Генезис

71.

Капитан Блейк и Гарсия слушаха стъписано, докато Хънтър им разказваше как е разбрал за Майкъл и Дженисис Уилямс. С всяко ново име и ново описание, което споменаваше, Хънтър посочваше нова снимка на таблото. Онази, която хипнотизира всички, беше разпечатката от годишника с посвещението на Майкъл на сестра му.

— Тогава изреченията, които той оставя на всяко местопрестъпление, изобщо не са предназначени за жертвите — отбеляза капитан Блейк. — Те са за сестра му?

— Всъщност — отговори Хънтър, — редовете са за неговата загуба… неговата болка… неговите терзания. Това е стихотворение за неговите страдания.

— Как е умряла? — попита капитан Блейк.

Хънтър погледна партньора си и Гарсия почувства, че сърцето му ускори ритъм. Той се досети какъв ще бъде отговорът още преди Хънтър да е изрекъл и една дума.

— Самоубила се е.

В стаята настъпи мълчание.

— Как? — попита Барбара.

— Прерязала е вената на китката си — този път отговори Гарсия, който започваше да свързва точките.

Хънтър кимна в знак на потвърждение.

— Говорих с класния ѝ ръководител и учител по история. Той все още преподава в „Гардина“ и помни, когато чул новината по време на лятната ваканция — юли 2009 година. — Изразът в очите на Хънтър стана тъжен. — Прерязала китката си във ваната… в банята в дома на семейството си, но ето какво е странното. — Хънтър отново погледна партньора си.

— Прерязала е само едната си китка — каза Гарсия. — Лявата… толкова дълбоко, че за малко не отрязала цялата си ръка.

Хънтър отново кимна.

Капитан Блейк пощипа гърбицата на носа си.

— Тогава логичното заключение е, че тези петимата тук — тя посочи снимките на Джанет, Трой, Джоузи, Педро и София, — са тормозили това момиче през 2009 година до такава степен, че накрая тя не е издържала.

— Вероятно — съгласи се Хънтър. — И може би това е причината Майкъл да не се прицелва в тях, а да убива техни близки хора… сестра… годеница… съпруг, но не тях.

Барбара се замисли.

— Почакай. Защо?

— Защото в известен смисъл умирането е лесно — отговори Хънтър. — Майкъл не иска да е лесно. Той не ги иска мъртви.

— Лесно? — капитан Блейк озадачено смръщи чело.

— Когато умреш, преставаш да съществуваш, капитане — поясни Хънтър. — Няма те, няма ги и всичките ти емоции… всичките ти чувства. Вече не изпитваш болка… нито любов, гняв, угризения, вина или срам… — Той повдигна рамене. — Щом умреш, страданията ти свършват. Страдат онези, които остават живи.

— А Майкъл иска те да страдат. — Гарсия продължи мисълта на Хънтър. — Той обвинява тези петима души не само за случилото се със сестра му, но и за случилото се с него… за всичко, което е трябвало да преживее през изминалите тринайсет години.

— Карлос е прав — потвърди Хънтър. — Майкъл ги обвинява. Може би обвинява и други. Не знаем колко далеч се простира играта му на обвинения, но е ясно, че не ги иска мъртви. Иска те да преживеят загуба… болка… емоционален срив… терзания… страдания… всичко, което съпътства загубата на любим човек. — Хънтър замълча. Езикът му се плъзна по небцето, намери изпъкналата ивица там и се притисна до нея, за да се центрира. — Как убиваш някого, без всъщност да го убиеш?

Гарсия погледна обезпокоено партньора си.

— Опустошаваш душата му — отговори Хънтър на собствения си въпрос, — изпразваш я и я изпълваш с болка. Отнемаш му онова, което обича най-много.

Тези думи накараха мисълта на капитан Блейк да запъне.

— Защо ли ми звучи познато? — попита тя и вдигна лявата си ръка към врата си. — И защо се почувствах неспокойна, когато го чух?

— Лушън Фолтър — отговори Гарсия.

Сърцето на Барбара пропусна един удар.

— Какво?

— Това е казал на Робърт, след като убил родителите на Трейси, спомняш ли си? — отвърна Гарсия.

Хънтър реагира, като наведе глава.

— Нима предполагаш, че…

— Не — прекъсна я Хънтър. — Лушън няма нищо общо с това, но идеята зад тези престъпления е същата. Ако искаш да накараш някого да страда, не го убивай, а му отнеми онова, което обича най-много, и го накарай да живее до края на живота си с психическото мъчение, което ще му причини загубата.

