Генезис

48.

Долу, на входа на ресторант „Иксчейндж“, нямаше опашка от хора, които чакат да бъдат настанени.

— Добър вечер — поздрави го салонният управител със сияйна и приветлива усмивка. Беше нисък и набит мъж, чиято червеникава коса се комбинираше с бледата кожа и луничките на популярния образ на ирландец.

Хънтър набързо обясни, че има среща с един приятел, който седи на шестнайсета маса.

— Шестнайсета маса е в дъното на етажа — посочи салонният управител. — Вдясно, до прозореца, точно зад ъгъла.

— Благодаря — отвърна Хънтър. — Ще я намеря, но за да бъда сигурен, бихте ли потвърдили името на резервацията, моля?

— Разбира се — отговори салонният управител и погледна екрана на таблета си. — Хм… — Той се намръщи. — Резервацията е направена на името на дамата — Сара Хартли.

Хънтър кимна.

— Да, разбира се.

Докато влизаше в ресторанта, Хънтър беше посрещнат от изтънчените и примамливи аромати на ориенталски подправки, готвени с чесън и лютиви чушлета чили. Съблазнителното ухание беше опияняващо и накара стомаха му шумно да му напомни, че все още не е вечерял.

Мъжът, който седеше на шестнайсета маса, гледаше на другата страна. Косата му беше къса и сресана настрана. Сакото му беше преметнато на облегалката на стола.

Жената с него не изглеждаше по-възрастна от трийсет години и наистина беше много привлекателна. Докато Хънтър вървеше към масата им, мъжът взе изпитата до половината бутилка каберне франк пред него и отново напълни чашите им, а после хвана ръката на жената.

— Марк? — попита Хънтър, когато стигна до него.

Мъжът и жената го погледнаха с любопитство.

Всеки детектив в Америка знаеше, че портретът по описание е ненадежден. Общо взето човешката памет беше ужасно неточна в описването на лица от спомен, а именно това беше портретът — спомен, заключен в паметта на жертва или свидетел. Причината човешката памет да е толкова неточна в описанието на лица по спомен беше, че възприема човешките лица цялостно, а не на нивото на индивидуални черти, и така работеше и полицейският художник — рисуваше част по част — очи, нос, устни, вежди и така нататък. Когато се опитваше да опише отделни части от спомен, който беше запаметен като цяло, мозъкът обикновено се затрудняваше, но в случая Хънтър остана смаян. Барманът Роджър беше свършил изумителна работа, спомняйки си чертите на лицето на мъжа. Силната линия на челюстта, овалният нос, леко извитите нагоре очи, прическата, линията на косата, образуваща видим шпиц по средата на челото, наклонът на челото — повечето беше точно така.

— Аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. — Той показа на Марк служебната си карта. — Питам се дали може да поговорим набързо насаме с вас?

Жената плъзна поглед от Хънтър към компаньона си.

Мъжът остави чашата си с виното. Изражението му остана отпуснато и безразлично. Усмивката на устните му обаче не стигаше до очите.

— Хмм… сигурен ли сте, че се обръщате към правилния човек, друже? — равнодушно попита той. Очите му се стрелнаха към брюнетката за част от секундата и после отново се върнаха на Хънтър.

— Сигурен съм, да — без колебание отговори Хънтър. — Само не съм сигурен дали името ви наистина е Марк.

— Тук сме на романтична вечеря. — Мъжът се усмихна на приятелката си. — А вие напълно съсипвате атмосферата, ако не сте забелязали. Какво искате, детектив…

— Хънтър. Робърт Хънтър. — Този път Хънтър стрелна поглед към брюнетката. Задържа го на нея две секунди и после отново го насочи към мъжа. — Въпросът е деликатен. Мисля, че ще е по-добре, ако говорим на четири очи.

Жената схвана намека на Хънтър, взе чантата си и инстинктивно погледна часовника си.

