Генезис

27.

Вятърът навън виеше на пориви с различна сила, като вълни, които се разбиват на брега, но не валеше дъжд. От време на време свистеше зловещо, когато се блъснеше в някой от первазите на прозорците, и после бавно затихваше, звукът беше изнервящ, напомняше странен шепот.

Ако Хънтър беше съзрял тъга в очите на доктор Слейтър преди секунда, тя, на свой ред, забеляза в неговите очи нещо, което не беше виждала дотогава — тъга, може би… объркване и стъписване, със сигурност.

На леглото, върху подгизнали от кръв чаршафи, лежеше голото тяло на жена. Ръцете ѝ бяха вдигнати над главата и китките ѝ бяха завързани с въже. На въжето с кука за планинско катерене беше закачена метална верига, дълга метър — метър и двайсет. В другия край на веригата имаше още една метална кука, по-голяма и много по-тежка от тази на китките на жената, но не беше прикрепена към нищо. Странното приспособление въже-верига-кука беше небрежно преметнато на таблата на леглото.

Гарсия пръв наруши тягостното мълчание. Гласът му беше колеблив, втренченият му поглед — озадачен, и умът му се мъчеше да проумее зверствата, извършени с жертвата.

— Какво… се е случило с нея?

Повечето кожа по стъпалата, краката, стомаха, ръцете, раменете, главата, челото и лицето я нямаше, разкривайки зачервена, възпалена плът, която вече ставаше кафява от окислението. Гърдите ѝ бяха жестоко отсечени от торса с някакъв тъп инструмент. Носът ѝ беше отрязан и беше останал само малко хрущял. На някои места, като раменете, ръцете, коленете, лактите, главата и лицето, част от плътта и мускулите изглеждаше протрита и се виждаха костите. Някои очевидно бяха счупени на няколко места. Повечето от някога русата ѝ коса беше брутално скалпирана и сега се виждаха части от черепа ѝ, но онова, което предизвика гадене във всички в стаята, беше, че кожата… плътта… мускулите ѝ… не изглеждаха премахнати по хирургичен начин. Жертвата не беше одрана в медицинския смисъл на думата. Кожата, заедно с парчета плът и мускули, беше някак насилствено изстъргана от тялото. Това грубо дране беше стигнало и до някои от оголените кости, където липсваха фрагменти. Резултатът беше невиждана гротеска — части оголена плът, части оголен скелет и части обезобразено тяло, всичко това — покрито с пласт кръв, която вече беше засъхнала.

Въпросът на Гарсия беше посрещнат с дълго мълчание. Сърцата на всички сякаш бяха излезли от ритъм. Доктор Слейтър отмести очи към трупа за момент и после отново погледна двамата детективи.

— За да бъдем сто процента сигурни — отговори най-после тя и тъгата в очите ѝ се прокрадна в гласа ѝ, — ще трябва да изчакаме доклада от аутопсията.

Хънтър и Гарсия пристъпиха по-близо и застанаха от двете страни на леглото като другите двама криминалисти — Хънтър отдясно, а Гарсия отляво.

— Но ти имаш теория, нали? — попита Хънтър, който разгада изражението на лицето на доктор Слейтър.

Тя отстъпи крачка назад от леглото и Хънтър можеше да се закълне, че я видя да потреперва.

— Тук сме само от близо един час — отговори Сюзан. — И бих го нарекла по-скоро предположение, не теория, но да, съдейки по състоянието на тялото и няколко неща, които открихме… мога да се досетя какво се е случило с нея.

Хънтър отмести поглед към криминалиста откъм неговата страна на леглото, който използва хирургични пинсети, за да вземе нещо от парче оголена плът на бедрото на жертвата, от задната част, точно под хълбоците. Криминалистът пусна в прозрачно найлоново пликче за веществени доказателства предмета — малко камъче. В пликчето имаше няколко такива.

Гарсия зачака доктор Слейтър да продължи, но тя отново млъкна.

— Тайна ли е предположението ти, докторе? — попита той. — Или можеш да го споделиш с нас?

— Жертвата е била влачена — отговорът дойде от Хънтър, не от доктор Слейтър.

— Влачена? — Гарсия погледна партньора си.

— Това е и нашето първоначално заключение — потвърди доктор Слейтър и кимна на двамата детективи.

