Генезис

33.

Кабинетът на отдел „Свръхтежки убийства“ беше малък и тесен. Хънтър и Гарсия обикновено го наричаха „кутия за обувки“, но въпреки размерите, имаше място за всичко. Таблото със снимките, например, беше поставено на отсрещната страна на стаята и малко вляво от вратата, близо до бюрата на детективите. От мястото, където стоеше, капитан Блейк щеше да го вижда ясно, ако Хънтър и Гарсия не се бяха изпречили пред него.

Гарсия отстъпи крачка вляво, а Хънтър — вдясно.

— Коя част по-точно искаш да ти покажем, капитане? — попита Гарсия и посочи цялото табло пред него. — Защото тук имаме един куп изненади.

Тя не отговори. Остави вратата да се затвори зад нея, свали очилата за четене от лицето си и мълчаливо се приближи до двамата детективи и таблото, приковала очи в снимките, закачени в дясната му страна. Капитан Блейк примига два пъти и насочи вниманието си към първата от серията снимки, които показваха тялото на Кирстен Хансен върху леглото, с ръце, вдигнати над главата и завързани в китките, и цялото приспособление въже-верига-кука все още на място. Очевиден сблъсък между безумие и реалност.

Барбара отвори уста и пак я затвори. Явно се приготви да каже нещо, но накрая само изпусна въздишка, лишена от надежда. В очите ѝ се четеше смесица от гняв и тъга.

Изминаха още трийсет секунди, докато вниманието ѝ бавно се насочваше от една снимка на друга.

— Тук пише — каза тя със спокоен глас и вдигна доклада в ръката си, — че се предполага, че жертвата е била закачена с кука за превозно средство и влачена по земята, докато е умряла. Потвърдено ли е?

— Още не — отговори Гарсия. — Чакаме резултатите от аутопсията.

В края на изречението му се долови едно „но“ и капитан Блейк зачака. Гарсия обаче не добави нищо повече и тя запълни празнотите.

— Още не е потвърдено, но ще бъде.

— Всички сме сигурни в това — каза Хънтър.

Капитан Блейк погледна за момент доклада в ръката си и после отново снимките. Нетърпеливо претърси с очи таблото, но с толкова много снимки на него, не успя да открие тази, която искаше, и се втренчи в Хънтър.

— В доклада си също така си написал, че имаме работа със същия извършител. — Тя инстинктивно посочи снимките, които показваха убийството на Мелиса Хоторн. — Как е възможно? Къде е бележката, намерена в ръката ѝ? — Барбара посочи сектора за Кирстен Хансен на таблото.

Гарсия беше закачил снимките на двете бележки, тази, намерена в тялото на Мелиса, и другата, открита в ръката на Кирстен, една до друга най-отдолу на таблото и ги посочи.

Капитан Блейк препрочете бележката на Мелиса и после прочете тази на Кирстен.

В бележката на Мелиса пишеше: „В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти“.

А в бележката на Кирстен пишеше: „В това сърце никоя обич няма да надмине моята обич към теб“.

Въпреки че бележките не бяха еднакви, беше ясно, че тонът, ритъмът и темата са същите.

Капитан Блейк докосна с пръст устните си.

— Звучи като любовно стихотворение.

— Да — съгласи се Хънтър. — Или може би песен, нали? — Той вдигна ръка, за да покаже, че всъщност не се нуждае от отговор. — Искам да кажа, че изглежда вървят заедно, сякаш са два реда от едно и също произведение, но са разделени.

Барбара мълчаливо препрочете двете бележки.

— Пак потърсих в интернет и двата реда. Пробвах ги един по един. След това заедно. Разместих последователността им. Размесих ги. — Хънтър поклати глава. — Нищо. Каквото и да е, изглежда, го няма в интернет.

— Това вероятно означава, че убиецът ги е написал — рече Гарсия, но бързо поправи грешката си. — Искам да кажа, че убиецът ги е съчинил, или поне така предполагаме, но е накарал жертвите си да ги напишат, преди да ги убие.

— Годеникът ѝ потвърди, че почеркът е на Кирстен Хансен — поясни Хънтър, отговаряйки на незададения въпрос на капитан Блейк.