— Хмм… — Тя изглеждаше несигурна. — Ще изляза навън да изпуша една цигара… може би две. — Брюнетката стана, но не откъсна поглед от компаньона си.

— Не отивай твърде далеч, скъпа — каза той и ѝ намигна. — Скоро ще сервират вечерята и съм сигурен, че детектив Хънтър няма да се застои дълго. — Погледът, който хвърли на Хънтър, беше смразяващ.

Жената зави зад ъгъла по посока на изхода на ресторанта и мъжът изпухтя раздразнено.

— Умеете да разваляте работата, друже.

Хънтър не каза нищо и седна на вече свободния стол срещу мъжа.

— О, разбира се, моля, седнете, детектив.

— Благодаря — спокойно отговори Хънтър.

За момент двамата се втренчиха изпитателно един в друг с очи, които се движеха като скенери. Ако Хънтър го е изнервил, мъжът изобщо не го показваше.

— Какво ще кажете да започнем с име? — попита Хънтър. — Наистина ли е Марк, или го използвате само на срещи?

Мъжът се изсмя невъзмутимо.

— Идвате тук, прекъсвате вечерята ми и карате гаджето ми да излезе да се разходи само за да разберете как е името ми? Не свалям мъже, ако това търсите.

Хънтър пак не каза нищо в отговор и се втренчи в мъжа срещу себе си, който изглежда, изкусно контролираше езика на тялото си и изражението на лицето си.

Хънтър насочи повечето си внимание към ръцете му.

От опит знаеше, че човешките ръце и пръсти могат да разкрият много само от начина, по който се движат. Те барабаняха по повърхности, шаваха нервно, заставаха неподвижно, закриваха устни, потъркваха, чоплеха, подръпваха, трепереха… Имаше много издайнически знаци.

Когато Хънтър седна, мъжът се облегна назад на стола си и сложи ръце на коленете си. Столът му беше достатъчно далеч от масата, за да може Хънтър да вижда ръцете му — дясната върху лявата, но някак в неестествено положение. Пръстите му бяха прегънати в кокалчетата и палците — свити. Не точно напрегнати, но не и отпуснати.

— Марк е истинското ми име, да — най-после отстъпи той. — Доволен ли сте?

Хънтър зачака Марк да каже фамилното си име, но той не добави нищо повече. Вместо това, настоя за обяснение.

— Щом не сте дошли, за да научите името ми, нито да ме сваляте… — Марк взе чашата на брюнетката и изля съдържанието ѝ в своята чаша. — Тогава за какво е всичко това?

— За протокола — започна Хънтър с достатъчно силен глас, за да го чуе Марк, но в същото време достатъчно тих, за да не стигне до съседните маси, — бихте ли ми казали цялото си име?

Марк отпи малка глътка вино и се почеса по лявата буза. Хънтър остана с убеждението, че Марк е изпадал в това положение и преди.

— Ами — каза Марк със спокойно изражение, — за протокола, не съм длъжен да ви казвам цялото си име, освен ако не сте дошли да ме арестувате за нещо, а явно не е така, защото щяхте да го направите веднага.

— Прав сте — отговори Хънтър. Изражението му беше като на Марк. — Не съм дошъл да ви арестувам. Това е неофициален разговор. Предпочитам да остане такъв, но ако искате, със сигурност мога да раздвижа малко нещата и да ви заведа в участъка за нещо не толкова неофициално. — Хънтър леко наклони глава наляво и повдигна рамене. — Но нека ви кажа, че ако го направя, може да стане малко смущаващо за вас и за ресторанта, защото със сигурност ще направя сцена, вие ще упорствате… ще ви накарам да легнете на пода… ръцете на тила и всичките тези глупости… дори може да го направим в холивудски стил. Ще бъде страхотно зрелище. Може би гаджето ви ще остане смаяно. — Хънтър кимна към прозореца. — Вие решавате.

Марк прокара език по вътрешната страна на отворената си уста.

— Защо всяко ченге в този град е гадно?

Хънтър повдигна вежди.

