Генезис

23.

След пет минути и едно вътрешно телефонно обаждане Хънтър и Гарсия пристигнаха в централата на „АТ енд Т Ентъртейнмънт Груп“, която се намираше от другата страна на улицата, срещу известната сграда на „Ел Ей Таймс“, и се озоваха в стая за конференции на третия етаж на „Сграда Две“, седнали до масата срещу един от корпоративните адвокати на мобилния оператор. Висок и слаб мъж на четиресет и няколко години, чийто тъмен костюм на тънки райета сякаш беше взет от химическото чистене няколко минути, преди да влезе в стаята и да се представи като Мартин Кар.

Не разговаряха много. Съдебната заповед говореше вместо тях, а адвокатът беше само корпоративна предпазна мярка.

— Ще уредя въпроса възможно най-бързо, детективи — обеща Мартин Кар и им отправи безгрижна усмивка, която, изглежда, показваше, че до този момент на живота си вече е виждал всичко, което си заслужава да се види. — Да ви го изпратя ли по имейла?

— Ще ви бъдем признателни — отвърна Хънтър, написа на листче своя имейл и имейла на партньора си и го даде на адвоката. — Но ако е възможно, бихме искали и копие на твърд носител.

— Разбира се — отговори Мартин и погледна листчето, което му даде Хънтър. — Мога да го уредя, няма проблем. Може да изчакате тук или долу във фоайето. Изборът е ваш.

— Тук ще бъде добре, благодаря — каза Гарсия и погледна партньора си за потвърждение.

Хънтър кимна.

— Разбира се, настанете се удобно. В дъното на коридора има кафе машина. Кафето е безплатно. Не ви трябват пари.

— Много удобно — отбеляза Гарсия. — Благодаря.

Когато стигна до вратата, Мартин се обърна и посочи трите лаптопа в единия край на масата за конференции с дванайсет места.

— Не съм сигурен колко време ще отнеме. Надявам се, не твърде много, но се чувствайте свободни да ги използвате, за да ровите в Мрежата, да проверите имейли, каквото искате. — Безгрижната усмивка се завърна на устните му. — Разбира се, че сайтовете с три хикса са блокирани.

Хънтър и Гарсия го погледнаха мълчаливо, с напрегнати очи и недоумяващо изражение.

— Хмм… това беше шега — рече Мартин и усмивката му помръкна.

— Шега? — със сериозен тон попита Гарсия. — Тогава сайтовете с три хикса не са блокирани, така ли?

— Не — смутено отговори Мартин. — Блокирани са.

— Тогава… каква беше шегата? — попита Гарсия. Озадаченото му лице остана сериозно.

— Ами… — Адвокатът пристъпи от крак на крак и бързо реши, че най-добрият му ход ще бъде да подмине въпроса. Той вдигна съдебната заповед от бюрото и кимна неловко. — Ще отида да свърша тази работа — каза Мартин и изхвърча от стаята.

Когато вратата се затвори зад него, Карлос най-после се усмихна.

— Разбира се, че сайтовете с три хикса са блокирани — каза той с ироничен тон и поклати глава.

— Мисля, че той няма да изтърси скоро тази шега — отбеляза Хънтър.

Измина близо половин час, преди адвокатът най-после да се върне.

— Съжалявам, че се забавих — каза той и извади флашка от десния джоб на сакото си. — Понякога отнема време, докато намериш тук правилния човек за тази специфична работа, но ето, заповядайте.

Хънтър стана и го пресрещна на половината разстояние между вратата и масата.

— Същият файл беше изпратен и на двата ви имейла, както се разбрахме — уведоми ги Мартин Кар.

Гарсия извади мобилния телефон от джоба и бързо провери електронната си поща.

— Да, получили сме го — каза той на Хънтър и стана.

