Генезис

9.

Кабинетът на отдел „Свръхтежки убийства“ се намираше в далечния край на етажа на отдел „Обири и убийства“, в известната административна сграда на Главното управление на полицията в центъра на Лос Анджелис. Когато Хънтър пристигна там, половин час, след като излезе от дома на Мелиса Хоторн, Гарсия стоеше пред таблото със снимките, поставено до южната стена. Току-що беше закачил последните снимки от местопрестъплението, които получиха от криминалистите.

— Добро утро — поздрави го Хънтър, преметна якето си на облегалката на стола и включи компютъра си.

— Колкото повече ги гледам, толкова по-малко смисъл намирам — каза Гарсия, без да откъсва очи от таблото.

Хънтър не отиде при него до таблото, не седна и зад бюрото си, а мълчаливо се вгледа в снимките от мястото, където бе застанал.

— Да — продължи Гарсия, — знам, че всяко убийство, особено онези, които възлагат на нашия отдел, по същество са лишени от по-дълбок смисъл, но не говоря за самото престъпление, нито за мотива или за факта, че този вид садизъм може да е нещо лично. Говоря за метода. — Той поклати глава, докато бавно местеше поглед от една снимка на друга. — Този убиец не е удушил жертвата, не я е накълцал на парчета, не я е изкормил и не е ял от плътта ѝ. Не, той я е закачил за устата… като риба… в собствената ѝ дневна. „Безсмислено“ е меко казано.

Преди Хънтър да успее да каже нещо, Барбара Блейк, капитанът на отдел „Обири и убийства“, отвори вратата на кабинета им и влезе. Без да поздрави детективите, тя се отправи към таблото със снимките и застана до Гарсия. Очите ѝ оглеждаха фотографиите, а мозъкът ѝ се опитваше да ги проумее.

— Какво е това, по дяволите? — измърмори капитан Блейк под нос.

— Добро утро, капитане — поздрави я Гарсия и отмести поглед към нея за секунда.

Дългата кестенява коса на Барбара Блейк беше увита на елегантен кок. Носеше бяла копринена блуза, тясна черна пола и черни обувки с ниски токове. Гримът ѝ беше дискретен, професионален и много женствен. Изящните ѝ обеци бяха в унисон с огърлицата ѝ от черни мъниста. В дясната си ръка държеше папка.

След няколко секунди капитан Блейк погледна Гарсия и после Хънтър.

— Какво го прихваща човечеството? — попита тя с тъжен и в същото време ядовит тон. — Защо? Какъв е смисълът да направиш такова нещо на друго човешко същество?

— Защото това означава нещо за убиеца — отговори Хънтър и най-после седна зад бюрото си.

— Кое? — попита капитан Блейк.

— Всичко, капитане — отвърна Хънтър и погледна партньора си. — Всичкото това уж безсмислие. Всичко, което виждаш на тези снимки, означава нещо за убиеца.

Тя се вгледа в ужаса, показан на таблото.

— Включително жертвата?

— Особено жертвата — отговори Гарсия. — Това е твърде лично, капитане… твърде интимно.

— Лично… Убиецът е искал конкретно нея? — Барбара посочи снимката на Мелиса Хоторн. — Или говорим за онова, което представлява жертвата?

— Питаш дали мислим, че това е убийство от омраза?

— Да. — Барбара посочи към таблото. — За мен това е изображение на омраза… чиста омраза… чисто невежество. Вид омраза и невежество, на който са способни много малко хора, и сред тези, които са способни, не мога да отхвърля расовите фанатици. — Капитан Блейк замълча и се пое дъх, за да успокои гласа си. — Откакто започна движението „Животът на чернокожите е от значение“3, се случиха много добри неща срещу расовото разделение в тази страна, но в същото време навсякъде изникнаха малки групи на ултраекстремни расисти. Много от тях са тук, в Лос Анджелис, и двамата го знаете. И същият този въпрос ще зададат медиите, шефът на полицията, кметът и вероятно губернаторът на Калифорния, затова отново ще ви попитам, защото няма да можете да го избегнете — мислите ли, че това убийство е расово?

— В момента не изключваме нищо, капитане — отговори Гарсия. — Засега не знаем много. Жертвата е убита преди по-малко от двайсет и четири часа, но работим по случая.