— Това е част от обучението ни.

Марк се усмихна по начин, който каза на Хънтър, че знае, че детективът няма да изпълни нито една от заплахите си, но пак вдигна ръце в знак, че се предава.

— Казвам се Марк Уолър.

Това някак не прозвуча вярно.

— Имате ли документ за самоличност? — попита Хънтър. — Само за да го потвърдим.

Марк се ухили.

— Не.

— Кредитна карта с вашето име ще свърши работа.

— Не съм си взел портфейла. — Марк погледна към прозореца и после към бутилката вино на масата. — Тя черпи.

Хънтър кимна.

— И така, детектив, ще ми кажете ли за какво става въпрос, или ще продължим да играем тази абсурдна игра? Храната ни ще бъде сервирана всеки момент и ще бъде страхотно, ако си тръгнете дотогава.

Сякаш по даден знак, към масата им се приближи дребничка сервитьорка със сияйна усмивка.

— Да ви донеса ли нещо, господине? — обърна се тя към Хънтър. — Чаша за вино? — Погледът ѝ се стрелна към бутилката на масата.

— Не, благодаря — отговори Марк. — Той няма да остане.

Изненаданите очи на сервитьорката се отместиха от Марк на Хънтър.

— Всичко е наред засега — усмихна ѝ се топло Хънтър. — Благодаря.

— Все още чакам, детектив — каза Марк, след като сервитьорката се отдалечи. — Прекъснахте срещата ми, заплашихте ме и загубихте четири минути от времето ми, а аз все още нямам представа защо сте дошли.

— Дошъл съм заради Мелиса… Мелиса Хоторн.

Марк присви очи, докато явно претърсваше паметта си, и след няколко секунди се отказа.

— Съжалявам, коя?

Хънтър не откъсна очи от лицето му.

— Мелиса Хоторн — повтори той и този път извади снимка на Мелиса и я плъзна по масата към Марк. — Запознали сте се миналия уикенд в „Дъ Броукън Шейкър“, горе. Стояли сте на бара с нея… разговаряли сте… имате телефонния ѝ номер.

Марк насочи цялото си внимание към снимката и я гледа само две секунди.

— О! Тя ли? — Той примига и взе чашата си с виното. — Да, помня я… миналия уикенд, горе, точно така. — Марк отпи още една глътка.

— Какво за нея?

— Какво се случи, след като двамата с нея си тръгнахте от бара горе?

Марк се намръщи, леко поклати глава и изкриви устни.

— Нищо. Не си тръгнахме заедно. — Той повдигна рамене. — Не ме разбирайте погрешно. Аз исках, но тя каза не, затова… — Марк отново присви очи. — Доколкото си спомням, тя си тръгна и аз си тръгнах малко след нея. Беше късно и тълпата в „Шейкър“ оредяваше, затова се прибрах вкъщи.

— Не проследихте ли Мелиса до дома ѝ? — попита Хънтър.

Марк изглеждаше озадачен.

— Какво искате да кажете, да съм я „проследил до дома ѝ“? Как?

— Например да сте се качили в кола или в такси? И да сте я проследили до дома ѝ, без тя да знае?

Марк едва не се задави с виното си.

— Какво? Защо да го правя, по дяволите?

Хънтър продължаваше да го наблюдава… движенията му… израженията на лицето му… гласа му… дори мълчанието му. Нямаше паника. Нито страх.

— Може би защото ви е отказала? — отговори Хънтър с въпрос. — Може би не приемате „не“ за отговор и това наранява гордостта ви? Може би сте искали… — Паузата беше умишлена, защото Хънтър искаше да наблегне на следващите си думи. — Да ѝ дадете урок?

Марк остави чашата си с виното и отвори уста с пресилено изумление.

— Сериозно ли говорите? И какво, по дяволите, искате да кажете с това „да ѝ дам урок“?

Лицето на Хънтър беше каменно, неразгадаемо, хладнокръвно, преценяващо.