Двамата детективи излязоха на паркинга. Никой от тях не искаше да чака, докато се върнат в Главното управление на полицията, за да изгледат видеозаписа, който убиецът беше изпратил на Мелиса. Качиха се в хондата „Сивик“ на Гарсия и Хънтър използва мобилния си телефон, за да влезе в електронната си поща, намери имейла от „АТ енд Т“ и почука с пръст по прикрепения файл. Видеоклипът се зареди и той леко обърна телефона, така че и Гарсия да вижда екрана.

Ръка в кожена ръкавица превъртя ключа, за да заключи външната врата на Мелиса и после го извади от ключалката. Камерата се отмести надясно, за да покаже часа — 02:24.

— В колко часа го е получила? — попита Гарсия. — Спомняш ли си?

Хънтър спря видеозаписа.

— Около два и трийсет и осем.

— Тогава значи убиецът е бил в къщата през цялото време? — Тонът на Гарсия представляваше смесица от изненада и съмнение. — Защо? Какво е правил? Какво е чакал?

— Може би я е чакал да си легне — предположи Хънтър, опитвайки се да си представи сцената. — Не забравяй, че целта на съобщенията и този видеоклип е била да внуши страх. Убиецът е искал Мелиса да се страхува. Това е било част от плана му. Чакането, докато всички лампи са били угасени и тя си легне удобно в леглото, несъмнено е целяло да засили „фактора страх“.

Гарсия се съгласи, но имаше още въпроси.

— И така, знаем, че Мелиса е взела такси от партито в хотела малко преди един и половина сутринта.

Хънтър кимна.

— В един и двайсет и осем.

— По това време пътуването с такси от хотел „Фрийхенд“ в центъра на града до дома ѝ в Лиймърт Парк е продължило не повече от двайсет… най-много двайсет и пет минути. Сигурно се е прибрала вкъщи към два часа. Но е получила съобщението с видеозаписа два и трийсет и осем или два и трийсет и девет. Това е повече от половин час, след като е влязла в дома си. Дори първото съобщение, изпратено от убиеца, е било в два и трийсет и две, ако си спомням правилно.

— Точно така — потвърди Хънтър.

— Тогава първото съобщение на убиеца до Мелиса е било изпратено осем минути, след като е заснел видеоклипа — отбеляза Гарсия. — Защо е чакал толкова дълго? Къде е била тя?

— Вероятно си е взимала душ — предположи Хънтър.

— Убиецът се е криел някъде в къщата, изчакал я е да си вземе душ, заснел е видеоклипа, изчакал я е да си легне и после е започнал да пише съобщенията.

— Така изглежда — съгласи се Хънтър.

Гарсия поклати глава, като си представи сцената.

— Това изисква търпение и голяма самодисциплина.

— Показва също така, че убиецът е спокоен и съсредоточен — добави Хънтър. — Няма бързане… няма паника.

— Ако е искал тя да се страхува — продължи Гарсия, — това наистина е успяло да я уплаши. Няма как да е гледала видеозаписа сама вкъщи и да не си е изкарала ангелите.

— Видеоклипът още не е свършил — рече Хънтър и погледна екрана на мобилния си телефон. — Има още четири секунди.

Гарсия се премести, така че да вижда екрана.

Хънтър пусна видеозаписа.

Отначало не се случи нищо особено. Камерата остана насочена към часовника в кухнята, но през последните две секунди от мъничките високоговорители на телефона на Хънтър се разнесе звук, който накара сърцата им да пропуснат един удар.

— Какво беше това? — попита Гарсия и свъси вежди.

— Прозвуча като шепот — отговори Хънтър, превъртя назад видеоклипа съвсем малко и усили звука докрай. Отново почука с пръст по екрана, за да пусне видеозаписа, и двамата с Гарсия доближиха уши до телефона.

Хънтър беше прав. Убиецът беше казал нещо в микрофона. Три едва доловими думи, но достатъчно стряскащи, за да вцепенят от страх всеки.

И сякаш думите не бяха достатъчно ужасяващи, но и убиецът ги прошепна гальовно, като любовна ласка, която ги превърна в още по-смразяващи кръвта.

„Вече съм вътре.“