Генезис

24.

Небето над Сан Франциско приличаше на изпъстрена в синьо и бяло мозайка. Тънки облаци замрежваха утринното слънце, но и през тях проникваше достатъчно, за да затопли деня до приятната температура, която позволи на Трой Фостър да облече любимата си тениска в камуфлажни цветове.

Както беше казал на Кирстен, след срещата си тази сутрин той веднага се качи в пикапа и потегли на път. Към десет и четиресет Трой вече минаваше по моста между Сан Франциско и Оукланд, а към единайсет и трийсет вече караше по магистрала номер пет, отправяйки се към Лос Анджелис.

В един идеален свят пътуването от шестстотин и трийсет километра между Сан Франциско и Лос Анджелис би отнело на Трой пет-шест часа, но магистралите в Калифорния много рядко играеха по правилата, и магистрала номер пет беше една от най-оживените в целия щат. В онзи ден множеството тежкотоварни камиони и ремонтът на отсечка, дълга километър и половина, добавиха още два часа и половина към пътуването, а и движението се забави до скоростта на охлюв, точно когато Трой стигна до окръг Фресно. Тъй като нямаше какво друго да прави, пусна музика.

Сутринта, преди да потегли от Сан Франциско, Трой позвъни на Кирстен само за да ѝ каже, че вече е на път. Тя не отговори. След петото позвъняване се включи гласовата ѝ поща. Остави кратко съобщение, в което ѝ каза, че пътува и че по-късно пак ще ѝ се обади и ще я уведоми, ако нещо го забави по пътя.

Трой ѝ позвъни отново към един и половина следобед, когато спря, за да обядва. Кирстен пак не отговори и след петото позвъняване се включи гласовата ѝ поща.

— Здравей, скъпа, аз съм. Получи ли първото ми съобщение? Къде си? Искам само да ти кажа, че дотук движението беше нормално. Ако продължи така, би трябвало да съм вкъщи някъде към шест-седем часа. Липсваш ми. Обади ми се или ми пиши, за да знам, че си получила съобщенията ми. Трябва да затварям. Обичам те.

В случай че нещо не беше наред с гласовата поща на Кирстен, той ѝ изпрати съобщение и по „УотсАп“. Два часа по-късно тя все още не му се беше обадила. Трой обаче не се притесни. Още не. Когато е на работа, Кирстен никога не държеше телефона в себе си. Не можеше да е в нея и да започне да звъни по време на операция, затова го оставяше в шкафчето си. Това създаде навик и през повечето дни Кирстен забравяше за телефона си и го проверяваше едва когато свърши дежурството ѝ. Днес обаче Кирстен имаше почивен ден. Вярно, тя често изключваше звука на телефона си и понякога, през почивните си дни, излизаше да потича и го оставяше вкъщи. Но дори случаят да е такъв, Трой беше оставил първото си съобщение преди единайсет сутринта, докато напускаше хотела. Сега наближаваше четири следобед, Кирстен вече би трябвало да го е проверила.

Имаше вероятност годеницата му да е изгубила или повредила телефона си. Вече ѝ се е случвало.

Към седем и половина вечерта, когато спря за последен път — на около един час и половина път от Лос Анджелис — Трой все още не се беше чул с Кирстен.

И започна да се тревожи.

Естествено, той се опита да предположи защо тя не му се е обадила или дори не му е изпратила съобщение. Беше ли ядосана за нещо? Ако е така, Трой не се сещаше защо. Единственото приемливо обяснение, което успя да измисли за мълчанието ѝ, беше, че са я повикали в болницата.

Може би някоя от сестрите се е обадила, че е болна, и са повикали Кирстен в последната минута, помисли си той. Това се беше случвало няколко пъти.

Ако се е наложило да замества през цялата следобедна смяна, това би обяснило защо все още не му се е обадила или изпратила съобщение.

Това трябва да е, реши Трой. Повикали са я в болницата. И все пак, когато спря на бензиностанцията, той извади телефона и отново ѝ позвъни. Гласова поща.

