Генезис

17.

Нощта навън беше станала студена и зловеща. Луната и звездите отстъпиха пред дълъг, плътен и заплашителен тъмен пласт облаци. Неравномерни пориви на вятъра идваха и преминаваха като изгубени призраци, обитаващи улиците. От един час мирисът на предстоящ дъжд бавно изпълваше въздуха като горящ тамян и когато Кирстен прочете последното съобщение, по покрива на къщата ѝ започнаха да барабанят първите тежки капки дъжд.

Тя не се плашеше лесно, но в момента, докато седеше сама в леглото, а останалата част на къщата тънеше в пълен мрак и дъждът тракаше по прозорците, Кирстен се разтревожи. Тя прочете още веднъж последните две съобщения.

Плаши ли те?

Мисълта, че ще умреш тази нощ?

Кирстен пак почука с пръст върху елипсите в горния десен ъгъл на екрана на телефона си и потърси опцията „блокиране“ в спускащото се меню. Трябваше да е някъде там.

Но не беше.

Дзън-дзън.

Ново съобщение.

Да започваме ли с първия урок, Кирстен? СТРАХ.

Тя се поколеба за секунда, без да знае какво да направи. Да, можеше да изключи телефона и да го остави настрана, но това означава, че когато отново го включи сутринта, щеше да бъде пълен с непрочетени съобщения. Освен това Кирстен беше любопитна душа. Нямаше да може да заспи, като знае, че някой кретен ѝ изпраща тъпи съобщения, опитвайки се да се шегува, защото това сигурно беше шега… нали? Нямаше друго обяснение.

Вместо да остави настрана телефона, тя реши да напише едно последно съобщение.

Виж, тази игра отиде твърде далеч. Поначало не беше забавна, а тъпа. Уморена съм… късно е… и имах много тежък ден в болницата. Не ми пиши повече…

Дзън-дзън. Пристигна ново съобщение, преди Кирстен да довърши да пише нейното.

Не знам дали си забелязала, Кирстен, но прозорецът в кухнята беше оставен незаключен.

Пръстите ѝ потрепериха над екрана на мобилния ѝ телефон. Откъде, по дяволите, знаеше този извратеняк за незаключения прозорец?

Кирстен бързо изтри онова, което току-що написа, и започна ново съобщение.

Наистина не е смешно.

Отговорът дойде след няколко секунди.

Причината да знам, че прозорецът е оставен незаключен, Кирстен, е, защото аз го отключих.

Инстинктивната ѝ реакция беше да погледне към вратата на спалнята. Направи го и по гърба ѝ плъзнаха тръпки на ужас. Кирстен веднага започна да се съмнява в собствените си мисли.

Възможно ли беше да е Трой? Кой друг можеше да знае за прозореца на кухнята?

Трой, ти ли си? Ако си ти, кълна се в бога…

Не, не е Трой, пристигна отговор. Аз съм човекът, който остави незаключен прозореца на кухнята ти…

Още една умишлена пауза.

И после ново съобщение.

Промъкнах се в къщата ти и се скрих някъде вътре.

Дъхът на Кирстен секна в гърлото ѝ. Наложи се да прочете съобщението два пъти, за да бъде сигурна.

Дзън-дзън.

Точно така, Кирстен. Аз съм тук, вътре, при теб. Само двамата сме. Затова, искаш ли да поиграем на криеница? Аз се крия… а сега ти ме търси.

Стига толкова. Това вече е прекалено.

Добре, шибан изрод, написа тя. По-добре беше да звучи ядосана, отколкото уплашена. Писна ми. Обаждам се на ченгетата.

Дзън-дзън.

В горната част на телефона ѝ се появи само част от новото съобщение. Кирстен се опита да го пренебрегне, но треперещите ѝ пръсти неволно почукаха върху него и се показа целият текст.

Ами ако ти кажа, че вече съм в спалнята ти?

Сърцето на Кирстен направи тройно салто в гърдите ѝ. Тя се размърда неспокойно в леглото и очите ѝ обходиха стаята, ъглите, сенките… но въпреки че нощната лампа беше запалена, те бяха много.

Дзън-дзън.

Тук няма много места, където да се скриеш, Кирстен. Всъщност има само две места, където може да съм.

Кирстен започна да диша тежко. Тя се пресегна да запали нощната лампа от страната на Трой, когато пристигна ново съобщение.

Ще се уплашиш ли, ако изведнъж усетиш, че нещо мърда под леглото ти?

— Какво? — извика Кирстен и инстинктивно прибра крака до гърдите си в отбранителна поза.

Шега или не… урок или не… страхът определено беше постигнат.

Дзън-дзън.

Ще погледнеш ли, Кирстен? Ще извиеш ли тяло и ще погледнеш ли под леглото си… сега?

Тя не погледна под леглото, но леко изви тяло, за да надникне над ръба на лявата половина, където беше. Погледът ѝ спря на пода за няколко секунди. Там нямаше нищо друго, освен чехлите ѝ. Кирстен си пое дълбоко дъх и се приготви да се претърколи, за да погледне от другата страна, когато получи ново съобщение.

А гардеробът ти, Кирстен? Може да се крия там.

Дзън-дзън.

Забеляза ли нещо различно в гардероба ти?

Очите ѝ веднага се стрелнаха от мобилния телефон към гардероба, който беше вграден в стената срещу леглото, и Кирстен се вцепени.

Вратите бяха открехнати, а тя беше сигурна, че след като си взе душ, извади чехлите си от гардероба, и преди да се върне в дневната да чака пицата, ги беше затворила и двете.

Страхът ѝ започна да се превръща в паника.

Дъждът навън ставаше все по-силен… и барабаненето по прозореца и покрива — все по-шумно.

Кирстен отново насочи вниманието си към телефона. Време беше да приключи с тази игра.

Да, беше уплашена, и не, няма да стане от леглото и да провери под него и в гардероба. Щеше да се обади на деветстотин и единайсет.

Ново съобщение.

Забеляза ли вратите?

Мамка му, гадост, прошепна Кирстен. Докато почукваше с пръст по приложението на телефона, уплашеният ѝ поглед отново се отправи към гардероба. Вратите все още бяха открехнати, но тя можеше да се закълне, че сега е различно нещо друго… Кирстен не можеше да определи точно какво и инстинктивно присви очи, за да види по-добре.

И тъй като цялото ѝ внимание беше съсредоточено в гардероба, тя така и не забеляза фигурата, изцяло облечена в черно, която бавно започна да изпълзява изпод леглото ѝ.