Барбара отново насочи вниманието си към таблото. След няколко секунди тънкият ѝ показалец посочи една от снимките.

— Каква е тази грамадна риболовна кука? Може ли да бъде проследена?

— Огромна кука за лов на акули — отвърна Гарсия. — Използва се и за алигатори. От неръждаема стомана. Може да издържи четиристотин килограма.

Капитан Блейк сви устни и го погледна.

— Хората ловуват алигатори, така ли?

— Да. — Този път отговори Хънтър.

— В Калифорния?

— Да — потвърди Гарсия. — Куката може да се използва за алигатори, акули и всякакви други големи тежки риби — риба тон, риба меч, каквото се сетиш, а тук има доста такива.

— Тогава проследяването на куката е изключено?

— Практически е невъзможно — уведоми я Гарсия. — Може да е била купена по интернет от някой магазин за риболовни принадлежности къде ли не по света, да не говорим за частна продажба в „иБей“ или някой от множеството други сайтове за частни продажби онлайн.

Капитан Блейк отстъпи крачка назад от таблото.

— Добре, коя е жертвата? Знаем ли поне това?

Хънтър взе тефтерчето си.

— Името ѝ е Мелиса Хоторн — прочете той. — Двайсет и девет годишна, родена тук, в Лос Анджелис, с постоянен адрес в Лиймърт Парк. Живеела сама и била фризьорка. Работила е в малък фризьорски салон на име „Нюанси къдрици“ на булевард „Креншоу“. Всъщност недалеч от дома ѝ. Майка ѝ Джоана починала преди година и половина от рак.

— А баща ѝ? — попита Барбара.

— Биологичният ѝ баща е извън картината от самото начало — отговори Хънтър. — Доколкото разбрахме, Мелиса не го е виждала. През следващите пет години госпожа Хоторн имала редица любовници, които живеели в дома ѝ, докато накрая се омъжила повторно за Клейтън Ланг.

Капитан Блейк пристъпи от крак на крак.

— Някаква история на насилие от страна на някой от любовниците?

— Проучваме — отговори Хънтър и продължи нататък. — Господин Ланг също имал дъщеря от предишна връзка — Джанет, три години по-малка от Мелиса. Въпреки че не са кръвни сестри, двете момичета се разбирали, сякаш били близначки. Джанет открила трупа.

Капитан Блейк затвори очи и леко потърка мястото между веждите си с върха на показалеца си.

— Кога?

— Вчера към единайсет и половина преди обяд. — Хънтър прелисти страница в тефтерчето си. — Мелиса и Джанет трябвало да отидат да тичат в Кенет Хан Лодър Парк и после да обядват някъде в същия район. Трябвало да се срещнат в единайсет. След няколко съобщения и две обаждания до сестра ѝ, останали без отговор, Джанет се разтревожила и решила да отиде в дома ѝ. Външната врата била незаключена.

— Някой друг има ли ключове за къщата ѝ? Гадже?

— Само Джанет имала ключове. Мелиса нямала гадже, поне вече не.

— И какво по-точно означава това? — намръщи се капитан Блейк.

— Означава, че имала гадже, но се разделили преди известно време. Джанет не беше сигурна точно кога, но е било преди по-малко от една година.

— Знаем ли името на това бивше гадже? — настоя Барбара. — Може би той е имал ключ и не ѝ го е върнал. Знаем ли защо са скъсали?

— Името му е Кевин Гарисън. Информацията, която получихме от Джанет, е, че връзката приключила, защото той изневерявал на Мелиса.

Капитан Блейк направи гримаса, която говореше „типично“.

— Засега това е всичко, което знаем за него — добави Хънтър. — Но ще го намерим. Трябва да говорим и с много хора.

— С кого ще започнете?

— Джанет и Мелиса били на рожден ден на тяхна приятелка в събота вечерта — прочете Хънтър от записките си. — Тя се казва Кели-Ан Телър. Според Джанет, госпожица Телър и Мелиса били най-добри приятелки.

— В колко часа са си тръгнали от купона двете сестри? — попита Барбара.

— Не са си тръгнали заедно — обясни Хънтър. — Джанет била там с гаджето си и си тръгнали по някое време след полунощ. Мелиса останала.

— Как се е прибрала вкъщи? Шофирала ли е?

