Генезис

89.

От мястото, където стоеше — в камбуза в средата на самолета — Линда чу механичен звук, който се разнесе пред вратата на самолета. Беше им отнело само три минути, за да изпълнят заповедта ѝ. Пътническият ръкав за качване на борда беше изтеглен.

— Сега сме само ние, нали? — каза тя и издърпа едното чекмедже в камбуза, за да види какво ще намери.

Вътре нямаше нищо интересно.

Линда пробва следващото чекмедже.

— Е, това вече повече ми харесва. — Тя бръкна вътре и извади две малки бутилки уиски. — Някой друг иска ли? — попита Линда, отвори едната малка бутилка и изля съдържанието ѝ в пластмасова чаша. — Имаме шотландско уиски, бърбън, водка, ром, джин, червено и бяло вино… добра селекция. Сигурна съм, че някъде тук има и бира, ако някой предпочита бира.

Никой не отговори.

— Ако бях на ваше място — добави Линда, — щях да се замисля сериозно, защото това вероятно ще бъде последното питие в живота ви.

Фил стисна очи и по лицето му се затъркаляха сълзи.

— Не? — попита Линда и погледна Фил, после Амбър и накрая Хънтър. — Добре. Ако промените решението си, кажете ми. Тук има пълни чекмеджета с алкохол.

— Линда, какво правиш? — попита Хънтър. — Знам, че не искаш да застреляш никого тук.

— Какво правя ли? Пия… Робърт. — Тя отпи малка глътка уиски. — Сигурен ли си, че не искаш да се присъединиш към мен?

— Линда — опита отново Хънтър, със спокоен и премерен глас. — Всичко свърши. Знаеш го. Вече не можеш да се добереш до Лукас. Твоята мисия… твоето отмъщение свършва тук, независимо дали искаш, или не.

Линда го погледна и изгълта остатъка от уискито. Хънтър я наблюдаваше недоверчиво. Тя отвори втора бутилчица и пак напълни пластмасовата чаша.

— Свърши? — иронично попита Линда с безизразно лице. — Нека ти разкажа една малка история как „свършват“ нещата, Робърт. Нека ти разкажа как една глупава постъпка завърши фатално за много хора. Искаш ли да чуеш историята?

Хънтър кимна.

Линда отпи от питието си.

— Всичко започна преди тринайсет години, когато се върнах вкъщи и заварих Дженисис, моята четиринайсетгодишна дъщеря, във ваната в дома ни, пълна с вода и кръв. Беше прерязала лявата си китка толкова дълбоко, че за малко не отрязала цялата си ръка. Знаеше ли това?

Хънтър издържа на втренчения ѝ поглед. Ясно виждаше болката в очите ѝ.

— И знаеш ли кое е най-мъчителното, Робърт? — Линда не изчака отговор. — Помня абсолютно всичко за този момент. — Тя вдигна лявата си ръка и хвана медальона пеперуда на шията си. — Помня как изглеждаше дъщеря ми… изражението на лицето ѝ… липсата на цвят по кожата ѝ… как мократа ѝ коса беше залепнала за външната страна на ваната… странната миризма на желязо във въздуха. — Линда стисна устни. — Помня как част от водата се е изляла извън ваната и по пода с бели плочки в нашата баня, създавайки ужасяващ ефект на мрамор с червени и бели шарки на пода. — Линда се изсмя и пак отпи от уискито. — Онези образи… онези детайли… никога не изчезнаха. Виждам ги всеки път, когато затворя очи. Всеки… път… Робърт… от тринайсет години насам.

Хънтър знаеше колко ужасно опустошителен е актът на самоубийство. Не само погубеният живот, но и психичните последици за онези, които остават, особено любимите хора, променяха живота им, и най-деструктивният психологически ефект беше „откриването на тялото“.

Когато става въпрос за увреждащи психологически и емоционални последици, психиатрите разделяха самоубийствата на две ясно определени категории — смърт, когато тялото на жертвата е открито от някого, и смърт, когато трупът на жертвата е унищожен. И двете бяха изключително травмиращи, но психологическите белези от откриването на тялото на любим човек никога не зарастваха.

— Онзи момент — продължи Линда с глас, натежал от болка, — когато влязох в нашата баня, когато се върнах у дома след работа и видях Дженисис… безжизнена във ваната… — тя се втренчи в пластмасовата чаша, когато спомена името на дъщеря си, защото не искаше да поглежда никого, за да не видят, че очите ѝ са пълни със сълзи — в онзи момент направо чух как умът ми се пръсна в главата ми. Почувствах, че животът ми… силите ми… надеждите ми… ме напускат. Онзи момент промени живота на всички ни… завинаги.

