Генезис

50.

Оливър се закашля, изломоти нещо неразбираемо и най-после се събуди. Всичките му сетива започнаха бавно да се завръщат, както и болката, която стремително бушуваше в кръвообращението му като разпенена река. Болеше го всеки мускул, всяка кост и всяка става, сякаш бяха поотделно удряни почти до точката на счупване и разкъсване… Изпитваше и пълно объркване… гъсто и тъмно като тежък буреносен облак. Мозъкът му беше като вцепенен и мислите — неясни.

Макар че се опитваше да си спомни, Оливър нямаше представа колко време е бил в безсъзнание. Всъщност му беше отнело няколко секунди дори да си спомни кой е.

Въпреки болката, той положи усилия да отвори очи. Разпознаването на обстановката със сигурност щеше да помогне на омаломощаващото объркване, но клепачите му бяха твърде уморени… твърде натежали, за да помръднат. Само потрепнаха сънливо и после пак се спуснаха в първоначалното си положение.

Устата му беше пресъхнала като пустиня и жлезите му се мъчеха да произведат слюнка. Малкото количество, което успяваха да образуват, засъхваше върху езика му, преди да стигне до гърлото му, където имаше чувството, че си е правил гаргара с натрошени стъкла.

Оливър се закашля отново — естествен рефлекс за прочистване на дихателните пътища — но притокът от налягане беше като бомба, която избухна в черепа му, стисна мозъка му и замая главата му пак. Болката беше толкова силна, че дори дишането се превърна в битка.

И тогава чу някакъв шум.

Туп, туп…

Чуваше се слабо, но на идеално равномерни интервали, сякаш маестро дирижираше ритъма.

Оливър се опита да разсъждава, но нищо не му се струваше логично.

Сън ли е това? Кошмар?

Сигурно. Това беше единственото приемливо обяснение. Как иначе щеше да е тук? Където и да беше „тук“, по дяволите.

Туп, туп.

Точно отмереният като с метроном звук се разнесе отново и като че ли се засилваше… дори се приближаваше.

Започна да го обзема страх.

Туп, туп.

Въпреки болката, Оливър си пое дъх и напълни белите си дробове с въздух, който беше топъл и спарен, натежал от някаква странна миризма, която не можа да разпознае.

Туп, туп.

Докато звукът се повтаряше отново и отново, Оливър най-после осъзна, че не идва някъде около него… а отвътре в него. Тупкането беше звукът на кръв, която силно думкаше в тъпанчетата на ушите му и с всеки глух удар имаше чувството, че цялата му глава пулсира заедно със сърцето, свързани с приток на кръв.

Що за нелеп, откачен кошмар е това?

Плис.

Неочаквано в лицето му се плисна леденостудена вода, като гневен шамар, и го накара най-после да издаде уплашения вик, който се надигаше в гърлото му, откакто дойде в съзнание.

Викът отекна силно около него, явен знак, че е обграден от солидни стени.

Оливър отчаяно си пое дъх, поглъщайки въздух, сякаш се опитваше да го пие.

Не е кошмар, помисли си той. Тялото му трепереше и сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Реалност е. Всичко. Какво става, по дяволите?

Неочакваното плисване на леденостудена вода в лицето му предизвика множество непосредствени физически рефлекси — треперене, свиване на мускулите, стягане на диафрагмата, настръхване на кожата и най-лошото от всички, нова лавина от страх, защото сега Оливър разбра, че където и да се намира, не беше сам.

Докато водата се стичаше надолу по лицето му, по голите му гърди и към пода под краката му, тялото му се разтърси от раздираща кашлица, от която болката в основата на черепа му се спусна към ребрата и надолу към слабините и бедрените кости.

Ледената вода обаче го стресна и изостри сетивата му. Клепачите му отново потрепнаха, но този път той успя да събере сили и най-после да ги отвори. Мигновено го посрещнаха размазани очертания и мозъкът му все още беше натежал и замъглен, но страхът има особен начин да засилва и ускорява психичните реакции. Част от секундата по-късно очите му започнаха да възвръщат фокуса си.

Бетонен под.

Това гледаше Оливър — шлайфан бетонен под.