Марк отново погледна снимката на масата.

— Вижте, тя беше хубава жена. Няма съмнение в това, детектив, но я стига. Погледнете ме… погледнете жената, която седеше на вашето място. — Той се засмя. — Пред вратата ми се редят на опашка жени, които изглеждат така. Всичките изгарят от желание да бъдат с мен. — Той посочи към себе си. — Объркали сте се, детектив. Обратното е. Аз не гоня жените. Те гонят мен. И нямаше „отказ“, както се изразихте. Тя беше повече от готова. Даде ми телефонния си номер и така нататък. Само се правеше на труднодостъпна… вероятно защото се надяваше аз да я гоня. Е, не го направих.

Докато Марк говореше, Хънтър кимна, свил ръка на коленете си.

— Тръгнахте си от бара горе в събота през нощта и си отидохте у дома, така ли?

— Нали това казах?

— И къде е този дом?

Марк се подсмихна.

— Домът е там, където е сърцето, не го ли знаете, детектив?

— Има ли някой, който може да потвърди това?

— Кое? Че се прибрах вкъщи ли?

Хънтър кимна.

— Не — спокойно отговори Марк. — Живея сам.

— С такси ли се прибрахте? Може би шофьорът ви помни.

— Не, вървях пеша. Нощта беше хубава.

— Обадихте ли ѝ се? — Хънтър кимна към снимката. — Изпратихте ли ѝ съобщение?

Марк не отговори и изви тяло, за да погледне през прозореца вдясно от него.

— Казахте, че Мелиса ви е дала номера си — настоя Хънтър. — Обадихте ли ѝ се, или ѝ изпратихте есемес?

Марк отново се намръщи и се замисли, но само за две секунди.

— Не, не мисля. Седмицата беше доста ангажирана. Излязох в сряда… излязох днес… За утре вечерта имам уредено нещо, което вероятно ще продължи до неделя… — Ъгълчетата на устните му се повдигнаха безрадостно. — Може да ѝ се обадя някой път, тя е достатъчно хубава.

— Срещате се с много жени, така ли? — продължи Хънтър.

Марк се изсмя самоуверено.

— Да, може да се каже.

Марк изглеждаше и говореше така, сякаш нарцистичният му характер го завладяваше изцяло, но въпреки че каменното му лице беше много обиграно, Хънтър имаше още едно оръжие в арсенала си. Той бръкна в джоба си и извади друга снимка, този път на Кирстен Хансен. Без да пророни нито дума, Хънтър сложи снимката на масата до тази на Мелиса, без да откъсва вниманието си от лицето и очите на Марк.

Марк погледна новата снимка и се втренчи в лицето на Кирстен за няколко секунди.

— Много е хубава — каза той и кимна одобрително. — Коя е тя? — Марк повдигна рамене и пак отпи от виното си.

— Не я ли познавате?

Марк поклати нехайно глава.

— Не. Защо? Трябва ли?

— Тя не е ли една от множеството жени, с които сте се срещали? — попита Хънтър. — Може би преди време?

Марк отново насочи вниманието си към снимката и после още веднъж поклати глава.

— Не, не мисля. Бих запомнил такова хубаво лице. — Той млъкна и погледна часовника си. — Сериозно, детектив, за какво е всичко това, по дяволите? Както казах, вие нахлухте тук и развалихте романтичната атмосфера, която бяхме създали със Сара. — Марк врътна глава към прозореца. — Показвате ми снимка на жена, с която говорих половин час в събота през нощта. Зададохте ми един куп тъпи въпроси… — Той млъкна, втренчи се гневно в Хънтър и после вдигна ръка. — Почакайте. Един момент. Може ли пак да видя значката ви?

Хънтър я сложи на масата пред него.

— „Убийства“? Вие сте от отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция? — Марк изрече думите твърде високо и накара двойката на масата вляво от него да се обърне и да го погледне.

Хънтър мълчаливо взе значката си и я прибра в джоба си.