— Здравей, любов моя, пак съм аз. Добре ли си? Не си ми ядосана, нали? Не, разбира се. Аз съм съвършен. — Трой се засмя. — Е, предполагам, че някой се е обадил, че е болен, и е трябвало да си замъкнеш задника на работа в почивния си ден, прав ли съм? Много неприятно, скъпа. Знам, че не можеш да откажеш, но все пак… гадно е. Все едно… да те информирам набързо. След последното ми съобщение движението адски се скапа и нещата се забавиха. Вече е седем и половина, а аз все още имам един час и половина път. Ако не се обърка нещо друго, би трябвало да съм у дома между девет и десет, но, моля те, обади ми се или ми пиши, щом получиш това. Обичам те и нямам търпение да те видя.

Ставаше късно и Трой отново започна да огладнява. Сега, след като разбра, че няма да успее да се върне вкъщи за вечеря, той реши да си вземе още един бургер с голяма порция пържени картофки, но този път го занесе в пикапа си. Реши да яде, докато шофира, за да не губи повече време.

Движението малко се разреди и вече не беше толкова натоварено и към осем и половина Трой навлезе в района на Голям Лос Анджелис. В девет стигна до южната страна на хълмовете, където реши да мине по Футхил Фрийуей вместо по Голдън Гейт Фрийуей. Голдън Гейт Фрийуей щеше да го отведе през центъра на Лос Анджелис, където движението по всяко време на денонощието обикновено беше проблем. Решението му се оказа правилно. Движението по Футхил Фрийуей беше нормално, доколкото това е възможно.

Докато прекосяваше Глендейл, Трой погледна часовника на таблото — 21:15. А Кирстен все още не се е обадила, нито е писала.

Дали пък не са я зашлевили с двойно дежурство в почивния ѝ ден? В такъв случай тя щеше да бъде на работа шестнайсет, може би осемнайсет часа без прекъсване. Това наистина би било гадно, но Трой не би се изненадал. Кирстен му беше казвала безброй пъти, че персоналът в болницата не достига и че и лекарите, и сестрите са претоварени и преуморени.

Трой все още се чудеше дали това е причината Кирстен все още да не се е свързала с него, когато най-после зави наляво по тяхната улица. Часът беше девет и трийсет и пет вечерта.

Къщата, която бяха наели заедно, беше последната вдясно — малка, едноетажна, с две спални, бяла фасада и малка градина отпред. Той спря пред нея и се намръщи. Колата на Кирстен беше паркирана на алеята.

— Какво става, по дяволите? — измърмори Трой, паркира зад нейната кола и протегна ръка назад, за да вземе армейската си торба. Предпочиташе ги пред куфарите. — Тя е вкъщи? Тогава защо не ми се обади?

Той отмести очи към двата предни прозореца. Лампите бяха угасени.

В прилив на оптимизъм, мозъкът му подхвърли още един вероятен отговор.

Може би Кирстен е замествала някого в болницата и току-що се е върнала вкъщи. Може би преди една минута. И се е надявала, че Трой вече си е у дома.

И все пак. Можеше да ми изпрати съобщение, че всичко е наред, помисли си той.

И тревожността му изведнъж се превърна в раздразнение.

Трой се приближи до тъмносинята външна врата и извади ключа си.

Ключът не се превъртя.

Вратата вече беше отключена.

Това беше необичайно. Кирстен винаги внимаваше много за заключването на вратите и прозорците. Трой беше този, който понякога забравяше да затвори или да заключи някой прозорец — и понякога дори външната врата.

— Скъпа, върнах се — извика Трой, когато влезе в дневната, затвори вратата и запали лампите. Ключовете на Кирстен висяха на ключалката от вътрешната страна на вратата. — Забравила си да заключиш външната врата. Това обикновено го правя аз.

Трой огледа разсеяно стаята и подозрително присви очи. Нещо не беше наред, но не можеше да определи точно какво. Мебелите бяха на местата си и не беше разхвърляно… затова какво, по дяволите, го смущава?