Линда пак отпи от уискито си и това започна да тревожи Хънтър. Един разгневен, съкрушен и пиян човек можеше да загуби контрол всеки момент.

Линда преглътна сълзите си.

— След това всички бяхме много объркани — продължи тя. — Аз… съпругът ми… синът ми… не знаехме как ще живеем без Дженисис. Никой от нас не можеше да намери мястото си в свят, в който тя вече не съществуваше. — Линда се изсмя и поклати глава. — Имаш ли представа какво е чувството, Робърт? Да влезеш в дома си и да откриеш мъртъв някой, който означава за теб повече от собствения ти живот?

Докато Линда изричаше тези думи, Хънтър примига веднъж, за да се пребори с образите, които пробягаха пред очите му. Джесика.

Линда забеляза, че примига… забеляза болката в очите му, млъкна и се втренчи изпитателно в детектива.

— Боже мой! — възкликна тя. — Знаеш какво е! Върнал си се вкъщи и си заварил мъртъв някого, когото обичаш, нали?

Хънтър не каза нищо.

Амбър го погледна с любопитни очи.

Линда чакаше.

Хънтър мълчеше.

— Онзи момент е променил и теб, нали? — попита Линда.

— Обстоятелствата бяха други — отговори най-после той.

— Но това те разгневи, нали? Изпълни те с вина… и съмнение… и въпроси, нали? Въпроси, на които знаеш, че никога няма да получиш отговор. Много въпроси.

— Обстоятелствата бяха други — повтори Хънтър.

— Кога се случи?

— Отдавна.

Амбър не каза нищо, но нежно сложи окованата си с белезници ръка върху ръката на Хънтър.

Линда прокара връхчето на показалеца си по ръба на пластмасовата чаша.

— Но помниш всеки детайл на този момент, нали? Независимо колко отдавна е било… независимо колко време е минало. Помниш всичко, нали?

Не беше необходимо Хънтър да отговаря на въпроса ѝ. От израза в очите му Линда разбра, че той помни.

— Тогава знаеш какво е чувството, нали, Робърт? — Този път тя не наблегна иронично на името му. — Кошмарите… пристъпите на паника… загубата на надежда… безсънните нощи… мъчителните въпроси, които се въртят в главата ти… и вината… постоянното чувство на вина. — Линда си пое дъх през носа и кимна. — Смъртта на Дженисис унищожи семейството ми. Обвинявахме себе си, защото никой от нас не разбра, че ще се случи такова нещо. Дженисис беше щастлива… винаги усмихната… въпреки вродения ѝ дефект. Сигурна съм, че знаеш за това, нали?

Хънтър кимна едва забележимо.

Амбър отново го погледна въпросително, с подновен интерес. Хънтър и Линда не знаеха, но доведеният брат на Амбър беше роден със синдрома на Даун.

— Разбира се, Дженисис трябваше да се бори с депресия — обясни Линда. — Кой не би изпаднал в депресия от това състояние? Особено на нейните години. Знаеше, че изглежда различно. Знаеше, че хората я гледат по различен начин, но всички ние я обичахме и подкрепяхме. И пак не разбрахме… никой от нас. — Тя отново направи пауза, изпълнена с тъга и силни чувства. — Невежеството ни съсипа. Малко по малко. Бяхме толкова близки… толкова се подкрепяхме… как не разбрахме, че Дженисис изпитва такава силна душевна болка? Как не видяхме знаците? Защото винаги има знаци, нали? Как всички ние ги пропуснахме? Учителите ѝ… приятелите ѝ? Как беше възможно Дженисис да ни няма достатъчно доверие, за да ни каже? Да ни помоли за помощ… — Линда отпи още една глътка уиски. — Тези въпроси денонощно обсебваха мислите ни. Разяждаха всичко… сърцата ни… душите ни… умовете ни… живота ни… разсъдъка ни.

По лицето на Линда се търкулнаха няколко едри сълзи на гняв. Тя ги избърса с опакото на ръцете си и опита да се успокои.

