екрана на компютъра си. — Но да, бях права. Господин Хартли, класен ръководител на осми клас и учител по история, и госпожа Андерсън, учителка по английски в осми клас, са били тук през 2009 година. Проблемът е, че в момента госпожа Андерсън е в отпуск по медицински причини, оперираха я преди по-малко от седмица.

Хънтър си записа двете имена.

— Но господин Хартли е на работа днес, нали?

— Да.

След още пет минути директорката Мартинес провери и помощния персонал, но се оказа, че само няколко от тях са били в училището повече от тринайсет години — главният чистач, двама от охраната, трима служители в училищната столова и един от градинарите.

— Бих искал да говоря с всички тях днес, ако е възможно — каза Хънтър. — Особено с господин Хартли.

— Да, разбира се — отговори директорката Мартинес и погледна часовника си. — Проблемът е, че няма кой да замести господин Хартли. Ако нямате нищо против да почакате, сигурна съм, че той с удоволствие ще разговаря с вас веднага щом има почивка, но това може да е чак след последния звънец.

— Мога да почакам — отвърна Хънтър. — Няма проблем.

Директорката Мартинес взе писалка.

— Добре, ще ви напиша имената на всички членове на помощния персонал, които току-що споменах. — Тя бързо написа седемте имена. — Не знам каква е работната им програма за деня, но мога да помоля Бренда да им се обади по радиопредавателите и да им каже да дойдат да разговарят с вас тук в канцеларията. — Директорката Мартинес посочи към вратата и преддверието с двете секретарки.

— Благодаря ви — каза Хънтър и стана. — Но първо бих искал да разгледам годишника от 2009-а, ако може. Снимките имат по-добър ефект от имената, когато искаме да си спомним хората.

— Разбира се, няма проблем — отговори директорката и даде на Хънтър листа с имената. — Ще намерите екземпляр от годишника в нашата библиотека. — Тя замълча, докато обмисляше предложението си. — Всъщност, може би ще бъде по-добре, ако изпратя служителите да говорят с вас в библиотеката. Там ще имате повече уединение, отколкото тук в канцеларията.

— Чудесно — съгласи се Хънтър. — Преди да тръгна, може ли да ви помоля за още една услуга?

— Разбира се.

— Има ли начин да разберете дали някой от тези петима ученици… — той ѝ подаде лист с петте имена, — от осми клас през 2009-а е бил скъсан на поправителен изпит през същата учебна година?

Директорката взе листа от ръката му и мълчаливо прочете петте имена.

— Разбира се — отговори тя и пак седна зад бюрото си. — Дайте ми минутка и ще отворя досиетата им.

Не след дълго Мартинес намери информацията.

— Хммм… Не изглежда някой от тях да е бил скъсан на поправителен изпит. Имат някои ниски оценки, със сигурност — по някоя тройка тук-там, но всички са преминали в по-горен клас.

— Тези досиета случайно да съдържат записки на учители към някое от имената? — пробва Хънтър. — Оплаквания… сбивания… произшествия… такива неща?

Директорката Мартинес поклати глава.

— Не. Нищо подобно. Говорим за хлапета, детектив, тринайсет- и четиринайсетгодишни. За да бъде отбелязано в досието им от прогимназията, трябва да е нещо значимо, например ученикът да е изключен. Не пазим справка за порицанията. Ако го правехме, в училище с хиляда и петстотин ученици щяхме да пълним по една библиотека всяка година.

Излязоха в преддверието и директорката Мартинес каза на същата секретарка, която беше посрещнала Хънтър, да му обясни къде се намира сградата на библиотеката и когато той е готов, да се обади по радиопредавателите на седемте служители от помощния персонал, чиито имена бяха в списъка, който му беше дала.

Секретарката извади от едното чекмедже на бюрото си карта на двора на училището.

Директорката Мартинес задържа отворена вратата на кабинета си, сложи ръце на кръста си и погледна ученика, който седеше на пейката.

— Господин Гудуд — каза тя и врътна глава по посока на кабинета си. — Моля, влезте.