— Как така влачена? — Въпросът на Гарсия остана да се рее без отговор във въздуха.

— Влачена за ръцете с кола или мотоциклет — поясни Хънтър. — Влачена за китките по неравен терен. — Той посочи голямата тежка кука в другия край на металната верига. — Това е влекачна кука. Известна е и като кука за теглич. Това е улика.

Гарсия посрещна разкритието на партньора си с абсолютно мълчание, но отрицателният заряд във въздуха при мисълта за изводите и последиците, накара косъмчетата на ръцете му да настръхнат.

Хънтър посочи найлоновото пликче в ръцете на криминалиста до него.

— Другите улики са камъчетата чакъл, които са се набили навсякъде по тялото ѝ.

Гарсия протегна врат, за да погледне над леглото.

Криминалистът до Хънтър вдигна пликчето, за да го види детективът. Гарсия отново посрещна с мълчание разкритието на партньора си. Погледът му се стрелна към голямата кука за окачване, към пликчето и после отново към куката.

— Цялото това приспособление въже-верига-кука на китките ѝ — обясни Хънтър с изпълнен с гняв глас, — няма причина да е тук… в спалнята ѝ. Тя не е била убита тук. Не е умряла тук.

— Жертвата е била пренесена тук след смъртта — добави доктор Слейтър със смирен и почтителен глас и кимна два пъти.

— Убиецът — продължи Хънтър, — е можел много лесно да освободи ръцете ѝ или преди да я донесе тук, или след като я е сложил на леглото, но не го е направил. Извършителят не само че е оставил тук цялото приспособление, но и я е положил по този начин. — Той кимна към жертвата. — С ръцете над главата, сякаш я влачат. Защо?

Гарсия отново погледна приспособлението на китките на жертвата и редът на мислите му настигна разсъжденията на Хънтър.

— Защото е искал да знаем как го е направил.

— Всички наранявания, които виждате тук — каза доктор Слейтър, отново насочвайки вниманието си към трупа, — са съвместими с този сценарий.

— Но има много малко подуване — отбеляза Хънтър, гледайки обезобразеното лице на жертвата.

— Имаш набито око, Робърт — каза доктор Слейтър и кимна. — Това показва, че убиецът е продължил да я влачи, след като животът я е напуснал.

— Да, но защо? — попита единият криминалист, позволявайки любопитството му да надделее. — Какъв е смисълът да продължи да я наранява, след като вече е умряла?

Доктор Слейтър погледна Хънтър.

— Защото убиецът го е правил не само за да я нарани — отговори той и отстъпи назад от леглото. — Правил го е за себе си… за собствено удоволствие. — Хънтър поклати глава веднага щом изрече думата „удоволствие“. Думата изобщо не се вместваше в контекста на всичко. — Садизмът е натрапчив импулс. Задоволява нещо в тях…

— Все едно да почешеш място, където те сърби — добави Гарсия и инстинктивно почеса лявата си ръка. — Случвало ли ви се е, когато се почешете, да се почувствате толкова добре, че да продължите да се чешете дори след като вече не ви сърби? Това е нещо като натрапчив садистичен импулс.

Криминалистът се замисли върху думите му за момент и после поклати глава.

Хънтър се върна до вратата и огледа ламината на пода. Беше чист. Нямаше следи или размазани петна.

— Няма следи от влачене — каза доктор Слейтър, която се досети какво търси Хънтър. — Няколко капки кръв в коридора и дневната, но нищо друго. Това означава, че жертвата не е била довлечена тук, а пренесена.

Хънтър кимна.

— Да, и аз забелязах капките.

Гарсия заобиколи леглото от другата страна.

— Но пренасянето ѝ тук не би било толкова трудно. — Той врътна брадичка по посока на трупа. — Тя е колко… метър и седемдесет, метър и седемдесет и два? И изглежда доста слаба — не повече от шейсет, шейсет и два-три килограма, бих казал.

— Дори по-малко — отбеляза единият криминалист.

— Освен това — продължи Гарсия, — съм сигурен, че тя вече е била мъртва. Не се е съпротивлявала.

— Но има няколко капки кръв, водещи от външната врата до тази стая — подчерта Хънтър, все още оглеждайки пода. — Сигурно е била увита в нещо.