— Шегувате се, нали? — Марк се опита да прозвучи шокирано, но в тона му нямаше искреност. — Тази жена. — Той почука с показалеца си по снимката на Мелиса. — Онази, с която говорих в бара в събота през нощта. Искате да ми кажете, че тя е мъртва? Кога?

— Същата нощ — отговори Хънтър. — След като си е тръгнала от бара горе.

Усмивката на Марк беше трудна за разгадаване.

— И вие мислите, че аз имам нещо общо с това? Затова ли сте дошли? Затова ли ме попитахте дали някой може да потвърди, че съм се прибрал вкъщи в онази нощ? Не говорите сериозно, нали?

Хънтър остави изражението на лицето му да отговори вместо него.

— Вижте. — Марк се изправи на стола, сложи лакти на масата и заговори тихо и спокойно. — Искрено съжалявам за смъртта ѝ. Наистина. Но вашият намек, че аз имам нещо общо с това само защото съм разговарял с нея в някакъв бар, е абсурден. Нима отправяте тези обвинения на всеки, който е бил там в събота през нощта? Всеки, който е говорил с нея? — Марк не изчака отговор. — Не мисля. Затова, ако ме извините, детектив, искам да продължа с романтичната си вечеря.

Хънтър не помръдна.

— Казахте, че сте били на среща в сряда. Преди три вечери.

— Да. И какво от това?

— Ами във вторник вечерта?

— Какво?

— Бяхте ли на среща във вторник вечерта?

Хънтър нарочно го бомбардираше с въпроси, но увереността на Марк беше непоклатима, и Хънтър пак остана с убеждението, че е бил в подобни ситуации и преди. Марк отправи на Хънтър усмивка, която не беше нищо повече от оголване на зъби.

— Мисля, че приключихме, детектив.

— Въпросът е елементарен.

— И аз имам елементарен отговор — отвърна Марк. — Приключихме.

Хънтър знаеше, че няма какво друго да направи. Ясно беше, че Марк няма да отговори на повече въпроси. Поне тази вечер.

Хънтър кимна в знак, че разбира, взе снимките от масата и стана, но когато се обърна да тръгне, дясната му ръка леко бутна чашата на Марк, събори я и изля повечето вино върху панталона на Марк.

— О, сериозно ли? — засмя се Марк. — Еха, това беше страхотно, друже.

Тонът му беше много по-спокоен, отколкото Хънтър очакваше.

— Ужасно съжалявам — рече Хънтър, грабна салфетка и я сложи върху малката локва на масата.

— Съжалявате? Наистина ли? — Марк поклати глава и взе още една салфетка. — Забелязах движението ви, детектив. Направихте го нарочно.

Панталонът на Марк беше подгизнал от червено вино, особено в зоната на слабините.

Хънтър посегна към съборената чаша, преди да е паднала от масата, като внимаваше да я хване за столчето, използвайки дланта си, не пръстите.

— Наистина ужасно съжалявам. Ще кажа на сервитьорката да ви донесе друга бутилка вино.

Марк му се усмихна нехайно.

— Няма проблем, детектив. Мога да си позволя още една бутилка вино, ако искам. Сигурен съм, че това вино не ви е по възможностите.

— Мислех, че приятелката ви плаща тази вечер.

— Така е — отвърна Марк. — И тя може да си го позволи.

С крайчеца на очите си Хънтър видя, че сервитьорката и салонният управител бързо вървят към масата им.

— Ужасно съжалявам — извини им се Хънтър. — Стана случайно. Много съм непохватен.

— Как ли пък не — подхвърли Марк. — А сега, бихте ли си тръгнали най-после?

Докато всички бяха заети да почистват разлятото вино, Хънтър отстъпи встрани от масата, бързо извади мобилния си телефон и направи две снимки на Марк, без той да забележи.

Сервитьорката и салонният управител също не обърнаха внимание, че Хънтър не им даде чашата, която беше взел от масата.