— И сигурно затова Ментора ги измъчва със съобщенията след това — добави Гарсия. — С видеозаписите, които им изпраща в деня след убийството. Прави го, за да ги съсипе напълно психически. Да им даде да разберат колко много са страдали любимите им хора. Ако не могат да понесат болката… ако предпочетат смъртта пред страданията… ще трябва да го направят сами, като Трой Фостър.

— Като Дженисис Уилямс.

Капитан Блейк сложи ръце на кръста си и погледът ѝ обиколи таблото още веднъж… два пъти… три пъти.

— Добре — въздъхна тя. — Сега имам няколко нови въпроса… например, щом това малко момиче, Дженисис Уилямс, е отнело живота си през юли 2009-а и брат ѝ обвинява тази група ученици за това, защо той ги наказва сега, тринайсет години по-късно? Защо е чакал толкова дълго?

— Най-логичното обяснение е — започна Хънтър, като посочваше снимките, докато обясняваше, — че онова, което Майкъл Уилямс е научил и което го е накарало да обвини групата ученици за самоубийството на сестра му, се е случило преди около една година. Преди това той вероятно не е обвинявал никого. Затова не е бил активен.

Капитан Блейк прехапа устни, докато разсъждаваше върху думите на детектива.

— Не знаем какво се е случило с него, след като сестра му е починала и той е завършил гимназия „Гардина“ — продължи Хънтър. — Да, тринайсет години по-късно Майкъл Уилямс изтезава и убива хора по най-садистични начини, но това не означава непременно, че е изтрещял веднага след самоубийството на сестра си. Когато е завършил гимназия „Гардина“, той може да си е намерил работа и да се е скъсвал от бачкане, за да не мисли за случилото се… може да е отишъл да учи в колеж някъде… може да си е взел почивка и да е напуснал Калифорния или дори страната, опитвайки да се отдалечи на достатъчно голямо разстояние и да сложи преграда между себе си и смъртта на сестра си. Не знам, капитане, но каквото и да се случи… колкото и добре или зле да понася загубата, първият въпрос, който абсолютно всеки си задава след самоубийство — независимо дали е на любим човек, или не — е „защо“.

Този път капитан Блейк наведе глава. Хънтър и Гарсия не знаеха, но преди да стане капитан на отдел „Обири и убийства“ в лосанджелиската полиция, една от най-близките ѝ приятелки беше отнела живота си в един неделен следобед. И до ден-днешен Барбара се питаше „защо“.

— Проблемът е — продължи Хънтър, — че в повечето случаи много рядко има задоволителен отговор, дори когато е оставено писмо, защото единственият, който знае защо го е направил, е човекът, който е умрял. Всичко друго са спекулации… но за съжаление, човешкият мозък не може да го превъзмогне и прави точно това. Ние, човешките същества, се нуждаем от отговори за неща, които не разбираме. Това е естественото ни поведение.

— И когато не можем да намерим истинските отговори, за да облекчим болката — добави Гарсия, — сме склонни да си ги измисляме.

— Да — съгласи се Хънтър. — И съм сигурен, че в главата си Майкъл Уилямс е отговарял на този въпрос милиони пъти, с милиони различни отговори, но дълбоко в душата си повечето от нас знаят, че отговорите, които измисляме в главите си, не са реални, и това означава едно — никога не преставаме да питаме „защо“. — Хънтър почука с десния си показалец по снимката на Майкъл Уилямс на таблото. — Той никога не е престанал.

Капитан Блейк се замисли за хилядите сценарии, които беше създала в главата си през годините за случилото се с приятелката ѝ в онзи неделен следобед. Защо го беше направила? Какви мисли се бяха въртели в ума ѝ в минутите преди смъртта? Защо не беше поискала помощ?

— И дванайсет години по-късно — каза Гарсия и отново привлече вниманието на капитан Блейк към настоящия момент, — Майкъл Уилямс очевидно открива нещо, което не е знаел дотогава. Може би е срещнал случайно някоя стара приятелка на сестра си… или някого от тях. — Той посочи снимките на петимата членове на групата от прогимназия „Гардина“.

— Възможно е — съгласи се Хънтър. — И ако е станало така, предполагам, че е срещнал Педро Бустаменте и затова той е бил първата жертва, а не някой негов любим човек.

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос — каза капитан Блейк. — Всичко, което ти току-що каза за страданието и че убиецът ги кара да преживеят изпитанието да загубят любим човек, не се отнася за първото убийство, нали? Ако наистина е било убийство, а не самоубийство.