Може би защото къщата е прекалено тиха и спокойна. И тогава на Трой му хрумна, че вероятно е бил прав и Кирстен е била повикана да замести някого в болницата. Дежурството ѝ е свършило късно и тя се е прибрала направо вкъщи. Вероятно е била капнала от умора и си е легнала веднага. Това се случваше често след тежко и напрегнато дежурство.

Трой изви тяло надясно, за да погледне в коридора, който водеше навътре в къщата и към спалнята им в дъното. Въпреки че лампите в коридора бяха угасени, той видя, че вратата на спалнята им е открехната. Така я оставяше винаги Кирстен, когато си легнат.

Той внимателно остави торбата си, за да не вдига шум.

След минутка щеше да отиде да види Кирстен и да я целуне. Тя му липсваше, но първо се нуждаеше от бира. Беше шофирал повече от десет часа и се чувстваше напрегнат и изтощен. Бирата щеше да го отпусне.

Трой отиде в кухнята, отвори хладилника и извади студена бира. Изпи първата глътка, спря и помириса бутилката. Не, не беше бирата, но нещо миришеше странно… трудно можеше да се определи — не точно кисело, нито горчиво, не съвсем на старо и престояло, не точно сладникаво или на мухъл, а комбинация от всичките. Нещо едва доловимо, което не проникна веднага в ноздрите му, но с течение на времето стана осезаемо.

Трой отвори пак хладилника и помириса вътрешната страна на вратата и всяка от четирите лавици. Там нямаше нищо. После издърпа чекмеджето долу, където държаха зеленчуците. Беше почти празно. Имаше само два моркова, които не изглеждаха много свежи, но и те не бяха източникът на миризмата.

Трой затвори хладилника и започна да души въздуха наоколо като куче, което търси следа. Да, няма съмнение, че във въздуха се долавяше някаква странна миризма. Трой подуши кухнята, после дневната, но пак не можа да определи източника. Докато прекосяваше коридора, спря. Сега миризмата стана по-силна. Каквото и да е, идваше отнякъде по-навътре в къщата.

Пристъпвайки колкото може по-леко, Трой тръгна по коридора, без да запали лампата. Не искаше да събуди Кирстен. Докато минаваше покрай стаята за гости, той провря глава и подуши въздуха вътре.

Миризмата не идваше оттук.

Трой направи същото, когато мина покрай банята.

Миризмата не идваше и оттам, но определено ставаше по-силна.

Единственото останало място беше спалнята.

Дали Кирстен не е занесла храна там? Това не ѝ беше присъщо. Вино, да. Но храна, не.

Той спря пред вратата на спалнята и пак подуши въздуха. Миризмата определено идваше оттам. Трой погледна към леглото и се помъчи да фокусира поглед. Светлината, която се процеждаше от дневната и в късия коридор, беше бледа и слаба, и той видя само груби очертания върху леглото… но те изглеждаха изключително странни.

— Скъпа? — извика той. В тона му прозвуча подозрение. Гласът му беше достатъчно силен, за да бъде чут.

Никакво движение. Никакъв отговор.

— Кирстен? — извика отново Трой и пръстите му намериха електрическия ключ за осветлението.

От полилея на тавана блесна ярка светлина, която обля спалнята. Онова, което видя, удари Трой като метеор. За част от секундата светът загуби смисъл. В нищо нямаше логика.

Той почувства, че стомахът му се сви от пълно и крайно отчаяние.

— Кирстен? — изкрещя Трой с пълно гърло, но името прозвуча като смразяващ кръвта писък, какъвто издава див звяр, когато е ранен.

Трой се втурна към леглото. Цялото му тяло трепереше от студ, който проникна в костите му.

— Скъпа? Скъпа? — Трой коленичи до леглото. Ужасените му очи се замъглиха от експлозия на сълзи.

Искаше да протегне ръце към нея… да я прегърне… да я целуне… но не го направи. Стаята се завъртя около него заради съмнението, че Трой не беше сигурен дали тялото на леглото принадлежи на Кирстен, или не.