Генезис

35.

Пътуването на Робърт Хънтър до пицария „Анджело“ на булевард Уест Вали не даде резултати. Разносвачът на пици си спомняше доставката за Кирстен Хансен в понеделник през нощта предимно защото жената му дала щедър бакшиш, но това беше всичко. Ако е имало черен пикап, паркиран на улицата тогава, той не го беше забелязал, както не беше забелязал и нищо друго, което би могло да се нарече подозрително.

Вероятността наистина беше малка. Хънтър го знаеше, но от време на време някои малки шансове довеждаха до разкрития.

От пицарията Хънтър отиде направо в хирургичната болница в Уестлейк, където близо три часа разговаря с всеки, с когото можа — лекари, медицински сестри, санитари, администрацията, персонала в столовата, пазачите… всички — и нито един не каза лоша дума за Кирстен Хансен. Тъкмо обратното, всички я хвалеха за работната ѝ етика, колко дружелюбна и отзивчива е била, компетентна… комплиментите нямаха край. Изглежда, всички са я обичали, но причините Хънтър да посети болницата бяха две: първо, той искаше да попита колегите на Кирстен дали някой от тях познава двата реда в бележките, които убиецът беше оставил на местопрестъпленията. Може би текстът е бил заимстван от картичка с пожелания за бързо оздравяване или написан от възстановяващ се пациент… Хънтър беше готов да провери всичко. Колкото повече хора видеха тези редове, толкова по-голям шанс имаше някой да ги разпознае.

Никой обаче не ги разпозна.

Второ, Хънтър беше взел копие от разпечатката, която получиха от хотел „Фрийхенд“ — изображението на „Мазния Марк“. Както беше предрекъл Хънтър, специалистите от отдел „Дигитална и техническа поддръжка“ на лосанджелиската полиция не бяха успели да предложат хипотези за остатъка от лицето на Марк. Имаше компютърна програма, която можеше да го направи, но се нуждаеше най-малко от петдесет и пет процента от лицето на обекта като начало. Шапката, която носеше Марк, докато излиза от хотела, както и лошият ъгъл на камерата за видеонаблюдение, бяха успели да скрият близо осемдесет процента от лицето му. Въпреки това бяха пробвали програмата, но тя не тръгна, колкото и пъти да я пускаха. Разполагаха само с портрета по описание, който беше дал Роджър, барманът в „Дъ Броукън Шейкър“, на полицейския художник. Не беше страхотен, но нямаха друго.

Хънтър показа разпечатката и портрета по описание на всеки, с който разговаря, поради една съвсем основателна причина — знаеше, че убиецът е следил Кирстен известно време. Преди да я нападне, е трябвало да научи ежедневната ѝ програма и навиците ѝ и да си състави маршрут и план за действие. Кирстен и Мелиса бяха предварително избрани, те не бяха случайни жертви и затова убиецът сигурно е наблюдавал Кирстен дни наред, може би седмици. И Хънтър не се съмняваше, че е бил изключително старателен. Това означаваше, че извършителят я беше наблюдавал часове наред, без прекъсване, което беше рисковано. Малък, но все пак риск. Може би някой друг от болницата е забелязал нещо — например един и същи човек да се мотае с часове на паркинга ден след ден, да седи в колата си или да е спрял на отсрещната страна на улицата. Може би убиецът дори е рискувал да влезе в приемната или в столовата. Някои убийци, особено онези, които избират предварително жертвите си, понякога изпитваха удоволствие да бъдат физически близо до обекта преди „деня на атаката“. Някои дори се сприятеляваха с жертвите. Всичко това Хънтър знаеше добре от практиката си.

Ако „Мазния Марк“ беше убиецът, има вероятност да е носил същата панамена шапка, за да скрие отчасти лицето си, докато е следил Кирстен. Може би някой помнеше шапката, може би някой помнеше него.

Също както преди обаче, никой не си спомняше такива неща. Малките вероятности просто не работеха за Хънтър.

Той излезе от болницата и се отправи към долината Сан Фернандо и квартал Силмар, най-северният квартал на Лос Анджелис, където беше отседнал Трой Фостър, в дома на майка си.

Хънтър знаеше, че Трой все още ще е в шок. Не бяха изминали и двайсет и четири часа, откакто Трой беше влязъл в спалнята си и беше открил осакатеното тяло на годеницата си на леглото им — образ, който сигурно щеше да го преследва и мъчи до края на живота му — но Хънтър знаеше също, че трябва да се опита да говори с Трой, преди напълно да го завладее посттравматичният стрес. Проблемът с посттравматичния стрес за всеки разследващ полицай в случаи като с Трой беше, че човешкият ум настоява за отговори, че иска да знае „защо“ и „кой“, и че отговорите няма да дойдат лесно, ако изобщо дойдат. При липсата на непосредствени отговори, травмираният и стресиран мозък неизбежно започваше да генерира свои отговори, при това цяла армия. Нямаше значение дали тези отговори звучат абсурдно, или не. Нямаше значение дали звучат като налудничава фантазия, или не. За един мозък на ръба на разпад всички те щяха да звучат правдоподобно, защото отчаяната потребност от отговори надделява над рационалното мислене, и когато тези отговори започваха да звучат като истински, умът подхващаше нов и много разрушителен ред на въпроси — „ами ако бях“ и „трябваше да направя това или онова“. Този тип въпроси винаги донасяха две от най-деструктивните чувства — вина и разкаяние. Въпросът не беше дали това ще се случи с Трой, въпросът беше кога. Хънтър го знаеше от опит. И когато умът започне да създава собствена армия от отговори, тънката линия между реалността и фантазията изчезваше.

Хънтър трябваше да зададе на Трой Фостър няколко въпроса, преди всичко това да се случи.