— Не. Тя няма кола. Предполагаме, че е взела такси, но все още не знаем със сигурност. Днес ще говорим с Кели-Ан Телър. Надяваме се, че ще се сдобием със списък на всички гости, които са били на рождения ѝ ден в събота вечерта и после ще говорим поотделно с всеки един от тях. Освен това, тъй като е била най-добрата приятелка на Мелиса Хоторн, госпожица Телър може да знае малко повече за Кевин, бившето гадже.

— Сама ли е отишла на купона? — попита капитан Блейк. — Или е била с някого? Знаем ли?

— Според сестра ѝ, Мелиса отишла сама на купона, но тук има нещо интересно. Тя споменала, че ще ходи на рождения ден в профилите си в социалните мрежи… няколко пъти. Всъщност го споменала за пръв път преди една седмица. Публикувала дори датата и мястото.

Главата на капитан Блейк клюмна, сякаш беше претърпяла поражение.

— Не е за вярване. Кога ще се научат хората да престанат да публикуват подробности за живота си? — Тя въздъхна разочаровано. — А телефонът ѝ? Някакви изходящи или входящи обаждания през нощта?

— Все още не знаем. Не открихме телефона ѝ.

Барбара смръщи чело.

— Търсихме навсякъде — увери я Хънтър. — Телефонът е изчезнал. Снощи се опитахме да го проследим, но няма сигнал.

— Тогава значи е унищожен. — Думите на капитан Блейк не прозвучаха като въпрос.

— Най-вероятно — съгласи се Хънтър. — Ще се свържем с мобилния оператор и ще поискаме копия на всичко — съобщения, разговори, каквото можем да получим.

— Добре. — Капитан Блейк кимна на Хънтър и после отново се обърна към Гарсия. — Продължавай.

— Това е всичко — уведоми я той. — Джанет Ланг беше в шок и едва свързваше изреченията, което не е изненадващо. — Гарсия леко наклони глава към таблото със снимките. — На Робърт му отне повече от един час и много търпение, за да изкопчи само толкова информация от нея.

— Ще опитам пак или по-късно днес, или утре сутринта — обясни Хънтър.

— Ами този Клейтън Ланг? — попита Барбара. — Бащата на Джанет. Нещо за него?

— И той е починал преди четири години — отвърна Хънтър. — Сърдечен удар. Доколкото разбрахме, бил е страхотен втори баща на Мелиса.

Капитан Блейк отново насочи поглед към таблото.

— Това нейно бивше гадже… Кевин, нали?

Гарсия кимна.

— Имате ли представа дали не е забъркан с някаква банда?

Двамата детективи знаеха причината за въпроса на капитана. Тя беше права за факта, че омразата и невежеството, които излъчваха снимките на таблото, наистина са особен вид. Този вид, на който бяха способни много малко хора, а някои банди в Лос Анджелис бяха известни в целия свят с бруталността и садизма на действията си. Особено когато тези действия бяха предназначени като уроци за други или като отмъщение.

— Както каза Робърт — отговори Гарсия, — общо взето, не знаем нищо за този Кевин Гарисън, но вече разговаряхме с капитан Кармона от отдел „Банди и наркотици“. — Карлос отново посочи таблото и поклати глава. — Той не е виждал, нито е чувал за подобно нещо. Ако това е дело на банда, тогава е нещо съвсем ново.

В същия момент телефонът на бюрото на Хънтър иззвъня.

— Детектив Хънтър — отговори той. — Отдел „Свръхтежки убийства“.

— Робърт, обажда се Каролин.

Хънтър много добре познаваше мекия като кадифе, но силен глас на доктор Каролин Хоув.

— Приключихме с аутопсията на случай… — Тя прочете номера на случая. — Афроамериканка… Доколкото разбрах, вие разследвате убийството.

— Точно така, докторе. Някакви интересни открития?

Доктор Хоув се изсмя, но мрачно.

— Да, бих казала. Бихте ли дошли да погледнете?

— Да погледнем?

Погледите на Гарсия и капитан Блейк задаваха на Хънтър един и същ мълчалив въпрос.

— Убиецът, изглежда, ви е оставил малък подарък.

— Какъв?

— Намерихме бележка.

— Бележка?

Гарсия и капитан Блейк се намръщиха озадачено.

— Къде? — попита Хънтър.

— Беше оставена в жертвата.

Хънтър знаеше точно какво означава това.

— Добре, тръгваме веднага.