Генезис

13.

Хънтър и Гарсия се качиха на покрива на хотела с басейн и без да губят време, обясниха на Кристина Ди Анджело, управителката на „Дъ Броукън Шейкър“, причината за посещението си. Тя провери служебните им карти и ги заведе в кабинета вдясно от бара, където държаха записите от камерите за видеонаблюдение.

Кабинетът беше просторен, но малко разхвърлян.

— Моля, извинете за бъркотията — каза Кристина, заобиколи единственото бюро в стаята и включи компютъра. — Обикновено не каним посетители тук. — Тя посочи купчината сгъваеми столове в ъгъла. — Вземете си по един.

Докато детективите взимаха столове, Кристина затрака по клавиатурата на компютъра.

— В събота вечерта бяхме много заети — започна тя. — От отварянето до затварянето сигурно са дошли и са си тръгнали четиристотин души, може би и повече. Двете камери, които имаме, са на тавана на бара.

— Да, видях ги — каза Хънтър и сложи стола си от дясната ѝ страна.

Гарсия седна отляво.

— И това може да е проблем — каза Кристина, когато на двата монитора пред тях се появи образ. Камерите на тавана бяха насочени към плота за сервиране на бара. — Ако човекът, когото търсите, не е бил на бара, а е седял на маса и е поръчвал питиета на сервитьорка, тогава тези записи няма да ви свършат работа. Камерите не обхващат масите.

— Бил е на бара — отговори Хънтър и тя го погледна. — Казаха ми, че седял в този край. — Той посочи на единия монитор далечния ляв край на бара.

— Добре — кимна Кристина. — Това помага много. А сега, вторият проблем. Имате ли предвид горе-долу някакъв час? Защото ако нямате, ще трябва да изгледате повече от десет часа видеозаписи.

— Нека започнем от полунощ — предложи Хънтър, като си спомни разговора с Джанет и Том днес следобед, и премести стола си по-близо до бюрото. — Може да се върнем назад и да превъртим напред оттам, но знам, че са го видели на бара между полунощ и един сутринта.

— Да, разбира се — отвърна управителката и въведе часа в полето на търсене. Натисна клавиша „Въведи“ и картината на монитора прескочи и показа оживения бар, където двама бармани се движеха бързо и приемаха поръчки от клиенти и сервитьорки. Единият барман беше същият висок латиноамериканец, който и в момента работеше на бара. На левия край на барплота имаше три жени и двама мъже. Явно не бяха заедно. Никоя от жените не беше Мелиса Хоторн. Часовникът в горния десен ъгъл на двата монитора започна да отброява от 00:00 часа.

— Може ли? — попита Хънтър и посочи клавиатурата.

— Разбира се. Извинявам се — Кристина стана. — Седнете на моето място.

Двамата размениха местата си.

Системата за управление на видеозаписа беше лесна. Хънтър превъртя напред образите със скорост осем пъти по-висока от нормалната.

Гарсия се наведе към мониторите, сложи лакти на бюрото и съсредоточено присви очи.

Докато барманите приготвяха и раздаваха питиета, клиенти и сервитьорки сновяха около бара в привидно хаотично движение.

00:05 — все още нямаше следа от Мелиса.

— Имате ли нещо против да ви оставя? — попита Кристина и пак стана. — Вечерта започва и трябва да се уверя, че всичко върви гладко.

— Не, разбира се, вървете — отговори Хънтър и спря картината за момент. — Няма причина да ви държим тук, особено след като може да се забавим.

— Работете спокойно — каза тя и се приближи до вратата. — Ако ви потрябвам за нещо, ще бъда или в ресторанта, или в бара.

Кристина излезе и затвори вратата, а Хънтър и Гарсия отново насочиха вниманието си към мониторите.

Клиентите идваха и заминаваха на бърза скорост и някои се задържаха на бара много по-дълго от други, но в 00:23 часа Мелиса най-после се появи на екрана. Двамата детективи я забелязаха едновременно.