Той отново си пое дъх. Гръдният му кош се повдигна и после бавно спадна, когато белите му дробове получиха така необходимия кислород. Очите му все още се приспособяваха към слабата светлина, но беше сигурен, че се е втренчил в шлайфан бетонен под.

Две секунди по-късно мозъкът му свърза точките. Оливър беше в изправено положение. Главата му беше клюмнала надолу и брадичката докосваше гърдите му. Гледаше пода под краката си, защото стъпалата му не докосваха земята.

Болката изведнъж експлодира в ръцете му и се стрелна от връхчетата на пръстите до раменете, откъдето като горски пожар се разпространи във врата и гърба. И тогава Оливър най-после осъзна точно в каква поза се намира. Беше изправен, но завързан за голям дървен кръст с формата на буквата „X“, известен като кръстът на Свети Андрей.

Китките и глезените му бяха обездвижени с дебели кожени ремъци, стегнати, но не толкова плътно, че да спрат кръвообращението в ръцете и краката му. По ремъците на китките му имаше капки кръв. Причината за силната болка в гърба, раменете и врата му беше, защото ръцете му издържаха по-голямата част от тежестта, докато стъпалата му не можеха да докоснат земята.

В същия момент Оливър осъзна, че е чисто гол.

Плис.

Още леденостудена вода, плисната в лицето му.

Още една шокираща доза от незабавни физически рефлекси.

Ремъците около китките му се врязаха още по-дълбоко в плътта му.

— Събуди се, поспаланко — каза някакъв глас. Тонът беше спокоен, застрашително равнодушен. В думите нямаше припряност… или гняв… никакви чувства. Само спокойствие, което беше отпускащо и в същото време изнервящо.

Оливър положи усилия да вдигне глава и да се опита да види кой му говори. Направи го и го заслепи ярка светлина. Той веднага присви очи и рязко отметна глава назад.

Откъде се чува този глас?

Оливър примига, давайки на очите си време да се приспособят. Не след дълго заслепението се разсея и пред погледа му най-после започнаха да се появяват очертания — фигура, висока и атлетична — но ярката светлина я осветяваше в гръб и Оливър виждаше само силует… сянка, която го гледаше.

Той опита да се съсредоточи върху лицето на силуета, но видя само тъмен овал. Не различи очите, носа, устните… нищо.

— Кой… си ти? — помъчи се да каже Оливър, но гласните му струни не реагираха както би трябвало. От устата му излезе едва доловим дрезгав шепот.

Фигурата пред него пристъпи от крак на крак, но остана в мрака.

— Главоболието… — каза сянката, отново със спокоен и контролиран глас. — Болката в мускулите… замайването… изгарящото гърло… това са предимно странични ефекти от опиата, който изсипах в студения ти чай, когато заспа. Ръцете те болят, защото държат цялата ти тежест. Страничните ефекти на опиата ще преминат след няколко минути. — Последва кратко мълчание. — Но повярвай ми, като ти казвам, ще ти се иска да не са преминавали.

В начина, по който сянката изрече последното изречение, имаше нещо зловещо.

Оливър прокара език по напуканите си устни, опитвайки се да събере няколко капки вода, за да успокои агонизиращото си гърло. Той някак успя да се пребори със страха, болката и изтощението и събра сили най-после да активира гласните си струни.

— Кой… си ти? — задъхано повтори Оливър.

Този път гласът му стигна до ушите на тъмния силует.

— Вече ти казах кой съм. Не помниш ли?

Оливър долови лек смях в думите.

— За теб… аз ще бъда ментор, Оливър… Нещо като учител.

Паметта на Оливър проблесна, запъна се и отново проблесна. Къде беше чувал тези думи?

За теб… аз ще бъда ментор, Оливър.

Оливър се съсредоточи с усилие, докато най-после в главата му изплува спомен. Той не беше чувал тези думи. Беше ги прочел… в съобщение.

Още един проблясък на спомен — Оливър седеше в дневната си и гледаше баскетболен мач, когато телефонът му иззвъня. Не беше сън.

— Искаш ли да пиеш вода? — попита Ментора.

Оливър отчаяно се нуждаеше от вода, но се страхуваше да отговори.

Ментора го прочете като отворена книга.