— Заради невероятната вина, която чувствахме — продължи Линда, отново с овладян глас, — загубихме контрола върху мислите и чувствата си и се отчуждихме. Майкъл, синът ми, който беше три години по-голям от Дженисис, рухна пръв. — Тя поклати глава, докато си спомняше. — Той винаги защитаваше малката си сестра и я подкрепяше във всичко. При всяка възможност Майкъл показваше на Дженисис, че няма защо да се срамува от недъга си. — Линда повдигна едното си рамо. — Е, тя вероятно нямаше да стане световноизвестна пианистка или олимпийска гимнастичка, или да спечели „Уимбълдън“, но и повечето физически нормални хора на тази планета не могат да го направят. Правехме всичко възможно да накараме Дженисис да разбере, че не можем да решим всичките ѝ проблеми вместо нея, но тя никога няма да се бори с тях сама и че винаги ще я подкрепяме. Само трябва да ни каже. Затова, защо не ни каза? В онзи ден… защо не ни каза?

Хънтър знаеше, че Линда не очаква отговор.

— И двамата бяха много интелигентни — продължи тя. — Дженисис и Майкъл. Бяха изобретателни, забавни, решителни, имаха силна воля, но най-много от всичко бяха състрадателни и прощаваха. И двамата имаха какво да очакват от живота.

Хънтър се досети какво предстои. Беше прочел доклада от аутопсията на Майкъл.

— След самоубийството на Дженисис — продължи Линда, — за да се опита да притъпи болката… за да се опита да удави вината, която чувстваше, защото е разочаровал сестра си, Майкъл започна да употребява наркотици. — Болката се завърна в гласа ѝ. — Но съпругът ми и аз бяхме толкова сломени… толкова изтерзани от същата тази вина, че не забелязахме. И двамата пренебрегнахме сина си. Не му помогнахме. И една година след самоубийството на Дженисис, Майкъл умря от свръхдоза.

Хънтър бавно кимна.

— Съжалявам.

Линда, изглежда, долови искреността в гласа му.

— Някои от приятелите му мислят, че го е направил нарочно — добави тя. — За да избяга от агонията… мъчението… болката, на която го подлагат мислите му. Толкова много го е боляло… а ние не го видяхме.

Замълча за момент.

— Загубата на двете ни деца за една година разби брака ни — обясни Линда. — Това е още един проблем поради „невежеството“. Обвинявахме не само себе си, но и един друг. Джон, съпругът ми, започна да пие много един месец, след като Майкъл почина. Дотогава вече не можехме да се понасяме. Само се карахме и се обвинявахме взаимно. Упреци, обиди, гняв, апатия… в това се превърна бракът ни. В деня, в който му казах, че не издържам повече… и че искам развод… Джон се качи в колата си и замина.

Светлината в очите на Линда угасна напълно.

— Два дни по-късно на вратата ми почукаха ченгета от Магистрална полиция.

Хънтър и Амбър въздъхнаха едновременно.

— Джон загинал в челен сблъсък с ТИР — обясни Линда. — Шофьорът на ТИР-а казал, че колата на Джон неочаквано изскочила от лентата в последната секунда и се врязала в камиона му, сякаш било нарочно. — Линда потъна в мисли за момент. Когато отново заговори, гласът ѝ беше задавен. — Нямаше дори тяло, което да идентифицирам… само части от него.

Хънтър почувства, че в стомаха му зейва бездънна яма. Това беше нещо, което не знаеше, но сега беше абсолютно ясно, че Линда възприема случилото се със сина ѝ и съпруга ѝ като „ефект на пеперудата“, вълни от последици от самоубийството на Дженисис. За нея реалните ѝ мишени — групата ученици от прогимназия „Гардина“ — бяха виновни за смъртта на тримата. Така, както Линда виждаше нещата, цялото ѝ семейство беше избито, защото са тормозили дъщеря ѝ.

В същия момент телефонът на Амбър започна да звъни в джоба ѝ.

— Може ли да отговоря? — попита тя.

— Не.

— Или са от ФБР, или от лосанджелиската полиция — каза ѝ Амбър.

— Знам. Остави го да звъни.

— Това е лош ход, Линда — обади се Хънтър. — Ако не отговорим, те ще бъдат принудени да направят предположения и повярвай ми, никога не са положителни. Ще предположат най-лошото и ще мобилизират всичко, с което разполагат, за да превземат самолета.

— И последиците ще бъдат, че всички ще умрем тук днес, нали? — попита Линда, ухили се широко и погледна Фил. — Аз нямам нищо против. А ти?