— Да, така е — потвърди криминалистът от лявата страна на леглото. — Освен камъчетата, събрахме и няколко влакна от тялото, които изглеждат синтетични. Бих казал, че е била увита в евтин килим или нещо подобно. В лабораторията ще уточнят.

— Разбирам, че на този етап няма как да знаеш със сигурност — обърна се Хънтър към доктор Слейтър, — но приблизително, би ли казала, че смъртта е настъпила преди петнайсет… шестнайсет часа, плюс-минус един-два?

Сюзан сви устни и се замисли.

— Тялото е в пълно трупно вкочаняване.

Двамата други криминалисти кимнаха в знак на съгласие.

— Затова, да — потвърди доктор Слейтър, — приблизително бих казала, че това е доста добро предположение. Как разбра?

Хънтър все още не беше огледал внимателно трупа. Доктор Слейтър се съмняваше, че само от бегъл поглед и съдейки по състоянието, в което е тялото, е могъл да разбере, че вече е постигнато пълно трупно вкочаняване.

— Защото тя очевидно не е била убита в тази стая — отговори Хънтър и се върна до леглото. — И както ти каза, някой я е пренесъл тук. — Той посочи прозореца. — Улицата не изглежда оживена, но е в жилищен квартал. Има много съседи. За да я пренесе в тази стая и на това легло, убиецът е трябвало да я докара тук с превозно средство, да паркира някъде навън, може би дори на алеята пред къщата, и да я внесе вътре. Най-безопасният начин да го направи, ако не иска да го види някой съсед, е може би в ранните часове на утрото — три или четири.

Съгласието на всички се прояви под формата на тежко, тягостно мълчание.

— И все пак — продължи Хънтър, този път обръщайки се към партньора си, — убиецът е трябвало да я изкара и докара по тази улица, да паркира, да я вземе на ръце, да я внесе вътре и да я сложи на леглото. Може би някой от съседите е нощна птица…

Гарсия схвана намека.

— Ще организирам екип да разпита съседите колкото е възможно по-скоро. — Той погледна часовника си. — Съседите и без това, изглежда, са будни.

Хънтър се приближи до дървената тоалетка до стената вдясно от леглото. В средата на тоалетката имаше голямо овално огледало. Вляво имаше парфюми, кутия за бижута, украсена с рози, и две четки за коса, вдясно от огледалото — метална кутия без капак, пълна с бурканчета, шишенца и тубички с различни видове овлажняващ крем — за ръце, лице, пети, тяло и очи.

Хънтър издърпа първото от трите чекмеджета на тоалетката, оказа се пълно с четки за гримиране с различна дебелина и размери. Във второто чекмедже имаше пет палитри сенки за очи, а в последното — червила във всички цветове на дъгата, очни линии и моливи за вежди.

На тоалетката, зад парфюмите, беше сложена малка снимка в рамка, с размери десет на петнайсет сантиметра.

Хънтър я взе.

Снимката показваше млада двойка на плажа. Усмихваха се към обектива. Океанът зад тях беше спокоен и вълните отразяваха слънцето, издигнало се високо в небето. Жената беше преметнала ръка на раменете на мъжа и нежно допираше буза до лицето му.

— Това е тя — каза доктор Слейтър. — Много красива… поразителна усмивка.

Хънтър се вгледа в жената на снимката. Доктор Слейтър не беше само любезна. Привлекателността на жената беше безспорна. Тя беше бледа, с бяла като порцелан, почти прозрачна кожа, златисторуса коса и устни, леко обагрени в розово. Усмивката ѝ беше не само поразителна… а съвършена, разкриваща красиво наредени, безупречни бели зъби. Кръглите ѝ очи бяха в наситеносин цвят, който съперничеше на ясното небе зад тях.

— За да бъдем абсолютно сигурни, че е тя — отбеляза криминалистът от дясната страна на леглото, — ще ни трябва ДНК изследване.

Хънтър остави снимката и отново плъзна поглед по трупа на жертвата на леглото. Причината за коментара беше очевидна. Обезобразяването беше тотално.

Той не каза нищо, но за него нямаше никакво съмнение, че трупът на леглото е на Кирстен Хансен. Защо иначе убиецът би я сложил на леглото в спалнята ѝ? По същата логика извършителят беше оставил и приспособлението въже-верига-кука, прикрепени за китките ѝ — желанието му всички да знаят как я е убил. Освен това искаше всички да знаят кого е убил.