— Ето я — каза Гарсия и посочи с показалеца си монитора вляво.

Хънтър бързо върна кадрите на нормална скорост. Картината показа Мелиса, която се приближи до бара, наведе се напред, сложи лакти на плота и преплете пръсти. Беше облечена с елегантна червена рокля шемизета. Не изглеждаше съвсем трезва.

Барманът я забеляза след няколко секунди. Той даде на клиента, който стоеше в другия край на бара разноцветен коктейл във висока чаша, и отиде при Мелиса. Двамата се усмихнаха учтиво един на друг и после барманът се наведе към нея с ухо към устните ѝ, за да чуе поръчката.

Ъгълът, под който беше поставена камерата на тавана, не беше много добър. Хънтър видя само отчасти движението на устните на Мелиса.

— Разбра ли какво каза? — попита Гарсия, който знаеше, че партньорът му може да чете по устните, нещо, на което се беше научил като малък.

— Не съвсем.

Когато барманът се обърна, за да приготви питието на Мелиса, към бара се приближи висок тъмнокос мъж с атлетично телосложение и зае пространството вляво от нея. Беше с тъмен панталон, закопчана догоре бяла риза и синьо сако.

— И ето го нашият загадъчен Марк — отбеляза Гарсия и инстинктивно се премести няколко сантиметра по-близо до екрана. Часът беше 00:25.

Хънтър направи същото, но мъжът застана зад последната колона вляво.

— О, страхотно — измърмори Гарсия и наклони глава наляво и после надясно, сякаш това щеше да му позволи да види по-добре лицето на мъжа.

Хънтър наблюдаваше мълчаливо.

Само след няколко секунди мъжът погледна Мелиса и посочи надолу към обувките ѝ. Тя се изви да го погледне, наведе глава, усмихна се, отново погледна обувките си и после устните ѝ се раздвижиха. Този път Хънтър ясно я разбра какво каза: Благодаря. Нови са.

— Много изискано — отбеляза Хънтър и кимна одобрително. — Да спомене обувките ѝ, вместо веднага да ѝ направи комплимент колко е красива, разбива страхотно леда. И също така показва, че той е внимателен към детайлите, не само към очевидното.

— А жените обожават това — съгласи се Гарсия.

— И повечето обожават обувките.

Усмивката трептя на устните на Мелиса още няколко секунди и после се превърна в оживен смях.

— Комплимент за обувките, бързо последван от някаква шега, за да я разсмее — каза Хънтър. — Този тип знае какво прави.

— Хайде, Марк — подкани го Гарсия. — Наведи се малко напред, за да видим лицето ти.

Но въпреки че дотогава вече беше обърнал цялото си тяло към Мелиса, Марк оставаше зад колоната — устните му оставаха напълно скрити.

Мелиса се усмихна отново и после беше неин ред да извие тяло, за да се обърне изцяло към Марк. Ако той умееше да разчита езика на тялото, а Хънтър беше сигурен, че умее, тя току-що се беше съгласила напълно с компанията му.

Барманът дойде с питието на Мелиса — класическо мохито. Докато той се приближаваше към Мелиса, нещо привлече вниманието на Хънтър. Той изчака да види дали и Карлос го вижда, но партньорът му не спомена нищо. Хънтър запомни часа и минутата и остави видеозаписът да продължи. Марк си поръча питие. И настоя да плати коктейла на Мелиса.

Тя прие.

Скоро след това Марк поръча две йегер бомби.

Двамата разговаряха и се смяха още четири минути, докато Джанет и Том не отидоха при тях. Часът беше 00:34.

— Това доведената ѝ сестра и гаджето ѝ ли са? — попита Гарсия.

— Да, те са — потвърди Хънтър.

Те се застояха по-малко от две минути и после казаха довиждане на Мелиса и Марк. Джанет също изглеждаше доста пияна.