Барбара въздъхна дълбоко и остави папката, която държеше.

— Освен това, също като с Мелиса Хоторн, телефонът на Кирстен Хансен също е изчезнал — добави Гарсия.

Капитан Блейк се замисли върху тази информация.

— Съобщения? — попита тя и отмести поглед към таблото и преписа на есемесите, които убиецът беше изпратил на Мелиса в нощта, когато тя беше убита.

— Предполагаме, че има, да — потвърди Гарсия. — Вече се свързах с мобилния оператор, точно преди ти да дойдеш. — Той кимна към партньора си. — За наш късмет, пак е „АТ енд Т“. Този път не рискувах и се обадих направо на Мартин Кар.

— На кого? — попита капитан Блейк.

— Адвокатът, с когото разговаряхме, когато ходихме в централата на „АТ енд Т“ вчера — обясни Хънтър.

Гарсия кимна.

— Той ми обеща, че този път ще включат всички видеоклипове или изображения, прикрепени към скорошните ѝ съобщения.

— Скорошните? — попита Барбара.

— Също като с Мелиса Хоторн — през последните три месеца. Освен това му дадох ясно да разбере, че е спешно, затова може да получим нещо до края на деня.

— Чудесно. — Хънтър кимна на партньора си.

— Е, коя е тази млада жена? — попита капитан Блейк, отстъпи назад от таблото и се подпря на ръба на бюрото на Хънтър. — Какво знаем за нея?

— Преди половин час получих файла от отдел „Проучвания“ — отговори Гарсия, отиде до компютъра си и отвори прикрепения файл към имейла, който беше получил от екипа. — Кирстен Хансен, на двайсет и девет години. Работела е като хирургична медицинска сестра в болницата в Уестлейк, Лос Анджелис. Родена е в… — Той млъкна и пак кимна на Хънтър. — Тук беше прав. Родена е в Дания, в град Оденсе. Дошла в Съединените щати преди осем години, сама, за да учи за медицинска сестра в Калифорнийския университет. Завършила преди три години и половина магистърска степен за медицинска сестра. Изкарала стажа си в… — Гарсия превъртя надолу информацията на екрана, — в същата хирургична болница, в която е работила. Живеела с годеника си Трой Фостър в Алхамбра.

— Били заедно от три години — добави Хънтър. — Той намерил трупа.

— Като повечето хора в днешно време — продължи Гарсия, — тя имала профили в няколко социални мрежи. Обичайните заподозрени — „Фейсбук“, „Инстаграм“ и „Туитър“. Ще ги прегледам всичките. — Гарсия превъртя още надолу. — Няма абсолютно никакви провинения, нито дори глоба за неправилно паркиране. Кредитната ѝ карта е била използвана за последен път в нощта, когато е била убита. Поръчала е пица от пицария „Анджело“ на булевард Уест Вали, на малко повече от километър и половина от дома ѝ.

— Доставена ли е била пицата? — попита капитан Блейк.

— Да — отговори Хънтър. — Те отварят в единайсет. По-късно днес ще отида там да говоря с разносвача. Може да е видял пикапа на убиеца, паркиран някъде на улицата, или нещо друго.

Барбара свъси вежди.

— Откъде знаеш, че убиецът е карал пикап?

Хънтър набързо ѝ разказа за теорията им. Също така обясни защо мислят, че има голяма вероятност убиецът вече да се е криел в дома на жертвата, когато е била доставена пицата.

— Ако наистина е същият извършител — каза Гарсия и пак посочи двете бележки на таблото, — тогава е много вероятно част от метода му на действие да се повтаря.

— Който и да е убиецът — рече Хънтър, — явно свободно владее и физическите, и психичните изтезания.

— Съобщенията — заключи капитан Блейк.

Хънтър кимна, върна се при таблото и посочи преписа на размяната на есемеси между Мелиса и убиеца.

— Знаем какъв е методът му на действие, защото той го е написал. Иска да научи жертвите си какво е страх, болка и смърт. Това е неговият натрапчив, непреодолим импулс и убиецът обожава да прави тези неща.

Последва момент на тревожно мълчание.

Капитан Блейк затвори очи и започна да масажира слепоочията си с връхчетата на пръстите си. Не очакваше с нетърпение главоболието, което знаеше, че предстои.