— Не се тревожи, Оливър. Вътре няма опиат. Вече не е необходим. — Ментора наля вода в пластмасова чаша, отпи малка глътка и се приближи до Оливър. — Виждаш ли?

Когато Ментора най-после излезе от сенките, очите на Оливър нетърпеливо се опитаха да възприемат всичко, което могат.

Онова, което видя, приличаше на кошмар.

Ментора беше облечен изцяло в черно, в нещо, което изглеждаше като неопренов костюм за гмуркане. Косата също беше покрита, напъхана под качулката на неопреновия костюм, но лицето беше открито. Оливър се съсредоточи върху него — очите, устните, носа, скулите, формата на брадичката… каквото можеше да види, подтиквайки мозъка си да реагира. След няколко дълги секунди паметта му отговори, че няма представа кой е човекът, който стои пред него. Оливър не беше виждал Ментора преди и това го изпълни с още повече объркване и страх.

Ментора доближи пластмасовата чаша до устните на Оливър, който изпи съдържанието ѝ на малки, но жадни глътки. Отначало водата издраска гърлото му, сякаш пиеше течна шкурка, но скоро му се стори като божествен нектар.

— Хубаво местенце имаш — отбеляза Ментора и огледа стаята, в която се намираха. — Спести ми много време и усилия.

Оливър преглътна последната капка вода от чашата и предпазливо обходи с поглед стаята. Беше толкова уплашен и объркан, откакто дойде в съзнание, че беше съсредоточил цялото си внимание върху нападателя. Стаята, в която беше, се нареждаше едва на второто място в списъка с приоритетите му, но сега, когато очите му се плъзнаха по стените, тавана, ъглите, мебелите, реквизита… въпреки слабото осветление и сенките, само след няколко секунди осъзна къде се намира. Обонянието му като че ли най-после също се възвърна и регистрира леката миризма на естествена кожа, примесена с мириса на гума.

Ментора пак разгада изражението му.

— Да, Оливър, това е твоето мазе, и трябва да призная, че е изумително. — Ментора погледна наляво и после надясно. — Страхотно добре обзаведена тъмница. Ти и съпругата ти явно си падате по много извратени неща, а?

Истината беше, че Оливър и Джоузи харесваха всякакви нетрадиционни форми на секс, включително връзване, садо-мазо, ролеви игри на доминация и подчинение и лека до умерена болка. Всичко това съставляваше голяма част от сексуалния им живот. Точно преди сватбата им успяха да си намерят къща със сравнително голямо мазе — нещо, което се смяташе за рядкост в Лос Анджелис. Отне им два месеца да превърнат мазето в много добре обзаведена тъмница с метални халки на стените и тавана, използвани за завързване, огромна селекция от уреди за леки наказания и всевъзможни видове камшици, пръчки, въжета, ремъци и вериги. Имаше и два стола за завързване и кръстът на Свети Андрей, за който сега беше завързан Оливър. Това беше стаята им за игри.

Какво, по дяволите, става тук?

Страх зашлеви Оливър през лицето като гневна ръка и той почувства, че трепери целият. Болка прониза ръцете му отново, но Оливър издържа.

— Ние… ние нямаме много пари. — Слабият му глас изпълни пространството между него и Ментора. — Малко спестявания…

Ментора сложи пръста си, обвит в ръкавица, върху устните на Оливър.

— Шшшт! Мислиш, че това е за пари?

Погледите им се срещнаха и Оливър видя в очите на Ментора да пламти нещо, което никога не беше виждал в човешки очи. Нещо тъмно и мрачно като черна дупка, пълна с гняв. Ако имаше някаква истина в израза „очите са прозорец към душата“, значи Ментора нямаше душа. Оливър видя само мрак.

Ментора се усмихна и после пак се върна в сенките.

Оливър почувства, че по кожата му плъзва страх.

— Няма да е приятно — каза Ментора. — Поне за теб. Започваме. Първи урок.

И тогава Оливър видя какво е взел Ментора.

Страх и паника се сляха в кълбо на ужас, което накара Оливър да се задъха.

— Не… почакай… моля те.

Ментора отново се усмихна.

— Е, ако това те плаши, Оливър, тогава нямам търпение да видиш какво има зад теб.