Изминаха още пет минути и после до Мелиса и Марк се приближи друга двойка, русокоса жена с късо подстригана коса и заразителна усмивка и кльощав мъж с коса, прибрана на мъжки кок.

— Това са Кели-Ан и гаджето ѝ Джъстин — обясни Гарсия.

00:42.

Всички се ръкуваха и Марк поръча още четири шота йегермайстер.

Гарсия стисна устни, докато гледаше образите.

— Това изглежда странно.

— Кое? — попита Хънтър. — Фактът, че ги гледаме на бара повече от петнайсет минути, а Марк не е помръднал иззад колоната?

— Именно — потвърди Гарсия и кимна бързо няколко пъти. — Изглежда, знае къде са камерите за видеонаблюдение. Позицията му зад колоната е стратегическа, не е случайна.

Кели-Ан и гаджето ѝ си тръгнаха след питиетата.

Марк и Мелиса останаха на бара. Разговаряха още осем минути и после той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади мобилния си телефон и го даде на Мелиса. Тя написа нещо и му го върна.

— Е, той определено има телефонния ѝ номер — отбеляза Гарсия.

Хънтър се надяваше, че Марк веднага ще позвъни на Мелиса, за да потвърди, че тя му е дала правилния номер и автоматично да ѝ даде неговия номер, но той прибра телефона в джоба си.

— Нямаше обаждане за потвърждаване — обади се пак Гарсия, който явно очакваше същото като Хънтър.

Мелиса и Марк останаха още петнайсет минути в бара, като в това време изпиха по още едно питие и по два шота текила. Всеки път, когато барманът донасяше поръчката им, Хънтър забавяше кадрите, за да провери дали Марк не изсипва нещо в питието на Мелиса.

Дори и да го беше направил, детективите не забелязаха.

През цялото това време лицето на Марк не се видя напълно нито веднъж.

Мелиса изпи питието си, най-после погледна часовника си и явно каза на Марк, че трябва да тръгва. След това извади телефона си, за да използва някакво приложение. Тя почука с пръст по екрана няколко пъти и после Хънтър отново успя да прочете по устните ѝ.

Три минути, каза Мелиса на Марк.

След като го уведоми, че таксито идва, тя стана. Марк каза нещо, което предизвика свенлива, може би дори смутена усмивка. Хънтър прочете отговора по устните ѝ.

Може би следващия път. Смутената усмивка се превърна в обезоръжаваща. Утре трябва да се срещна със сестра си, но… пиши ми. Може да се срещнем по-нататък през седмицата, ако искаш.

Докато държеше ръката ѝ, Марк каза нещо, което върна смутената усмивка на устните на Мелиса.

Сигурна съм, отвърна тя и наклони глава на една страна. Но тази нощ наистина не мога. Обади ми се, става ли? Ще се срещнем. Мелиса най-после се обърна и тръгна.

След по-малко от минута тръгна и Марк.

Хънтър спря видеозаписа.

— Току-що изгледахме малко повече от половин час запис — каза Гарсия и погледна партньора си с широко отворени от почуда очи. — А този Марк успя да остане зад колоната през цялото време. Каква е вероятността това да е случайно?

— Статистически погледнато, много малка.

— Направил го е нарочно.

— Има и още нещо — добави Хънтър. — Забеляза ли, че Марк плати всички питиета в брой? Всеки път. Не използва карта, за да не оставя електронна следа.

— Копеле!

Хънтър превъртя назад записа до часа и минутата, които беше запомнил, потърси най-добрия кадър и после натисна „разпечатай“ на клавиатурата.

— Защо ти е? — намръщи се Гарсия. — Лицето му не се вижда никъде.

— Знам — призна Хънтър. — Но искам да попитам нещо бармана отвън.

— Какво? Дали си спомня Марк?

— Помни го — уверено заяви Хънтър.

Гарсия стана.

— Откъде знаеш?

— Ще видиш.