— Било е убийство — потвърди Гарсия и после набързо ѝ разказа за разговора си с детектив Лий. Обясни ѝ за първия стих от посвещението на Майкъл Уилямс на сестра му, който е бил намерен в умивалника в банята на Педро Бустаменте, и как лесно е бил сбъркан с предсмъртна бележка, и накрая — за едната прерязана китка. — Педро Бустаменте е бил началото на всичко — заяви Гарсия. — Преди Бустаменте не е имало „Ментор“, не е имало стратегия, не е имало отмъщение и не е имало метод на действие. Това първо нападение — той посочи снимката, — не е било планирано или обмислено. Поне не като останалите. Първата атака е била емоционална. Майкъл Уилямс е нанесъл удара от силен гняв, след като е открил истината за самоубийството на сестра си.

Съдейки по израза в очите на капитан Блейк, Хънтър разбра, че и за нея нещата най-после започват да придобиват логика.

— Затова след първото убийство той е решил да ги издири всичките — заключи Барбара.

— Точно така — съгласи се Хънтър. — Но след като е приключил с първата жертва, е осъзнал, че не е доволен от онова, което е направил. Инсценирането на самоубийство не е заситило глада му… не е утолило жаждата му за отмъщение. — Той прокара пръсти по устните си. — И е лесно да се разбере защо. Педро Бустаменте е бил мъртъв — вече няма страдание и болка… нищо, но Майкъл Уилямс е бил все още жив… измъчена душа от дванайсет години… все още наранен… все още страдащ… все още гневен. Според него това не е било справедливо.

— Затова Майкъл отделя време, за да измисли план — каза капитан Блейк. — Как да ги накара да страдат по същия начин, по който той страда.

— Да им стори същото, каквото те са сторили на него — добави Гарсия и кимна.

— Око за око.

— Хората винаги погрешно са смятали, че като отмъстят, ще се възстановят от някоя трагедия — отбеляза Хънтър. — Погледнете историята.

Капитан Блейк въздъхна.

— И така, сега остава само да го заловим.

— Знаем името му, капитане — каза Гарсия. — Знаем кой е и как изглежда и кой е следващият в списъка му.

— Съпругът на София Елиът — кимна Барбара. — И преди да попитате, да, наблюдението на къщата им започва довечера. — Тя погледна часовника си. — СОР вероятно вече са там.

Специалният отдел за разследвания, или СОР, на лосанджелиската полиция беше най-елитният тактически взвод за наблюдение в страната. Дори ФБР ги използваше понякога за краткотрайни, високотехнологични наблюдения.

— Значи е само въпрос на време да го хванем — отвърна Гарсия.

— Казахте ли вече на Джанет Ланг и на Джоузи Грифит? — попита капитан Блейк.

— Не, още не. Искам да получа колкото е възможно повече информация за Дженисис и Майкъл Уилямс, преди да говоря с тях. И двете се борят с най-лошия вид емоционална болка, капитане. Те не само че са загубили човек, когото са обичали, но и са открили трупа му. Психиката им е на ръба на разпад, ако вече не е рухнала. Разговорът на тази тема — идеята, че цялото това безумие — Хънтър посочи таблото със снимките, — вероятно е отмъщение за нещо, което са направили преди тринайсет години в прогимназията — лесно може да ги тласне към точката на пречупване. Точно това иска убиецът. Той иска те да знаят, че вината е тяхна.

Капитан Блейк разгледа отново новите снимки на таблото. Този път вниманието ѝ се съсредоточи върху трите цветни снимки на Дженисис Уилямс. Едната снимка я показваше в цял ръст, облегната на тухлена стена. Десният ѝ крак беше прегънат в коляното и стъпалото ѝ беше опряно в стената. Беше пъхнала палци в гайките на колана на сините си джинси, прокъсани на коленете в стил рокендрол. Черната ѝ коса беше разпусната и обрамчваше лице с изящни черти. Позата ѝ изглеждаше непринудена. Безспорната доброта на погледа ѝ придаваше спокоен вид, сякаш много малко неща можеха да я развълнуват.

— На тези снимки тя изглежда много мило момиче — каза капитан Блейк. Изражението ѝ беше изпълнено с любопитство. — От онези, които се сприятеляват лесно.

— Взе ми думите от устата, капитане — съгласи се Гарсия. — Защо са ѝ се подигравали? Тя определено е била достатъчно хубава, за да се присъедини към групата им.

Хънтър повдигна озадачено вежди.

— Не забелязахте ли нещо различно в нея?

Гарсия и капитан Блейк отново се вгледаха в снимките, опитвайки се да обърнат внимание на всеки детайл.

За да им помогне, Хънтър пъхна палци в гайките на колана на черните си джинси.

И тогава те най-после забелязаха ръцете на Дженисис Уилямс.