— Добре, нека се върнем малко назад — каза накрая тя. — Знам, че когато беше намерена първата бележка, обсъдихме вероятността дали това може да е някакво обяснение в любов. Така и не стигнахме до заключение. Сега с втората бележка, обмисляме вероятността това да е едно и също произведение — стихотворение, песен или нещо подобно. — Барбара вдигна ръце и в същото време повдигна рамене. — Нека го наречем стихотворение за по-лесно. Както и да е, струва ми се, че втората бележка затвърждава първоначалното предположение, нали? Убиецът дори е употребил думата „обич“ в нея. Два пъти. Възможно ли е да се е срещал с двете жертви в някакъв период в живота си? Може да се е влюбил в тях, а те да са го зарязали. Може би това е психарското му отмъщение.

— Да — съгласи се Гарсия. — Това е много вероятно, капитане, и ние издирваме всяка предишна връзка, бивше гадже или краткотраен флирт, каквото можем да открием.

Хънтър спря до прозореца. На улицата долу той видя жена, която буташе бебешка количка и пресече на червен светофар.

— Колкото повече мисля за изреченията в бележките — каза Хънтър, без да откъсва очи от улицата, — толкова повече се връщам назад към госпожица Питърсън.

— Моля? — озадачено попита капитан Блейк. — Коя, по дяволите, е госпожица Питърсън?

— Учителката ми по английска литература в седми клас — отговори той. — През цялата учебна година, последните двайсет минути от часовете ѝ винаги бяха посветени на поезията. Тя ни научи на нещо, което никога няма да забравя.

— Какво?

— Че поезията е напълно отворена за тълкувания, капитане. В смисъл че ако дадеш едно и също стихотворение на „ен“ брой хора и ги накараш да обяснят със свои думи какво са прочели и какво мислят, че означава, ще получиш „ен“ брой тълкувания. И нито едно от тях няма да е погрешно. Опитвам се да обясня, че ние лесно можем да изтълкуваме тези два реда като част от любовно стихотворение, но това ще бъде нашето тълкуване, не това на убиеца. Не знаем какво е. Може да е детска песничка, която майка му е пяла, и да не му е харесвала.

Капитан Блейк не се отказа лесно.

— Добре, ще перифразирам въпроса си — какво мислиш, че означава?

Хънтър отново отмести очи към прозореца вдясно от него.

— Не съм сигурен дали мнението ми по този въпрос има значение точно в този момент.

— Тук грешиш, Робърт. Вие двамата сте водещите детективи в това разследване. Всичко, което мислите, го насочва в една или друга посока. Убиецът не оставя бележки за развлечение. Той знае, че те ще бъдат намерени и че ще ги намерим ние. Бележките са предизвикателство… подигравка. — Тя посочи с пръст Хънтър. — Ти си ми го казвал, при това неведнъж. Всъщност ми го казваш всеки път, когато някой убиец остави бележка, рисунка, предмет или каквото там иска да намерим. Това са улики, които ние трябва да изтълкуваме. Както и стихотворението. И ти си експерт, когато се налага да разсъждаваш като убиец… и да виждаш нещата през очите на напълно побъркан психопат. С тази цел е създаден този отдел. — Капитан Блейк замахна с ръка, за да посочи кабинета. — Ако някой може да разбере какво означават тези думи за убиеца, това си ти, Робърт. Затова, моля те, спести ми тъпотиите от сорта „няма значение какво мисля аз“, защото всички знаем, че има значение.

Гарсия потърка с палец мястото между веждите си.

— Капитан Блейк е права, Робърт. Аз не си падах по поезията.

Хънтър се обърна към стаята.

— Не казах точно това, капитане. Не казах, че няма значение какво мисля аз, а че не съм сигурен дали мнението ми по този въпрос има значение точно в този момент.

Барбара скръсти ръце на гърдите си.

— Това пък какво означава?

— Означава, че не мисля, че е свършило.

Капитан Блейк зачака, но Хънтър не предложи нищо повече.

— Какво не мислиш, че е свършило, Робърт? — настояваше капитан Блейк.

— Стихотворението. Струва ми се… недовършено, капитане. Мисля, че има още.